в момента четеш
Помазанието Бени Хин 

Глава 5 – Не чрез сила

Първото полагане на ръце за изцеление в моето служение бе удивително преживяване. Знаех, че Господ ми бе говорил да се моля за болни като част от проповядва-нето на Евангелието също както на Своите ученици (Марк 16:18): “На болни ще полагат ръце и те ще оздравяват.”

Но това беше ново за мен и за известно време дяволът ми пълнеше главата с глупости. Аз стоях на автобусната спирка на път за второто събра-ние в живота ми, като си мислех как ще полагам ръце на болни, и изведнъж дяволът дойде в ума ми със следните мисли: “Нищо няма да стане, никой няма да се изцери. Няма да се случи нищо, абсолютно нищо!”

Както може би се сещате, страшно се уплаших, че помазанието няма да дойде, но нямаше как да не отида на службата.

На събранието аз все още бях изпълнен със страх и безпокойство, докато проповядвах и канех хората да излязат напред за изцеление. В ранните години на служението си обикновено се молех за всеки поотделно, за разлика от сега.

И така, пред мен стоеше човек, който очакваше да се моля за него. Бях уплашен. “Къде си Ти, Господи? – помислих си аз. – Какво да правя сега? Ти ми каза да го направя.”

Аз протегнах ръка към челото на човека и в същия миг помазанието дойде. Знаех го. Той залитна и падна, докато силата на Бог преминаваше през него. Той беше изцелен от заболяването си.

Както личи и от примера с моето мигновено изцеление, когато за пръв път започнах да проповядвам, Бог никога не идва прекалено рано, но и не закъснява. Той се изявява точно навреме – когато протегнеш ръката си към човека, или когато отвориш устата си, за да говориш. Точно в момента, когато си мислиш, че вече ще умреш, Той се изявява.

Защо? Бог кара твоята вяра да расте. Той те изгражда за по-трудните задачи, които ти предстоят. Яков казва, че изпитването на нашата вяра произвежда твърдост (или дълготърпение) и че вие трябва да позволите на твърдостта “да извърши делото си съвършено, за да бъдете съвършени и цели, без никакъв недостатък” (Яков 1:3-4).

Не можете да си представите какъв стрес преживях при тези първи уроци. Често ми се искаше да си ида у дома. “О, Господи, мислех си аз, – те ще ми се смеят, аз ще се проваля.”

Но след това помазанието идваше. Наистина ми трябваше много изпитване и растене, за да мога да стана човека, който Бог искаше да бъда.

По същия начин е и с теб. Докато се приготвяш за присъствието и помазанието на Святия Дух, независимо за каква работа Бог те призовава, ти ще се нуждаеш да бъдеш изпитван, да растеш и да се усъвършенстваш. Днешното помазание няма да бъде като вчерашното.

Благословението на тишината

На събранията на Кетрин Кулман винаги имаше много пеене и тя често се включваше с голяма радост и удоволствие. Но имаше случаи, когато Кетрин казваше на публиката: “Тихо, сега искам да бъде тихо.” Чудех се защо го прави.

Обаче веднъж, когато тя отново каза: “Моля ви, всички да запазят тишина”, беше явно, че говори сериозно, и всички млъкнаха. Чарли – органистът – винаги свиреше съвсем нежно, никой друг не можеше да го прави така. Всички бяха тихи. Това продължи 10 минути. Тишина.

Тогава един човек от предните редове, който бе покрил лицето си с ръце, започна да шепне в шепите си: “Хваля Те, Исусе. Хваля Те, Исусе.” Не мислех, че някой го чуваше, а и самият той не осъзнаваше, че го прави. Но Кетрин Кулман веднага го спря: “Господине, казах тихо!”Отново настъпи абсолютна тишина, с изключение на органа.

Минаха минути. Накрая Кетрин проговори едва доловимо: “Той идва, когато сте тихи.” Тя повтори още по-тихо: “Той идва, когато сте тихи.”

Бях уплашен. Не знаех какво ще се случи, но чаках… и чаках… и чаках. И тогава то се случи.

Из цялата аудитория започнаха да се случват чудеса. В последвалия един час слушахме как Кетрин Кулман разговаря с всеки един от изцерените.

Аз бях в служение само от 3 месеца и никога не бях виждал нещо подобно. Чудеса се случваха из цялата зала и това започна по време на тишината.

Завърнах се в Канада, но не спрях да си мисля за това. “Трябва да го опитам” – казвах си аз. Все пак бях научил толкова неща от събранията на Кетрин. Бог определено използваше тази жена, за да върши чудеса по света, а също така да ме учи и да ме вдъхновява чрез нея в ранните дни на моето служение.

Когато влязох в служение, аз имах много див и прекрасен хор. Повечето от певците и музикантите бяха от Ямайка и Хаити, а останалите бяха смесица от най-различни националности. Слабо е да се каже, че бяха ентусиасти. Те умееха да вдигат голям шум, когато хвалят Бог.

И така, понеделник вечерта. Залата беше претъпкана, а аз бях предупредил, че искам да бъдат тихи в решителния момент. Трябваха ми 20 минути, докато успея да ги накарам да замълчат, защото те не преставаха да казват: “Благодаря Ти, Господи” и други такива възгласи, което е напълно нормално за един развълнуван харизматичен хор. Накрая казах: “Сега тихо. Ако продължавате да се движите и шумите, ще ви пратя долу.” Те се постараха да изпълнят думите ми.

Погледнах лидера на хвалението и по лицето му разбрах, че се чуди какво, за Бога, става. Ако искам да бъда честен, трябва да призная, че и самият аз бях учуден от това, което правя. Не бях сигурен дали то е правилно или не. Всичко, което знаех, бе, че Кетрин го беше направила и Господ беше подействал. Бях решил в себе си, че ако нищо не стане, ще забравя този случай и ще продължа нататък. “Искам да бъде съвсем тихо” – повторих аз към всички.

И така, на хора му трябваха 20 минути, докато утихне. Тогава настана тишина в цялата зала. Не знаех какво да правя по-нататък, затова зачаках мълчаливо. Минаха 40 минути. Чаках със затворени очи, понеже нямах представа какво може да се случи – ако въобще се случи нещо. И след всичкото това време аз не исках да поглеждам.

Изведнъж – бам! Какво беше това? После още веднъж и още веднъж. Не издържах и отворих очи. Трима човека в различни части от залата бяха паднали на земята. И когато вече гледах, още двама паднаха пред очите ми.

И тогава – фиу! Нещо изпълни цялата зала. Почувствах сякаш през мен преминава електричество, както ако те удари гръм. Усетих как цялото ми тяло изтръпва. В един момент установих, че всички освен мен са изпопадали на пода, бях единственият, който стои прав.

Бях поразен. Лидерът на хвалението лежеше на пода и плачеше. Музикантите, разпоредителите и всички други бяха на земята. Хванах се здраво за амвона и чух гласа на Господ; знам, че бях единственият, който Го чу: “Оставих те прав, за да можеш да видиш това.”

Бях получил урок.

Но Бог не беше свършил.

Няколко дни по-късно един мой приятел на име Питър ми позвъни. Беше петък вечерта. Той каза: “Искам да те заведа утре на едно място, но трябва да си готов в 5.00 часа сутринта.”

Никога не съм обичал ранните часове. “Какво ще бъде това?” – попитах аз.

“Няма значение, ще те взема в 5.00.”

Беше ми трудно да приема, но Питър ми бе добър приятел. Срещнахме се в 5.00 и потеглихме с неговата кола. Не след дълго стигнахме до гористите местности, които се намират близо до Торонто.

Питър спря колата и повървяхме пеш навътре в гората няколко минути. Когато спряхме, ние бяхме напълно откъснати от цивилизацията – около нас нямаше нищо друго, освен дървета, птички и катерици.

Питър каза: “Ей сега ще се върна.”

Предположих, че е отишъл по нужда и затова зачаках. И чаках, и чаках. Десет минути, 20 минути. Беше много тихо и аз започнах да чувам звуци, които никога не бях чувал дотогава. Можех да чуя дори туптенето на собственото си сърце. Бях сигурен, че мога да чуя и най-тихия звук. Беше абсолютна тишина.

Помислих си, че Питър трябваше да се е върнал досега и извиках силно: “Пи-и-итъ-ър”.

Тишина. Изведнъж той изскочи от един храст.

“Изплаши ме до смърт!”

“Точно затова те доведох тук!” – каза той.

“За да ме изплашиш ли?”

“Не, за да ти покажа, че не знаеш как да бъдеш тих. Ти непрестанно говориш, движиш се и вдигаш шум. Доведох те в гората, за да те науча на това.”

Не бях трогнат или поне отговорих, че това не ме е впечатлило особено.

“Знаеш ли – каза Питър, – че Д. Л. Муди е казвал така: Ако мога да накарам един невярващ да замълчи за 5 минути и в тези 5 минути да мисли за вечността, то той ще се спаси, без да има нужда да казвам нещо.”

Тишината. Научих неща за силата на тишината. Святото място е тихо. Трябва да се научиш да стоиш тихо пред Бог и да Му се покланяш. Тогава ще откриеш помазанието.

Спазване на обещанието

Както съм казвал много пъти, Кетрин Кулман беше служителка на евангелието, която аз следвах и познавах отблизо. Без дори да знае, тя ме е научила на толкова неща.

Но трябва да призная, че първия път, когато я видях в Питсбърг, аз нямах такова мнение, каквото имам сега. От третия ред на Първа презвитерианска църква аз я наблюдавах как стъпва плавно, почти на пръсти по платформата, с разперени ръце, сякаш се носи във въздуха, облечена в дълга до земята дантелена рокля, с твърде дълги ръце и издължена шия. След това, когато огромното множество хора пееше песента “Колко велик си Ти”, тази слаба червенокоса жена буквално изтичваше в центъра на сцената, пеейки доста силно края на песента. Това беше много характерно за нейното удивително служение.

Първите думи, които тя изговори по микрофона, бяха: “Здраве-е-е-йте-е! Оча-а-а-аквахте ли ме-е?”

За жалост това, което аз промърморих в отговор, беше чисто и просто “Не”. Но аз не бях единственият, на който му беше трудно да приеме странните маниери на мис Кулман. Трябва да зачитаме библейските предупреждения относно презирането. Аз бях един от сравнително малкото хора, които я познаваха отблизо и които могат да свидетелстват, че външното поведение бе измамно и не съответстваше на сърцето, духа и силата на тази жена. От нея съм научил много и продължавам да уча и сега.

По времето, когато придружавах нейното служение, тя нито веднъж не пропусна да каже със сълзи в очите и с леко потреперващи устни тези думи, предназначени лично за Бог: “Обещавам Ти славата и Ти благодаря за това. Благодаря Ти за това.” Понякога нейното обръщение беше само едно простичко и интимно: “Скъпи Исусе, хиляди благодарности!”

Мили хора, уверявам ви, че няма друг начин. Когато търсите и получавате помазание, славата трябва да бъде отдавана единствено на Бог. Всеки пропуск в тази област ще се окаже пагубен. Само си помислете колко много Божии служители са се проваляли през годините и са се спъвали точно на това място. Маниерниченето и превзетостта са едно нещо, но гордостта и неблагодарността са съвсем друго. “Обещавам Ти славата, скъпи Исусе, хиляди благодарности.”

Урок за молитва

През 1977, след смъртта на мис Кулман в началото на 1976, бях помолен от фондация “Кулман” да проведа възпоменателно събрание за нея в Питсбърг. До този момент работата ми в нейното служение включваше малки отговорности, свързани с хоровата музика, така че аз бях изненадан, когато ме поканиха да участвам в такова значително събитие. Бях твърде млад и неопитен като християнин, а това щеше да бъде голямо събитие.

Когато пристигнах в офиса ”Карлтън Хаус”, Маги Хартнър, която беше най-близкото доверено лице на мис Кулман и която аз много обичам, ме взе настрана и ми каза нещо, което ме удиви:

“Сега не отивай да се молиш и да се забиваш в собствените си нужди до толкова, че Бог да не може да те използва тази вечер – каза тя доста сериозно. – Иди, поспи или направи нещо друго.”

Не можех да повярвам на ушите си. “Това е най-недуховното нещо, което някога съм чувал – помислих си аз, – и  това е най-недуховната жена, която някога съм срещал.” Щях да се моля независимо дали това й харесва или не.

Певецът Джими Макдонълд ме закара в залата “Карнеги Мюзик Хол” и ми описа каква ще бъде програмата за вечерта. Хорът щял да изпее това и това, а после той също щял да пее. “Когато започна да пея: “Исус – има нещо в това име”, ти ще излезеш на сцената.” Кимнах с разбиране.

И така, вечерта показаха филм с мощното служение на Кетрин Кулман в Лас Вегас, което има огромен ефект, дори когато се излъчва на запис. После Джими пя.

Погледнах публиката иззад завесата на сцената и замръзнах. Не можех да помръдна.

Джими изпя уговорената песен втори път, после трети път и накрая каза: “Когато изпеем тази песен за трети път, Бени Хин ще се появи.” Той добави няколко похвални думи за мен. Повечето хора не ме познаваха, разбира се.

Джими започна да пее отново. Аз все още бях замръзнал от страх.

Накрая излязох на сцената. Джими прошепна: “Къде беше?” – и напусна сцената. Това не ми помогна да се овладея.

Опитах се да поведа хората в пеене на същата песен, но започнах твърде високо и беше ужасно. Никой не пееше с мен. Трябваше да се мъча сам. Всичко, което можех да си мисля, беше как да се махна от там и да си ида у дома.

Струваше ми се, че е минал вече час и половина. Единственото, което можах да направя, беше да издигна ръце във въздуха и да извикам: “Не мога да го направя, Господи; не мога да го направя.”

В този момент чух глас дълбоко вътре в себе си, който каза: “Радвам се, че не можеш да го направиш, сега Аз ще го направя.”

 Напълно се успокоих и се почувствах сякаш съм отишъл от ада в рая. Моментално се освободих, когато осъзнах без съмнение, че аз не мога да го направя. Силата на Бог слезе и всеки в залата бе докоснат – не от мен, а от Бог. Беше чудесно, вълнуващо събрание.

Маги дойде по-късно и каза нещо, което никога няма да забравя: “Кетрин винаги казваше: “Не са твоите молитви , не са твоите способности, които правят нещата. Научи се как да се предаваш на Бог, Бени.”

В този момент бях толкова зашеметен от цялото това преживяване, че само можах да кажа: “Маги, не мисля, че знам как.”

“Е, тази вечер ти го преживя за пръв път.” – каза тя.

Когато се върнах в хотелската си стая, аз се помолих:

“Господи, научи ме как да го правя!” Знаех, че ключът беше в съвета, който този следобед получих от Маги. Но едва през следващите няколко години можах да осъзная напълно това, което тя имаше предвид, като каза: “Не се моли, само защото ти предстои служба.” Аз не разговарям с жена си само когато имам нужда от нея. Нормално е да имаме постоянни взаимоотношения. По същия начин е и с Бог. Ти се молиш по всяко време, за да може вашето приятелство да бъде запазено. Не можеш да кажеш: “Ще говоря с Теб само когато се нуждая”, а през другото време да Го игнорираш. Бог ще каже: “Без взаимоотношения няма помазание.”

Твоят живот зависи от молитвата.

Въпрос на доверие

Знам, че Маги Хартнър имаше предвид този вид взаимоотношения и доверие в следващата много лична история, която искам да споделя с вас. Вярвам, че ще я разберете.

Маги и аз пътувахме по улиците на Питсбърг късно една вечер след събрание. Улиците бяха пусти и когато бяхме спрели на един светофар, Маги се обърна към мен и каза: “Виждаш ли тази сграда отляво? Там живяхме някога аз и мис Кулман дълги, дълги години.”

Къщата изглеждаше стара. След момент на мълчание аз казах: “Маги, кажи ми каква беше Кетрин Кулман в онези ранни години.”

Маги се замисли за миг, помазанието на Святия Дух слезе върху нея и почувствах сякаш Бог влезе в колата. Тогава тя каза: “Бени, сега ще ти кажа нещо… и никога не го забравяй.”

Маги беше силен човек и аз я слушах с пълно внимание. “Ти имаш много повече, отколкото тя имаше, когато беше на твоите години. Божията сила, която си видял върху Кетрин Кулман, беше върху нея само през последните 10 години от нейния живот.”

Бях поразен: “Маги, мислех си, че Кетрин винаги е имала това помазание.”

“О, не – каза тя, – през ранните дни на служението си тя нямаше никакво помазание в сравнение с това, което имаше преди да умре.”

След това Маги ме погледна остро в бледата светлина и каза: “Знаеш ли защо Бог я помаза по този начин?”

Аз вдигнах рамене.

“Защото Бог можеше да й довери помазанието.”

За няколко секунди настъпи тишина. После тя насочи десния си показалец право в лицето ми и каза настоятелно: “И ако може да се довери на теб… – чувствах се така, сякаш сам Бог ми говори. – Ако само може да ти се довери.”

Пръстът й остана да стърчи срещу лицето ми за един момент и през останалото време, в което пътувахме, в колата цареше пълна тишина.

Когато се прибрах в хотела си тази нощ, едва говорех. Бях потресен. Когато най-накрая отворих устата си, казах с най-сериозен тон: “Господи, моля Те, направи от мен помазан мъж, на когото можеш да се довериш.”

Доверие!

“Обещавам Ти славата, скъпи Исусе, хиляди благодарности.”

Няма друг начин!