Втора глава

От другата страна на оградата, ограждаща пътя, по който Християна и другарката й вървяха, имаше градина. Тя принадлежеше на господаря на кучето, за което стана дума по-горе. Много от овощните дървета, които растяха в градината, бяха надвесили клоните си над оградата и понеже плодът им беше сладък, хората, които го забелязваха, беряха от него и ядяха, без да знаят, че е вреден за тях. Както всички деца и момчетата на Християна харесаха плодовете. Те късаха и ядяха. Майка им се караше и ги спираше, но те продължаваха да берат.

– Е добре – каза им накрая, – вие правите грях, защото този плод не е наш (тя не знаеше, че принадлежи на неприятеля. Уверявам ви, ако знаеше това, би умряла от страх). Това ги вразуми и те продължиха пътя. Не след дълго видяха, че насреща им идват двама грозни мъже. Християна и Милосърдна се покриха с булата си, а децата, уплашени, не смееха да спрат и когато приближиха, грозните мъже се нахвърлиха върху жените, като че искаха да ги прегърнат.

– Назад! – извика Християна. – Вървете си мирно по пътя. Те обаче се направиха на глухи и искаха да сложат ръка върху тях.

Християна, отчаяна, яростно ги ритна с крака си. Същото направи и Милосърдна.

– Назад! Вървете си по пътя – отново извикаха жените. Не виждате ли, че сме пътници, които живеем от милостинята на приятелите си. Ние нямаме пари.

Грозните. Та кой ви напада за пари? Ние сме дошли да ви кажем, че ако ни послушате, ще ви направим да сте жени завинаги.

Християна. Не желая да ви слушам, за нищо на света няма да ви позволя да правите това, което искате. Ние бързаме и не можем да се бавим с вас. Работата ни е за живот и смърт.

След тези думи тя и другарката й се опитаха да се освободят още веднъж от тях, но те не ги оставяха.

Грозните. Няма да повредим живота ви. Ние искаме друго нещо.

Християна. Да, да, зная, вие искате тялото и душата ни. Предпочитаме тук да умрем, отколкото да се оставим на такива беди, които ще сложат в опасност цялото ни бъдеще.

– Убийство! Убийство! – изкрещяха те, за да се поставят под закрилата на законите на жената.[1]

Грозните мъже не помръднаха от мястото си. Те все още се надяваха да ги победят.

Но жените продължаваха:

– Убийство! Убийство!

Мястото, където срещнаха мъжете, не беше много далече от вратата, през която бяха влезли. Виковете им достигнаха дотам. В къщата познаха, че това е гласът на Християна и веднага излязоха да им помогнат. Този, който идваше на помощ, още от далече видя, че жените бяха много изплашени и децата плачеха отчаяно.

– Какво искате от тези жени? – извика той. Навярно се мъчите да ги въведете в грях?

Спусна се да ги улови, но те избягаха през оградата в градината на господаря на грозното куче. То самото ги пазеше.

Избавителят се приближи до жените и ги попита:

– Как сте?

– Благодарим на твоят Цар? Сега сме добре. Малко се уплашихме, но благодарение на твоята помощ не успяха да ни надвият!

Избавителят. Чудя се защо когато ви приеха горе при вратата, не измолихте от Господаря да ви даде водач. Ако имахте такъв пазач, лесно щяхте да се отървете.

Християна. Уви! Ние се зарадвахме толкова много на настоящото ни положение, че съвсем не мислихме за бъдещите опасности. Освен това, на кой можеше да му мине през ума, че толкова близо до царския палат се намират такива лоши хора? Наистина добре щеше да бъде, ако бяхме изпросили един от Господаря си. Всъщност Той е знаел, че това ще е полезно. Чудно, защо сам не ни го предложи.

Избавителят. Не винаги е добре да се дават неща, които не са изпросени, защото по този начин те няма да бъдат ценени. Когато се разбере нуждата от нещо, тогава то се цени. И се употребява както трябва. Ако Господарят ви беше дал водач, вие нямаше да съжалявате за вашата небрежност, че не сте си поискали. Сега обаче скърбите. Ето че всичко съдейства за добро и спомага да ви направи по внимателни.

Християна. Да се върнем ли пак при Господаря, за да Му изповядаме безумието си и да поискаме водач?

Избавителят. Изповедта за безумието ви аз сам ще Му предам. Не е нужно да се връщате, защото сега където и да отидете, няма да сте лишени от нищо. Навсякъде Господарят е приготвил за пътниците изобилие от средства против всяко покушение.[2]

След тези думи той се върна, а групата продължи пътя си.

Милосърдна. Колко съм слисана! Мислех си, че сме преминали всяка опасност и никога вече не ще има причина за скърби и страх.

Християна. Твоята невинност, сестро, те извинява, но моята грешка е по-голяма. Аз виждах опасността още преди да тръгна на път и пак не взех нужните мерки за защита. Това можеше да се предвиди. Съзнавам, че съм виновна.

Милосърдна. Как си знаела това, преди да излезеш от дома си?

Християна. Ще ти кажа. Преди да тръгна, една нощ сънувах, че виждам двама мъже, които приличаха на тези. Те стояха при леглото ми и се наговаряха как да попречат на спасението ми.

(Точно тогава бях много смутена душевно.). Чуй какво казваха те:

– Какво да правим с тази жена? И когато е будна и когато спи, непрекъснато вика за прощение. Ако я оставим да продължава както е започнала, ще я изгубим, както изгубихме и нейния мъж.

Ето този сън, сестро, можеше и трябваше да ме направи по-внимателна и да ме накара да взема необходимите предпазни мерки.

Милосърдна. Добре, но не мислиш ли, че тази твоя небрежност беше начин да видим недостатъците си и нашият Господар е използвал да изяви богатството на Своята благодат? Ние виждаме, Той ни е следвал с неизпросена благост и ни избави по Своето благоволение от ръцете на тези, които бяха по-силни от нас.

Междувременно те стигнаха до къщата на Тълковника край пътя. Както вече споменахме в първата част на тази книга, тя беше построена за улеснение на пътниците. Като я приближиха, чуха, че вътре се говори високо. Вслушвайки се по-добре, им се стори, че там се споменава името на Християна. За нейното пътуване се беше разпръснал слух още преди да тръгне. Радостта на тези, които чуваха за нея, се увеличаваше още повече, като разбраха, че тя е жената на Християн. Всички знаеха, че е била голяма противница на подобно пътешествие, и преди не искала и да слуша за него.

Двете жени и и децата стояха отпред и слушаха как добрите хора вътре се радват, без дори да подозират, че тази, за която говорят, стои до вратата им.

Накрая Християна, неможейки повече да се въздържа, похлопа. Младо момиче отвори и като видя, че пред вратата стоят две жени и четири момчета, попита:

– С кого искате да говорите в тази къща?

Християна. Предполагаме, че това място е предназначено за пътешественици като нас.

– Как се казвате, моля, за да кажа на господаря си? – отново запита момичето.

Християна. Името ми е Християна, аз съм жена на онзи пътник, който мина по този път преди няколко години. Това са четирите му деца, а тази девица е моя приятелка и пътува заедно с нас.

Тогава Невинна (така се казваше момичето) изтича вътре и каза:

– Можете ли да си представите кой е пред вратата! Там стои Християна с децата си и една нейна приятелка. Чакат да ги приемем.

Зарадвани, всички отидоха да кажат на господаря.

Той от радост сам дойде до вратата и като ги видя, попита:

– Ти ли си Християна, която добрият Християн остави в Погибелово, тръгвайки за Небесния град?

Християна. Аз съм, същата. Тогава бях много жестока и презрях трудностите на мъжа си. Оставих го сам да носи товара си през дългия път. Това са неговите деца. Сега както виждаш и аз съм тръгнала, защото се уверих, че единствено този е спасителният път.

Тълковник. Значи изпълни се писаното за човека, който казва на сина си:

– Иди днес и работи на лозето.

А синът му отговори:

– Няма да отида!

Но след това се разкая и отиде.[3]

Християна. Амин. Бог да помогне това да излезе вярно за мене. Нека се намеря най-после в мир, неопетнена и безукорна.

Тълковник. Но защо стоиш така на вратата? Влез, дъще на Авраам. Преди малко ние говорихме за тебе. Току-що получихме известието, че си станала пътешественица.

Влезте деца, влезте! Влез и ти девойко, влез!

Вътре им дадоха столове да си починат, а тези, които развеждат пътниците из къщата, дойдоха да ги видят. Всички бяха изпълнени с радост, виждащи, че Християна е станала пътешественица. Погалиха момчетата по главите в знак, че ги приемат благосклонно и се отнесоха много любезно с Милосърдна.

Докато се приготвяше вечерята, Тълковникът ги заведе в стаите, където им показа всичко, което Християн беше видял преди няколко години. Тук те видяха човека в железния кафез, човека който сънува, човека, който си проби път през враговете си и много други неща, които бяха полезни за тях.

След като поразмислиха върху всичко видяно, Християна и другарката й бяха заведени от Тълковника в една друга стая. Там стоеше човек, който гледаше само надолу. Той държеше в ръцете си гребло. Над главата му стоеше човешка фигура с Небесен венец в ръка, която му предлагаше да замени греблото с венеца, но човекът не се обръщаше дори да го погледне, а гребеше към себе си сламките, клечиците и прахът по земята.

– Мисля, че разбирам значението на това – каза Християна. Не е ли образа на светския човек, добри господине?

Тълковникът. Да, така е. Греблото изразява неговото плътско мислене. Това, че се е навел да събира сламки и клечици в праха на земята, когато онзи му говори за Небесния венец, показва, че небето е басня за много хора и че само земните неща се считат за съществени; а това, че гледа постоянно надолу, означава, че когато земните неща господстват над ума на човека, напълно отстраняват сърцето му от Бога.

Християна. О, избави ме от това гребло.[4]

Тълковникът. Тази молитва е съвсем изоставена. Те са я забравили. „Не ми давай богатство“ е молитвата, която произнася един на десет хиляди. Повечето гледат сламките, клечиците и праха.

– Уви! Това е цялата истина – казаха разплакани Християна и Милосърдна.

Тогава Тълковникът ги заведе в най-интересната стая на къщата. Там им заповяда да се огледат наоколо и да се опитат да намерят нещо полезно за себе си. Стаята беше абсолютно празна и освен един паяк на стената те не видяха нищо друго.

Милосърдна. Господине, нищо не виждам!

Християна мълчеше.

Тълковникът. Гледай по-внимателно.

– Нищо не виждам, господине, освен онзи грозен паяк на стената – повтори тя.

– Само този паяк ли виждаш в толкова голяма стая?

– Ей, господарю – проговори Християна, – има повече от един, на които отровата е много по-разрушителна, отколкото тази, която е в него.

– Ти каза истината – отговори й засмяно Тълковникът.

Милосърдна се засрами и изчерви, а момчетата закриха лицата си, защото всички разбраха тайната.

– Паякът се държи с крачетата си – прибави Тълковникът – и както виждате той се намира даже и в царските палати.[5] Това означава, че колкото и да сте изпълнени с греха, пак можете чрез ръката на вярата да се държите и да живеете в най-добрата стая на Царския палат.

Християна. Подобно нещо мислех и аз, но не всичко ми беше ясно.

Размишлявах, че всички сме като паяци, грозни твари, независимо че се намираме в хубава стая. Но че от този паяк, това отровно и грозно животно, можем да се научим как да вярваме, изобщо не ми идваше наум. Паякът се държи с крачетата си и живее в най-хубавата стая на къщата. Бог не е създал нищо напразно.

Всички, плачейки от радост, се спогледаха един-друг и се поклониха на Тълковника.

Той ги въведе в друга стая, където имаше кокошка с пиленца и им каза добре да я разгледат. Точно тогава едно от пиленцата отиде до коритото да пие вода и на всяко глътване издигаше очите си към небето.

– Виждате ли – каза Тълковникът – какво прави това пиленце. Научете се от него да виждате откъде идват милостите над вас и ги приемайте, като гледате нагоре. А сега внимателно наблюдавайте кокошката. Ще забележите, че тя се отнася към пиленцата си по четири начина:

1. Обикновено крякане, и то непрекъснато – по цял ден.

2. Особено крякане – понякога.

3. Любвеобвилно крякане.

4. Тревожно крякане.

Опитайте се да сравните тази кокошка и вашия Цар, съпоставете пилетата й и послушните Му чада. Също като нея и Той има свои начини в отношенията си към своите чада. С обикновения си зов Той не дава нищо. С особения си зов винаги подарява нещо. Към тези, които са под закрилата Му, всякога е любвеобилен и накрая, със силния си глас вдига тревога, когато вижда, че наближава неприятелят. Сметнах, че е добре, мили мои, да ви доведа в тази стая, защото вътре има неща, които вие лесно можете да разберете като жени.

Християна. Господине, моля те покажи ни и други неща.

Тогава той ги въведе в касапницата.

Там един касапин колеше овца. Тя тихо и мирно се предаваше на смъртта.

– Трябва да се научите от овцата на търпение и понасяне обиди без роптание и оплакване – каза Тълковникът. – Вижте как тихо се предава на смъртта и без да се бунтува, се оставя да й отрежат главата. Царят ви нарича овце.

След това отидоха в градината, където имаше много различни цветя.

– Виждате ли всичките тези цветя? Всяко едно се различава по ръст, качество, цвят, миризма и сила. Където са насадени от градинаря, там стоят. Никога не се карат помежду си!

Следващото място беше нивата. Тя беше насадена с пшеница и царевица. Всички забелязаха, че върховете на класовете бяха отрязани и само сламата стърчеше.
– Тази нива е била торена – каза Тълковникът, – орана и посята, но какво да правим с жетвата?

– Една част изгорете, а останалото изхвърлете като смет – отговори Християна.

– Това, което очакваме да получим от една нива, е плодът, и понеже няма плод, вие я осъждате на изгаряне и потъпкване от хората. Внимавайте да не би с това да осъждате себе си! – отвърна той.

На излизане от нивата те видяха едно малко червеношийче с голям паяк в човката си.

– Вижте добре това птиче – каза Тълковникът.

– Аз си мислех, че този вид птиче се храни с хляб, листенца, треви и други чисти неща – каза учудено Християна. Винаги съм си представяла, че то е повече от другите птички, защото дружи с хората, а сега го виждам да яде този отвратителен паяк. Право да ви кажа, не мога да го обичам сега така, както го обичах по-рано.

– Това червеношийче – продума мъдрият Тълковникът – е много точен образ на мнозина, които се наричат християни. На изглед те са като него, с хубава външност, глас и обноски. Привидно показват, че обичат братята си. Високо говорят, че повече от всичко обичат да се събират, да са в общение с тях и да се хранят с трохите на тези добри хора. С такава цел, казват те, посещаваме къщите на благочестивите. Но когато са сами, те ловят и се хранят с паяци както червеношийчето. Могат да променят ястието си, да пият нечестие и да гълтат греха като вода.

Когато се върнаха в къщата и разбраха, че вечерята още не е готова, Християна помоли Тълковникът да им разкаже още нещо, което е полезно.

– Колкото по-тлъста е свинята, толкова повече желае тинята – започна той. – Колкото по-охранен е волът, толкова по-весело отива на заколение. Колкото по-здрав и весел е човек, толкова по-склонен е към злото. В жените има добро желание да се обличат чисто и хубаво, но много по-добро нещо е да се украсяват с това, което пред Бога е скъпоценно. По-лесно е човек да стои бодър една нощ, отколкото да бди цяла година. Също така по-лесно е човек да започне да живее по християнски, отколкото да устои както трябва докрай. Всеки капитан на кораб в бурно време е готов да хвърли в морето това, което е най-евтино, но кой е този, който ще хвърли първо най-скъпоценното? Никой! Освен може би онзи, който не се страхува от Бога. Една малка дупка може да потопи голям кораб и само един малък грях е в състояние да съсипе и най-силния човек. Който забравя приятеля си, е непризнателен, но който забравя Спасителя си, е безмилостен към себе си.

Който живее в грях и очаква бъдещото блаженство, прилича на човек, който сее къклица, а очаква да напълни житницата си с жито или ечемик. Ако човек иска да живее добре, трябва да посвети живота си на Христа и да Го направи свой всекидневен приятел. Клюкарството и колебанието на мислите показват, че в света има грях. След като човек цени този свят, колко повече той трябва да цени небето, което Бог му препоръчва! Ако животът, който живеем, макар и придружен с много скръб, все пак ни е толкова мил, че не искаме да го напуснем, какво да кажем за горният живот сравнен с него. Всеки хвали човешката доброта, но има ли някой, който може да премери Божията благодат? Рядко ставаме от трапезата, без да сме се нахранили, но колко по-голяма е пълнотата и съвършенството у Христа, от Когото се нуждае целия свят.

След тези думи Тълковникът ги изведе отново в градината си, и им показа едно дърво, чиято вътрешност беше гнила, но все пак растеше и имаше листа.

– Какво означава това? – попита Милосърдна.

– Дървото отвън е много хубаво, но отвътре е изгнило. Така е и с хората. Колко много от тях само говорят за Бога, но на дело нищо не вършат за Него. Прекрасни листа, но развалено сърце, което не става за нищо друго освен за прахан в огнивото на Дявола.

Вечерята вече беше сервирана и те, след като се помолиха, започнаха да се хранят. Докато вечеряха, мъж с чудесен глас изпя песен, чието съдържание зарадва и развесели всички:

Не ще от нищо се лиша;

Господ е пастир мой,

Възвръща моята душа,

И ме в зелени пасища

Успокоява Той.

Щом свърши песента, Тълковникът попита Християна:

– Какво те накара да тръгнеш на този дълъг път?

– Първо – отговори тя, – скръбта по изгубения мъж, но това, разбира се, беше естествена любов. Второ, не можех да забравя скърбите и трудностите в пътя, които той преживя, несмислените ми постъпки спрямо него. Сърцето ми бе обхванато от чувство за вина. За малко тази скръб не ме повлече в блатото. Сънувах обаче сън, в който видях на колко блажено място е моят съпруг. Така също получих и писмо от Царя на онази страна, където сега живее той. Царят ме канеше да отида и аз. Сънят и писмото така ми подействаха, че не бях в състояние да избера нещо друго, освен да тръгна по същия път, по който ходеше моят мъж.

Тълковникът. Нямаше ли пречки при тръгването?

Християна. Много. Посети ме една съседка. Тя се казва Страхливка и е дъщеря на онзи, който искаше да разубеди мъжът ми да се върне от пътя, защото лъвовете щели да го разкъсат. Посъветва ме да се откажа от това опасно пътуване. Посочи ми всички трудности и беди, които съм щяла да срещна по пътя, но аз смело отхвърлих всичко. Много ме уплаши обаче сънят, който сънувах точно преди да тръгна. Двама грозни мъже се наговориха да вършат определени неща, за да ме разубедят. Споменът от този сън е ужасен. Още се страхувам, когато срещна някого, да не би да ме отклони от пътя. Ще ти кажа и нещо, което на друго място не бих разказала. По пътя насам, след като минахме през вратата, ни нападнаха двама господа, та се принудихме да извикаме: Убийство! Убийство! Двамата много приличаха на онези, които видях в съня си.

– Началото ти е добро – каза Тълковникът, – но краят ще се увенчае. А тебе,

Милосърдна, какво те подбуди да тръгнеш?

Милосърдна се зачерви, разтрепери се и не знаеше откъде да започне.

Тълковникът. Не се бой! Само вярвай и говори спокойно.

Милосърдна. Неопитността ми, господине, и страха да не би да бъда върната, ме кара да мълча. Аз не мога да говоря за видения и сънища, както говори приятелката ми Християна, нито пък имам нейната опитност в отхвърляне съвети, роднини и приятели.

Тълковникът. Тогава какво те накара да тръгнеш с нея?

Милосърдна. Когато тя се приготвяше да тръгне, аз и една приятелка отидохме да я посетим. Като видяхме, че си събира покъщнината, я попитахме какво смята да прави, къде ще отива и защо си събира багажа. Тя отговори, че я викали да отиде при съпруга си. Тогава ни разказа как е сънувала чудесното място и мъжа й между безсмъртните същества. Седял на Царската трапеза, носел венец на главата и бил с китара в ръка. Като описваше тези неща, моето сърце пламна от желание да узная повече за там. Казах си, че ако това е истина, ще оставя баща си, майка си и родината си, и ако Християна няма нищо против, ще отида с нея. Казах й го, и тя се съгласи да тръгна с тях. Дошла съм дотук от сърдечно желание. Ако ми позволите да отида с Християна при мъжа й и неговия Цар, ще бъда много щастлива. А това, че съм наскърбена, не е заради трудностите, които имахме по пътя, а понеже имам много роднини в град Погибелово, които са изложени на явна гибел. Колко ми се иска и те да тръгнат по този път.

Тълковникът. Добре си сторила! Началото ти е добро, защото си повярвала в истината. Ти си като Рут, която поради любовта, която изпитваше към Ноемин и към Господа, нейния Бог, остави баща си, майка си и земята, където се беше родила, за да отиде при хора, които изобщо не познаваше.[6] Господ да ти въздаде за стореното!

Вечерята привърши и всички се приготвиха за нощната почивка. Жените легнаха на една страна, а момчетата на друга. Милосърдна не можа да заспи от радост, защото съмненията й, че няма да я приемат, съвсем изчезнаха. Тя лежеше и славеше Бога за милостите Му към нея.

На сутринта станаха при изгрев слънце и започнаха да се стягат за път. Тълковникът обаче ги спря и заповяда на момичето, което им беше отворило вратата предишния ден, да ги заведе в градината и да се окъпят, понеже бяха много прашни. Невинна изпълни заповедта на господаря и те отидоха след нея и направиха каквото им поръча. Когато се върнаха от банята, чисти и свежи, Тълковникът ги изгледа и каза:

– Сега сте прекрасни като Луната.

След това поиска да му донесат печата, с който поставяха белег върху измитите в банята му. Белегът се поставяше между очите и понеже беше много красив, прибавяше допълнителна прелест към красотата на лицето. Хората ставаха сериозни и изглеждаха като ангели. Този белег той постави върху техните лица, за да се познават навсякъде, където отиват.

След това заповяда на Невинна да донесе от хранилището бели дрехи за пътниците. Когато жените и децата се облякоха в тях, се уплашиха една от друга, понеже не виждаха своята слава, а славата на другите. Дори започнаха да казват:

– Ти си по-хубава от мене.

– Не, ти си по-елегантна от мене.

Децата също се чудеха на това, когато гледаха колко много са се изменили.

Тогава Тълковникът повика слугата си Великосърдечен и заповядвайки му да си вземе сабята, шлемът и щита, му каза:

– Придружи тези мои дъщери до Kрасния дом, където ще си починат.

– А на вас – продължи той – пожелавам добър път.

Цялото семейство излезе да ги изпрати и им пожела приятно пътуване.



[1] Второзаконие 22:25-27.

[2] Езекиил 36:37.

[3] Матей 21:29.

[4] Притчи 30:8.

[5] Притчи 30:28.

[6] Рут 2:11-12.

следваща глава Трета глава