Девета глава

След като храбрите мъже убиха исполина Отчаяние и напълно разрушиха Крепостта на съмнението, те продължиха напред и скоро стигнаха до Насладителните планини. На мястото, където Християн и Надежден, виждайки прекрасни неща, бяха насърчени и подкрепени, групата се запозна с живеещите там овчари. Същите тези хора, които с радост бяха приели по-рано Християн, по същия начин сега приеха и тях.

– Храбри господине, къде успя да намериш тази славна дружина? – попитаха овчарите Великосърдечен, виждайки голяма група, която го следваше.

Великосърдечен отговори:

– Ще ви ги представя! Това е Християна със синовете и снахите си. След нея идват старецът Честен, Куцук-Куцук – също усърден пътник, както и Слабоум, който не желаеше за нищо на света да изостане назад от другите. Последни вървят Обезсърчен с дъщеря си Многострахливка.

– Ще ни приемете ли при вас на гости, или да си търсим друг подслон?

Овчарите почти извикаха:

– И дума да не става! Добре сте дошли. Господ ни е дал достатъчно и за нас и за вас, и за слабите и за силните!

– Нашият Княз държи на това! Той внимателно следи как ще използваме и най-малкото, което ни е дал. Затова немощта ни не бива да е спънка за нашето гостоприемство.[1]

След това ги заведоха до вратата на шатрата и им казаха:

– Слабоум и Kуцук-Kуцук, влезте. Обезсърчен и Многострахливка, заповядайте и вие.

После се обърнаха към Великосърдечен: Тези четиримата ги поканихме по имена, защото са най-склонни да се върнат назад. Вие, останалите, сте силни и не се нуждаете от специална покана.

Великосърдечен се усмихна:

– Виждам, че в лицата ви грее благодат. Вие сте истински овчари на моя Господар! Не изпъдихте слабите вън, а точно както трябваше постлахте пътя им с цветя.[2]

И така, слабите и немощните влезнаха първи, а г-н Великосърдечен и другите ги последваха. Когато всички седнаха, овчарите попитаха по-слабите какво желаят.

– Тук – поясниха те – всичко е предназначено да подпомага слабите и да предупреждава нехайните. Трудно беше на обградените с толкова внимание хора да кажат каквото и да е, и понеже не знаеха какво да си поискат, домакините им сготвиха много хранителни, лесносмилаеми и особено вкусни ястия. След вечеря всички си легнаха уморени.

Следващият ден бе ясен и слънчев. Високите планини се виждаха идеално. Овчарите имаха обичай преди гостите им да продължат пътя си, да им показват някои забележителности. След закуска те изведоха всички на полето и им показаха нещата, които бяха показали по-рано на Християн и на Надежден.

После обаче ги заведоха и на места, които Християн и Надежден не бяха видели. Първо отидоха на планината Дивна. От върха й те съгледаха един човек, който с думи преместваше хълмовете.

– Какво значи това? – попитаха изумените пътници.

– Това е сина на Великоблагодатен, за когото се говори в историята за пътешествието на Християн – отговориха овчарите. – Той е поставен там, за да учи пътниците да побеждават с вяра и да преодоляват трудностите, които срещат по пътя си.[3]

След това ги заведоха на планината Невинност.Там видяха един човек, облечен в бяло и двама други, които непрекъснато го замеряха с кал. Тя обаче падаше от дрехите му, без да ги изцапа. Белотата им си оставаше все така искрящо чиста както преди. Пътниците попитаха:

– Какво значи това?

– Човекът в бяло се казва Благочестив – заговори един от овчарите. – Дрехите, с които е облечен показват невинния му живот. Хвърлящите кал върху него са Предразсъдко и Злоблю, мразещи добрите му дела. Но както виждате, калта не остава по него, нито го цапа. Така ще бъде с всеки, който живее праведно в този свят. Kлеветите на лошите хора няма да му навредят, защото Бог много скоро ще направи невинността му да изгрее като светлината, и правдата му – като деня.

После отидоха на планината Милостиня, където им показаха един човек. Той имаше пред себе си един топ плат и от него кроеше дрехи за множеството, заобиколили го бедняци. Пътниците забелязаха, че въпреки огромното количество дрехи топът си оставаше все толкова и не намаляваше. Овчарите забелязаха недоумението по лицата им и разясниха:

– Ръката на онзи, който дава милостиня, не обеднява, нито намалява имотът му. Спомнете си, че питата, която вдовицата даде на пророкът, за когото е писано в Писанието, не намали брашното в делвата й. Който утолява жаждата на хората около себе си, ще бъде напоен!

Заведоха ги и на мястото, където живееха Глупак и Безумен. Те тъкмо къпеха един черен арабин, за да го направят бял, но колкото повече го търкаха и миеха, толкова по-черен ставаше той.

– Това пък какво означава? – възкликна Християна.

Отговорът на овчарите гласеше

– Това е грешният човек. Всички човешки средства, употребени да му дадат добро име, не могат да го направят по-добър. Чрез тях той става още по-мръсен и по-грозен. Така беше с фарисеите, така ще бъде и с всички лицемери!

Продължавайки разходката, Милосърдна каза на Християна:

– Мамо, искам да видя Адската пътека.

Свекърва й съобщи на овчарите нейното желание и те отидоха встрани от хълма, до една врата. Отвориха я Милосърдна да се приближи и да подслуша гласовете, излизащи от бездната. Тя направи това и чу един глас да казва: „Проклет да бъде баща ми, че ме спираше да не ходя в пътя на мира и живота.“ Някой друг стенеше: „По-добре да ме бяха разкъсали на късове! А аз изгубих душата си, за да спася живота си!“ Чу и трети отчаян вопъл: „О, ако можех да започна живота си отново! Всичко бих прежалил само да не стигна до това място!“ На младата жена й се стори, че самата земя стенеше и трепереше от страх. Тя пребледня и побягна ужасена. От устата и се изтръгна вик: „Блажени избавените от това място!“

След като разгледаха всичките тези места, те се върнаха отново в шатрите. Там овчарите ги нагостиха с „каквото Господ е дал“.

Милосърдна беше младоженка. Тя видя нещо в дома на овчарите и силно пожела да го притежава, но се срамуваше да си го поиска.

Свекърва й, като забеляза, че е загрижена и притеснена, я попита какво й е.

Снахата й се довери:

– В трапезарията имаше едно огледало, което не мога да забравя. Страх ме е, че ще се разболея, ако не ми го дадат.

Християна обеща:

– Ще поговоря с овчарите, и се надявам, да го получиш.

Милосърдна се сепна:

– Срам ме е! Какво ли ще си кажат, като разберат, че съм пожелала нещо от техния дом.

– Не, дъще – успокои я свекърва й. – Ако човек поиска да притежава такова нещо, това говори за него, че е добродетелен.

Тогава младата жена каза:

– Мамо, ами ако ги попитаме, дали биха се съгласили да ми го продадат?

Огледалото беше ценност, каквато рядко можеше да се намери. То показваше от едната си страна човек, такъв какъвто е в действителност, а щом се обърнеше от другата, показваше лицето на оглеждащия се в него, подобно на лицето на Княза. Говорил съм с хора, които са се оглеждали в него и твърдят, че са виждали самия трънен венец на главата Му. Ясно са съзирали раните на ръцете и краката Му, както и раната в ребрата Му. Това огледало имаше свойството да показва на всеки, който би желал да види Княза жив или умрял, било тук на земята или горе в Небето, било в смиреното Му и унижено състояние или във възвеличаването Му в слава, било раждащ се и страдащ или идващ като Цар.[4]

И така Християна отиде при овчарите Знаещ, Опитен, Бодрю и Искренен и им каза:

– Една от моите снахи ми сподели, че е видяла нещо във вашия дом, което силно желае да притежава. Млада е и се страхувам, че ако не й се даде, ще се случи нещо лошо с нея.

– Повикай я! повикай я! – бързо каза Опитен. – Нека бъде сигурна, че каквото и да е пожелала, ще й бъде дадено.

Като дойде Милосърдна, те я запитаха:

– Мило дете, какво си харесала? Какво е пожелало сърцето ти да притежава?

Тя се изчерви засрамена, но все пак успя да каже:

– Голямото огледало, което стои в трапезарията.

След по-малко от минута Искренен го донесе и й го подаде с думите:

– Подаряваме ти го!

Тя се поклони и благодари. „От това разбирам, че съм придобила благодат във вашите очи“ – бяха признателните й думи.

Овчарите подариха и на другите млади жени, това, което си пожелаха, а на мъжете изказаха своето възхищение, че предвождани от Великосърдечен, са могли да убият исполина Отчаяние и да съборят Крепостта на Съмнението.

На Християна и на четирите й снахи домакините подариха огърлици. Закачиха също и обици на ушите им и поставиха скъпоценни камъни на челата им.



[1] Римляни 12:13.

[2] Езекиил 34:21.

[3] Марк 11:23-24.

[4] Яков 1:23.

следваща глава Десета глава