ГОЛЯМА ВЯРА

Колкото повисоко е нашето ниво на покорствотолкова поголяма е вярата ни

В тази заключителна глава ще се фокусираме върху ползите от приемането на ваксинацията – с други думи, големите облаги и благословения за всички, които идват под прикритие. Биха могли да се напишат един куп книги само относно облагите. Тук ще се спрем на някои от тях, но на вас е отредено да откриете повече чрез лично изучаване и опитности с Христос.

ГОСПОДИ, ПРИДАЙ МИ ВЯРА

Преди няколко години отидох в офиса си в 5.30 часа сутринта, за да се моля, както бях правил това много години наред. Но още преди да започна, чух наставлението на Святия Дух: Отвори в Лука– глава 17, и започни да четеш от стих 5.“

С вълнение отворих на тези стихове и видях, че става въпрос за част от Словото, с която бях много добре запознат. Дори съм проповядвал върху нея, но това не попречи на моя ентусиазъм. Знаех от предишни опитности, че ако Той ми казва да чета определени стихове, значи ще науча нещо, което ми е убягвало преди. Нека да погледнем конкретния пасаж.

Апостолите помолиха Господа: Придай ни вяра“ (Лука 17:5). Преди да продължа с обясненията си какво Господ ми показа оная сутрин, нека да изтъкна причината, поради която тези мъже извикаха за увеличаване на тяхната вяра. Да не би Исус току-що да беше възкресил мъртвец? Да не бе нахранил петте хиляди с няколко хляба и риби? Или пък да бе усмирил бушуващото море с изречена дума? Отговорите са: „Не, не, не. Исус тъкмо бе казал на тези хора: Внимавайте на себесиАко прегреши брат тисмъмри гои ако се покаепрости муИ седем пъти на ден ако ти сгрешии седем пъти се обърне към теб (и кажеПокайвам се), прощавай му“ (ст. 3-4).

Не впечатляващи чудеса на сила бяха предизвикали техния вик за по-голяма вяра. Причината бе простичката заповед да прощаваме на тези, които са ни направили зло. Тези мъже живееха под закона и бяха свикнали да отговарят на обидата по принципа „око за око, зъб за зъб“. Исус ги насочваше да ходят в път, който изглеждаше напълно нелогичен. Заповедта да ходят в характера на Бога ги разтърси. Как можеха да се подчинят на такова тежко нареждане? Отговорът: Придай нивяра!“ Тези мъже знаеха, че покорството и вярата бяха директно свързани – нещо, което аз щях да видя в съвсем нова светлина.

Като чу техния вик за по-голяма вяра, Исус каза следната притча: Ако имате вяра колкото синапово зърноказалибихте на тая черницаИзкорени си и насади се в моретои тя би ви послушала“ (ст. 6). Чувствах, че разбирам основната идея. Бях поучавал в тази насока и бях запознат с Исусовото учение, че трябва да имаме вярата на Бог и че ако кажем на планината да се премести и да се хвърли в морето и не се усъмним в сърцата си, поисканото ще се случи (Марк 11:22-24). Казаното тук не бе по-различно. Само че вместо планина Исус даваше за пример черница.

Освен това Словото говори, че на всеки вярващ е дадена вяра колкото синапово зърно. Става въпрос за принципа на царството относно сеенето и жъненето: „Божието царство е също, както кога човек хвърли семе в земята“ (Марк 4:26). Когато бяхме спасени, за нас бе определена мярка на вяра (Римляни 12:3). Тази вяра е в семенна форма и наша отговорност е да работим върху нея и да я развиваме. Как расте тя? Отговорът предстои.

КОГА Е РЕДНО ДА ЯДЕ СЛУГАТА?

Продължих да чета внимателно, защото следващите четири стиха винаги са ме озадачавали. Предстоеше ми да открия, че Исус не просто даваше на учениците си формули за увеличаване на вярата им. Той щеше да ги насочи към начина на живот, който е директно свързан с областта на покорство и власт. Чуйте Неговата притча:

А кой от васако има слуга да му оре или да му пасеще му рече веднагащом си дойде от ниватаВлез даядешНапротивне ще ли му речеПриготви нещо да вечерямстегни се та ми пошетайдокато ям и пия,и подир това ти ще ядеш и пиешНима ще благодари на слугата за дето е извършил каквото е билозаповядано? (Не вярвам)“ (Лука 17:7-9).

Винаги съм се питал защо Господ очевидно сменя темата. Докато говори за вярата, която изкоренява дървета, Той се прехвърля на изискването към слугата. Просто не можех да схвана смисъла, но онази сутрин ми предстоеше да разбера.

Докато отново четях бавно тези стихове, аз се вслушвах в сърцето си за Неговото вдъхновение. Изведнъж чух: Какваекрайната цел на слугатакойто обработва полетоКаква е крайната цел на слугатакойто се грижи застадатаКакъв е крайният резултат?“

Помислих за момент. После ми дойде на ум: да сложи храна на масата. Разбрах какво Исус иска да каже. Ако крайният резултат от труда на слугата е храна на масата на господаря, защо тогава този слуга би ял, преди на господаря му да е сервирано? Не би ли свършил най-напред работата си? Разбира се, че да. Недовършената работа може да бъде не по-добра от не започнатата. Защо да ореш нивите си, а да не ядеш? Защо да се грижиш за своите стада, а да не се възползваш от вълната, месото и млякото?

След като видях това, прочетох Исусовите следващи думи. Също така и виекогато извършите все що виезаповяданоказвайтеНие сме безполезни слугиизвършихме само товакоето бяхме длъжни даизвършим“ (Лука 17:10).

Той насочва примера към нас. Докато четях думите извършите всичко и заповяданопросто скочих от мястото си. Исус свързва покорството на слугата към господаря му с нашето покорство към Бога. Можем да направим следните изводи.

1. Има директна връзка между вярата и покорството към властта.

2. Вярата нараства само когато извършим онова, което ни е заповядано.

3. Отношението на истинско смирение е от изключителна важност.

Нека да разгледаме всяко от тия неща в светлината на Словото.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ВЯРАТА И ПОКОРСТВОТО КЪМ ВЛАСТТА

Първото нещо, пряката връзка между вярата и покорството, се вижда при срещата на стотника с Исус в евангелието. Исус влезе в Капернаум и един римски войник с ранг на стотник Го потърси. Той умоляваше Господ да изцели неговия слуга, който беше парализиран и се измъчваше. Исус отговори: „Ще дойда и ще го изцеля“ (Матей 8:7).

Стотникът възкликна: Господине съм достоен да влезеш под стряхата мино кажи само една дума ислугата ми ще оздравее“ (Матей 8:8).

Исус желаеше и беше готов да отиде в дома на този човек, но войникът се почувства недостоен и Го помоли да не го прави. Помоли Исус да издаде заповед от мястото, на което се намира, и неговият слуга щеше да бъде изцелен. Стотникът обясни мотивите си: Защото аз съм подвластен човек и имам подчинени на мен войниции казвам на тоговаИди,и той отиваи на другДойдии той дохождаа на слугата сиСтори товаи го струва“ (Матей 8:9).

Нека да коментираме неговата позиция. Един римски легион се състоеше от шест хиляди войника. В легиона имаше шестдесет стотника, които докладваха на легионния командир. Всеки от тях имаше сто войника под свое командване.

Римският стотник обясняваше на Исус, че се радва на почитта и покорството на своите войници, защото самият той се подчинява на командира си. С две думи, той казваше: „Аз съм подвластен; ето защо имам власт. Всичко, което трябва да направя, е да изговоря дума и хората под мен незабавно реагират според моите заповеди.“

Каза: Защото аз също…“ Той разпозна, че Исус бе служител на Бога под властта на Неговото царство; затова стотникът знаеше, че Исус има власт в областите на духовния свят, тъй както войникът има власт във военната област. Той разбираше, че бе нужна само една заповед и немощта трябваше да се подчини, точно както хората под негова власт скачаха при заповедите му.

Как отговори Исус? Истина ви казвамнито в Израиля съм намирал толкова вяра“ (Матей 8:10).

Най-голямата вяра, която Исус бе срещал на земята за повече от трийсет и три години, не беше тази на Йоан Кръстител или на Неговата майка Мария. Тя не се прояви в нито един от израилтяните, които преживяваха изцеления и чудеса. Не дойде и от някои от дванайсетте Му ученици. Принадлежеше на римски гражданин, войник, един от Израилевите завоеватели. Какво правеше тази вяра толкова голяма? Товаче той разбираше и ходеше в покорство към властта над него.

Ето какво Исус искаше да каже чрез Своята притча за това как да имаме голяма вяра. Властта, в която ние ходим, е право пропорционална на нашето покорство към властта над нас. Колкото по-голямо е нашето ниво на покорство, толкова по-голяма е властта ни. Сега свържете това с думите на Исус към учениците Му, които желаеха да се увеличи тяхната вяра:Ако имате вяра колкото синапово зърноказали бихте на тая черницаИзкорени си и насади се вморетои тя би ви послушала“ (Лука 17:6). Исус казва, че трябва само да изговориш дума и дървото ще ти се подчини. На кого се подчинява тази черница? На тозикойто е извършил каквото е било заповядано“ (Лука 17:9).

ПОКОРСТВО ДО КРАЙ

Втората важна истина, която Исус представи, е, че вярата нараства, когато изпълняваме това, което ни е заповядано. Точните Му думи са: Също така и виекогато извършите все що ви е заповядано…“ Слугата е отговорен да изпълни докрай волята на своя господар, не само част от нея. Твърде често се залавяме със задачи, които никога не довършваме, понеже губим интерес или трудът и усилието стават прекалено тежки. Истинският и верен слуга завършва започнатото, независимо от трудностите или препятствията. Той обработва нивите, носи плода от своя труд на господаря си и приготвя храната. Неговите действия говорят за истинско покорство.

Авраам е наречен бащата на нашата вяра (Римляни 4:11-12). Той беше бездетен. Бог му се яви на 75-годишна възраст и му обеща син, чрез когото ще стане баща на много народи. След години на чакане и покорство, Авраам получи обещания син на стогодишна възраст.

Бог позволи Авраам да се привърже към Исаак. Щом любовта им стана силна, Бог го изпита, като му заповяда да заведе сина си на хълма Мория и да го принесе в жертва. Словото казва: На сутринтапрочееАвраам подрани“ (Битие 22:3). Обърнете внимание на незабавното му покорство. Някои хора се протакват с дни, седмици, а понякога с години в чудене дали да се покорят на Бога. Липсва им свят страх, поради което нямат голяма вяра. Щом сме сигурни, че Бог е говорил, трябва да отреагираме веднага. Но ако става въпрос за съществена промяна в живота, ще постъпим мъдро, ако търсим потвърждение от властите над нас.

На Авраам бяха нужни три дни, за да стигне до Мория. Тридневното пътуване му даде време да премисли нещата. Ако се беше появило желание за връщане, имаше възможност да го изпълни. Но не стана така. Авраам измина целия път до върха на хълма и върза единствения си син на олтара, който построиха заедно. Той вдигна ножа, за да убие Исаак, когато ангелът Господен го спря: „Да не вдигнеш ръката си върху момчетонито да му сториш нещозащото сега знаячети се боиш от Бога“ (Битие 22:12).

Авраам се покори докрай. Той не се отказа по средата, дори с цената на най-ценното нещо в живота си, неговия Исаак, неговия наследник, неговата надежда, неговото обещание от Бога. Исааковата смърт би представлявала отказване от собствения му живот. Авраам доказа, че усърдието му в покорство надминава неговия копнеж по обещанията. Ние трябва да имаме същата готовност в сърцата си. ОГосподииздигни поколение от такива мъже и жени днес!

В резултат на това Бог каза:

В Себе Си се заклевамказва Господче понеже си сторил това нещо и не пожали сина сиединствения сисинще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и катопясъка на морския бряги потомството ти ще завладее портата на неприятелите сив твоето потомствоще се благословят всичките народи на земятазащото си послушал гласа Ми“ (Битие 22:16-18).

Вижте какво беше обещано на Авраам, както и на неговите наследници, благодарение на пълното му покорство:Потомството ти ще завладее портата на неприятелите си.“ Защо смятате, че Исус каза: Портите на ада нямада надделеят срещу Църквата„? Покорството на бащата Авраам отвори вратата за Исус да осигури това за Църквата. Неговата вяра и покорство все още говорят.

Сега прочетете внимателно какво авторът на книгата Евреи заявява за Авраамовото покорство:

И желаем всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрайда не бъдетеленивино да подражавате ониякоито чрез вяра и устояване наследяват обещаните благословенияЗащотокогато Бог даваше обещание на Авраамапонеже нямаше никого поголямв когото да се закълнезакле се в Себе Сиказвайки: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножаи преумножа„. И такаАвраамкато устояполучи обещаното“ (Евреи 6:11-15).

Авраам беше усърден докрай. Той бе покорен във всичко – издържа търпеливо. Сравнете неговите действия на покорство с поведението на цар Саул, дискутирано в една от предните глави. Саул беше усърден да отиде на война и да изпълни повече от 99 процента от заповяданото. Проблемът е, че той не довърши това, което Бог бе поискал. На пръв поглед Саул извърши почти всичко, но непокорството му в останалата част му струваше много. Той стигна до момента, в който трябваше да сложи храна на „масата на Господаря“, но това, което въздържа, разкри мотивите на сърцето му. Превърна заповедите в нещо, облагодетелстващо него самия, вместо да почете Този, на Когото служеше.

Колко много хора подобно на Саул започват запалено и ентусиазирано, а после, когато нещата станат неудобни, трудни или резултатите не са толкова бързи, колкото са очаквали, изпадат в непокорство? А други виждат възможността да се облагодетелстват, като само леко се отклонят от насоките на властта. През цялото време те оправдават действията си с религиозни цели или мотиви, както Саул направи, когато пощади най-добрите овце за жертва на Бога, овце, които трябваше да бъдат унищожени според Господното слово. Ако покорството не е пълно, вярата няма да нараства, а ще намалява.

Авраам получи обещанията чрез истинска вяра и търпение, което съответстваше на покорство до край. Неговата вяра и покорство бяха свързани неотделимо. В следващите стихове на Яков ще заменим думата делас покорство:

Обаче искаш ли да познаешо суетни човечече вяра без покорство е безплоднаАвраамнашият отец,не оправда ли се чрез покорство като принесе сина си Исаака на жертвеникаТи виждашче вярата действуваше заедно с покорството муи че от покорството се усъвършенствува вяратаи изпълни сеписаниетокоето казва: „Авраам повярва в Богаи това му се вмени за правда„; и се нарече БожийприятелВиждатече чрез покорство се оправдава човека не само чрез вяра… Защотокакто тялотоотделено от духа е мъртвотака и вярата отделена от покорство е мъртва“ (Яков 2:20-24,26).

В последния стих вярата и покорните действия са сравнени с тялото и духа на човека. В дадения пример ще откриете, че вярата е сравнена с физическото тяло, а покорните действия са оприличени на човешкия дух. Двете се нуждаят едно от друго, за да се изявят в този свят. Ако духът се отдели от тялото, то умира. Щом духът се отдели, тялото не може да възкръсне, ако той не се върне, както бе при Лазар. Така и Яков обяснява как вярата напълно зависи от покорните действия. Затова казва: Покажи ми вярата си без покорствои аз ще ти покажа вярата си от моето покорство“ (Яков 2:18)

Вярата не е истинска вяра, отделена от покорството. Не се заблуждавайте относно това. Словото ясно казва, че „чрезпокорни действия вярата се усъвършенства„.

Апостолите извикаха: „Господи, придай ни вяра.“ След което Исус говори за покорни действия докрай. О, скъпи братко и сестро, сега виждаш ли защо в началото на книгата писах за неотложността на това послание? Всички ние трябва да се вслушаме в думите му в тези дни на нарастващо беззаконие. Може да кажете: „Мислех, че вярата идва от слушане и четене на Словото.“ Да, така е, но доказателство за вярата са действия, съпровождащи изповедта. Ето защо ни се казва, че ако чуем словото и не се покорим, мамим себе си. Тогава вярата ни не е истинска, а подправена.

ГОЛЯМА ДЪРЗОСТ ВЪВ ВЯРАТА

Тази истина се вижда отново в описанието, което апостол Павел прави за хората, служещи в църквата: „Също и те първо да се изпитват и после да стават дякониако са непорочни“ (1 Тимотей 3:10). Дяконът не е лидер, а човек, който изпълнява командите на друг. У. Е. Вайн казва, че гръцката дума за дяконнай-вече говори за „слуга“. По-нататък той обяснява, че тя представя някой, който е подвластен на друг. Павел казва, че след като дяконите са служили вярно, тяхното покорство ги препоръчва за следното: „Придобиват за себе си добро положение и голямо дръзновение във вярата на Христа Исуса“ (1 Тимотей 3:13).

Две неща са обещани на слугите, които Исус описва в нашата начална притча: (1) добро положение, което включва духовни повишения (Псалм 75:7); (2) голяма вяра за тези, които се подчиняват напълно. Вярата и покорното поведение са представени като неотделни и взаимнозависими действия в Словото. Цялата Библия изобилства с примери:

– вярата на Авел се разкри чрез неговото покорство и свидетелството му още говори хиляди години по-късно (Евреи 11:4);

– вярата на Енох, изявена чрез покорство, го направи да ходи с Бога, а после да бъде взет и да избегне смърт;

– вярата на Ной бе породена от неговото покорство и осигури за семейството му спасение, докато светът, изцяло потънал в грях, бе осъден;

– вярата на Авраам, която бе потвърдена чрез неговото покорство, го направи баща на много народи;

– вярата на Йосиф, изявена чрез покорството му, доведе избавление за неговото семейство.; – вярата на Исус Навиев и Халев, чрез тяхното покорство, им осигури в наследство Обещаната земя. Исус Навиев беше верен да служи на Мойсей и стана негов приемник. Той въведе по-младото поколение в Обещаната земя на мляко и мед;

– блудницата Раав бе счетена за праведнакогато прие пратениците и ги изпрати бързо през друг път(Яков 2:25). Нейното покорство спаси целия дом. То бе доказателство, че тя има истинска вяра;

– покорството на Анна и покорното й отношение към свещеника, който я обиди и нарани, отвори една утроба, която щеше да осигури съживление на нацията;

– покорството на Давид да не атакува своя лидер го направи велик цар със сърце по Бога, не според Сауло-виячин;

– покорството на Даниил, Седрах, Мисах и Авденаго им донесе голямо благоденствие от страна на Бога и на царя.

И какво повече да кажаЗащото не ще ми стигне време да приказвам за ГедеонВаракаСамсона иДавида още и… Самуила и пророцитекоито с вяра побеждаваха царствараздаваха правдаполучавахаобещаниязатуляха устата на лъвовеугасваха силата на огъняизбягваха острото на ножаоздравявахаот болестиставаха силни във войнаобръщаха в бяг чужди войскиЖени приемаха мъртвите сивъзкресениа други бяха мъченизащотоза да получат подобро възкресениете не приемаха да бъдатизбавениДруги пък изпитваха присмехи и бичуванияа още и окови и тъмницис камъни биваха убити,с трион претритис мъки мъчениумираха заклани с ножскитаха се в овчи и кози кожи и търпяхалишениебедствияи страданиятеза които светът не беше достоенсе скитаха по пустините ипланинитепо пещерите и рововете на земятано всички тияако и да бяха засвидетелствувани чрезвярата импакне получиха изпълнението на обещанието“ (Евреи 11:32-39).

Авторът на Евреи преплита вярата с покорните дела. Те са неотделими. Ако вярата се даваше само за получаване на чудеса и изцеления, тогава защо Той би включил тези, които се скитаха по пустините и планините, притеснявани и измъчвани? Тези мъже и жени завършиха добре живота си – те се покориха докрай. Това е истинската вяра.

Ако искате голяма вяра, подчинявайте се на Божията власт, без значение дали е директна или делегирана. Вашата вяра е правопропорционална на покорството.

ЗАЩИТАТА НА СМИРЕНИЕТО

Последното нещо, което Исус изтъква пред Своите ученици, е отношението на смирение. Той каза: Също така и вие,когато изпълните все що ви е заповяданоказвайтеНие сме безполезни слугиизвършили само това,което бяхме длъжни да извършим“ Когато поддържате такова отношение, се квалифицирате за наградата на Господаря. Онези, които възвишават себе си, ще се смирят. Но хората, стоящи ниско в собствените си очи, ще бъдат издигнати от Господаря. Яков наставлява: Смирявайте се пред Господаи Той ще ви възвишава“ (Яков 4:10).

Да останеш смирен по сърце означава да се квалифицираш за наградите и покорството. Да се възгордяваш от собственото си покорство значи да тръгнеш към падение, макар да си се покорил. Това може да провали цялото ти старание. Дори и да последвате съвета на Божието Слово в тази книга, може поради гордост да изгубите всичко, което сте постигнали чрез покорство.

Луцифер беше помазан. Той беше печатът на съвършенството, изпълнен с мъдрост и съвършен в красота. Беше утвърден от Бога и се издигна на святия Му хълм. Беше съвършен в пътищата си, докато в него не се намери гордост. Тогава бе изхвърлен от небето и като светкавица падна на земята. Павел наставлява тези, които се готвят за позиция на власт, да не бъдат   нови   във вяратаза да се не възгордеят и паднат под същото осъждане с дявола“ (1 Тимотей 3:6).

Павел изпълни много неща чрез своето покорство към Божия призив. Но колкото по-дълго живееше, толкова повече израстваше в смирение. През 56 г. сл. Хр. той писа до една църква, основана от него в тогава неевангелизирана територия на Коринт по време на третото му мисионерско пътуване, от общо четирите, които бе направил. Оставаха му 10-11 години живот и той бе изпитан ветеран в служба на Исус. Чуйте обаче неговите думи: Защото аз съм найнищожният отапостолитекойто не съм достоен и апостол да се нарека“ (1 Коринтяни 15:9).

Усещате ли смирението в думите му? Дори не считаше себе си достоен за титлата „апостол“. Искам да подчертая: това не е фалшиво смирение. Лъжливото смирение знае как да използва стратегически правилни думи, за да изглеждасмирено, но в сърцето или в ума няма снижаване. То е измамливо и фалшиво. Но когато пише слово под вдъхновението на Святия Дух, човек не може да лъже! Така че, когато Павел казва, че е най-нисшестоящият сред апостолите, той не използва стратегически жаргон. Изразява истинско смирение.

Сега вижте следващото изречение на Павел: Но трудих се повече от всички тях, – не азобачено Божиятаблагодаткоято беше с мене“ (1 Коринтяни 15:10). Трудих се повече от всички останали апостоли!“ Чакай малко, да не би Павел да се хвали? Думите му звучат самоуверено, но не са такива. Те предхождат друго заявление за Павловата зависимост. След неговата самопреценка, че е най-нисш сред апостолите, той признава как всичко, което е направил, е само благодарение на Божията благодат. Павел е напълно уверен, че всичките му духовни постижения са произлезли от способността, която Бог му е дал.

Трудно е да преглътнем Павловото описание за самия него, че е найнищожен сред апостолите„. По негово време и през цялата църковна история той е бил считан за един от най-великите апостоли. Сега вижте какво Павел казва на ефесяните през 62 г. сл. Хр., четири или пет години преди отиването му при Господа. През тези години, след написването на посланието към коринтяните, той извършва повече работа от когато и да било в своя живот. Описва себе си: На мене,найнищожния от всички светиисе даде тая благодатда благовестя между езичниците неизследимотоХристово богатство“ (Ефесяни 3:8).

Години по-рано е нарекъл себе си най-нищожния от апостолите, а тук се окачествява като най-нищожния от всички светии. Какво? Ако някой би могъл да се хвали със своето християнство и лидерство, това със сигурност е Павел. Но колкото по-дълго служи на Господа, толкова по-малък изглежда в собствените си очи. Смирението му прогресивно нараства. Възможно ли е заради това Божията благодат върху неговия живот да нараства с напредването на възрастта му? Възможно ли е по този начин Бог да разкрива своите пътища толкова интимно на Павел, че дори апостол Петър е смаян (2 Петрово 3:15-16)? Псалмистът заповядва: Ще научи кротките (смирените) на пътя Си“ (Псалм 25:9). Възможно ли е именно заради това Мойсей да е познал пътищата на Бога толкова добре – човекът, когото Господ описва като много кротъкповече отвсичките човецикоито бяха на земята“ (Числа 12:3)? Навярно и двамата знаеха тайната за придобиване на силна вяра пред Бога, каквато малцина други бяха научили.

В края на своя живот, около 64 или 66 година сл. Хр., Павел изпраща две писма на Тимотей и там описва себе си: Вярно етова слово и заслужава пълно приеманече Христос Исус дойде на света да спаси грешнитеот коитоглавният съм аз“ (1 Тимотей 1:15). Нарича себе си главния грешник„. Забележете, че не казва „бях главен грешник“.

След години на големи постижения неговата изповед не е: „Направих всичко това и великото ми служение трябва да бъде оценено.“ Нито пък се хвали: „Извърших голяма работа и заслужавам уважение като истински апостол.“ Дори не пише: „Аз съм най-нищожният от апостолите“, както се е изразил няколко години по-рано. Нито казва: „Аз съм най-нищожният от светиите.“ А заявява: „Сред всички грешници, главният съм аз.“ Макар да разбира, че в Христос той е Божия правда (2 Коринтяни 5:21), Павел никога не изпуска от погледа си Божията благодат и милост. Дори колкото по-дълго живее, толкова по-зависим става от благодатта на Бога. Неговото отношение постоянно говори: „Аз съм безполезен слуга, направих само това, което ми е заповядано.“

Това обяснява другото изказване на Павел към края на неговия живот: „Братя, аз не считам, че съм уловил, но едно правя, –като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса“ (Филипяни 3:13-14). Усещате ли смирението в неговите думи? „Не съм постигнал кой знае какво, а каквото все пак съм свършил, не го помня вече.“ Той заявява, че постиженията му са „нищо“, сравнени със стремежа напълно да познае Христос Исус. Запомнете, че Бог открива Себе Си на смирените! Павел казва: „Спускам се към прицелната точка.“ Това, че се спуска („проправя си път“ – букв., б. пр.) означава, че среща съпротива и опозиция. Един от най-големите опоненти на горното призвание е гордостта.

Когато изучаваме живота на Исус, виждаме, че Той не приемаше хвала, а я пренасочваше към Своя Отец. Дори казваше на изцелените от Него да не казват за това пред всички, а да отдадат хвала на Бога.

Един богат млад управник се обърна към Исус с: благи Учителю„. Исус бързо отговори, че само Бог е благ. Не беше ли Той Божият Син? Не беше ли благ? Напълно. Но не приемаше слава от човеци, а желаеше само славата на Своя Отец. Благодатта обаче, с която се хвалеше, бе смирението, Той каза: Вземете Моето иго върху сии научете се от Мене;защото съм кротък и смиреннасърцеи ще намерите покой на душите си (Матей 11:29).

Любовта на Бога поражда истинско смирение. Четем, че любовта не се превъзнасяме се гордее“ (1 Коринтяни 13:4). Гордостта търси своето; любовта не търси своето си. Гордостта презира всяко покорство, което не съвпада с нейните планове; любовта търси славата на Този, на Когото служи. Подчиняваме се, защото обичаме; желаем успех, защото искаме Той да е почетен. Копнеем да Го видим прославен. Навярно затова Павел каза: И ако имам всичката вяратъй щото ипланини да премествама любов нямамнищо не съм“ (1 Коринтяни 13:2).

ИЗПЪЛНИ СВОЯТА СЪДБА

Ние сме призвани да принасяме плод и да бъдем шампиони за нашия Бог. Само когато ходим в Неговите пътища, можем да донесем почит на чудното Му име. Моля се да видите това послание както за ваше добро, така и за Негова слава. Съобразяването със Словото Му може да изглежда глупаво за човешкия интелект, но не каза ли Той: Благоволи Богчрез глупостта на товакоето се проповядвада спаси вярващите“ (1 Коринтяни 1:21)? От друга страна, ни се казва: Защото Божието глупаво е помъдро от човеците“ (1 Коринтяни 1:25). Напомняйте си, че ние трябва дасъбаряме помисли и всичкокоето се издига високо против познанието на Богаи да пленяваме всекиразум да се покорява на Христа“ (2 Коринтяни 10:5).

Размишленията, които противоречат на покорството, са горделиви. Те се противят на Божия съвет. Не признават Неговото Слово като върховен авторитет. Както видяхме в тази книга, това е опасно. През последните дни Бог ще има хора, които ще ходят в голяма вяра, власт и смелост. Те ще бъдат тези, които според думите на Павел ще накажат всяконепослушаниещом стане пълно вашето послушание“ (2 Коринтяни 10:6).

Времето е кратко, затова трябва да сме ефективни. Покорството ни държи ефективни. Когато се новородих бях доста активен, но не ми достигаше покорство. Бях неефективен, да не кажа вредящ. Колкото повече израснах, толкова повече осъзнавах, че макар моето усърдие да се покорявам като че ли не винаги да имаше смисъл в конкретна ситуация, в крайна сметка се оказваше ефективно.

Вашата съдба в Бога е пред вас. Когато изберете покорството, избирате да я изпълните. Нищо и никой не може да ви спре. Години наред нещата изглеждаха мрачни За Давид, както и за Йосиф, Мойсей, Исус Навиев, Анна, Ной, Естир и останалите патриарси. Но не забравяйте, имената на тези, които изпълниха своята съдба, останаха в историята. Бог търси през тези последни дни мъже и жени, които да се прибавят към списъка на патриарсите и Да бъдат почетени при Христовото съдилище. Моля се да бъдем сред онези, които изпълняват заръката да отдадат слава на нашия чудесен Бог.

следваща глава ЗАКЛЮЧЕНИЕ