ТРЕВОЖНИ СЪБИТИЯ

Времето преди 10 декември 1989 година изкара на светло личности, които все по-смело започнаха да критикуват властта. Започнаха да пригласят и носители на партийни билети. Някои от тях дори не само пригласяха, но се натискаха със солови изпълнения!

Израснал и възпитан, предимно от вуйчо ми – д-р Захари Дочев, вече споменат, докато родителите ми следваха в Австрия. След завършването си, те продължиха възпитанието ми в честност и всеотдайност на идеите на комунизма. Затова, драги читателю, не се учудвай, че след като се ориентирах в събитията, отидох дори на две места на различно ниво от структурата на БКП -да изявя моята готовност – да помогна с всичко, дори с оръжие, при евентуални размирици в страната!

Едва ли някой в БКП в онзи момент е смятал да предава властта доброволно и аз останах особено учуден, когато и от двете места ми се отказа. Просто не ми обърнаха внимание! На по-високото ниво отказът не ме засегна, защото за тях бях един случаен човек, и то без партиен билет, какъвто впрочем никога не съм имал.

Не мога да скрия, че бях много силно засегнат от отказа на местно ниво от хора, които познавах, и, които ме познаваха. Дори някои от тях бяха отделяли не малко време за идейното ми укрепване и издигане. Нещо повече, намериха се и такива, които съвсем неприкрито изразиха презрението си, че на мен не можело да се разчита, особено в такива случаи!?…

Ето защо се оттеглях в жилището си в Пловдив за нощна почивка, при все, че продължавах да работя в Хисаря. В последствие започнах да ползвам някаква отпуска. Следях събитията у нас и в Европа при съседите. Берлинската стена беше разрушена. Европа започваше да прилича на разбунен кошер.

Тогава нямах още телевизор в Пловдив. Всичко си вървеше добре и сравнително добре, сиреч еднообразно. Така беше до деня, когато гледах отново телевизия у комшиите. Дадоха интервю с един репресиран човек, който е бил в няколко от така наречените „места за превъзпитание“. Последният завърши патилата си с думите: „Това, което се случи с нас, малко или много заслужавахме и си имаме определена вина, защото се противяхме по един или друг начин на комунистическия режим! Но каква ВИНА имаха стотиците, а може би и хиляди млади хора, които станаха мъченици и повечето от тях намериха смъртта си в многобройните лагери в страната? ВИНА само защото бяха по-интелигентни, по-възпитани и обичащи хубавото! И в повечето случаи единственият им „грях“ беше, че носеха дълги коси и къси панталони!…“

Усетих, че нещо ме блъсна в главата и останалата част от тялото ми се изпълваше със страшен и непреодолим ужас, който ме смазваше! Единственото разумно нещо, което успях да сторя бе, да се извиня на съседите и се смъкнах в моя апартамент. Когато се прибрах, едва успях да се приближа до най-близкото легло и се сринах върху него.

Колко време съм лежал така и сега не мога да определя. Беше съвсем тъмно. Станах, запалих лампата и дори помислих да хапна нещо. Но какво ядене при такива душевни сривове?!… Легнах, по-точно се строполясах отново на леглото и чак тогава започнах да разсъждавам обстойно. Както казва писателят: „И ста-ло безпощадно ясно!…“ ВСРЕД ТЯХ МОЖЕШЕ да БЪДЕ И ПИШЕЩИЯТ и никога нямаше да пише тези редове!

За сън и дума не можеше да става! Лежах с широко отворени очи, сякаш някой или нещо подпираше клепачите ми като с клечки… Лежах продължително. Лека-полека общият ужас, който сковаваше цялото ми тяло и най-вече разума ми, започна да отстъпва място на по – конкретни представи! Съвсем естествено беше да помисля, че в описания вече случай на терасата в ЦУМ, можеше да бъда изпратен в Белене… Мислейки, как бих постъпвал, стигнах до заключението, че сигурно щях да се приспособя и опазя до деня, в който ще успея да уведомя близки или приятели, а най-сигурно и двете…

Да, известно е на читателя, че по онова време имах роднински връзки, които щяха да ме измъкнат незабавно. Като втори вариант, имах предвид да се свържа с някои от моите „земни князе“. Почти го оставих, защото, ако научеха приятелите ми, много от мъчителите щяха да пострадат по принцип. Конкретните, които бяха издевателствали над мен щяха да проклинат часа и деня, в който са ме пипнали дори само с пръст!…

Ако се убедях, че горните варианти са невъзможни за изпълнение, и понеже много добре разбирах прийомите на такива и подобни места, нямаше да се доверя никому! Просто щях ДА ИЗБЯГАМ!…

За да не се приеме това като хвалба, ще кажа само, че веднъж издържах без плуване три часа на повърхността на водата на тогавашния триметров басейн на Хисарския плаж. Освен това, колегата ми и състудент, д-р Димитър Атанасов често ми говореше за някаква „скънтея“, ако правилно или не я възпроизвеждам сега. В същност се касае за прийом, който жителите около Дунав използват, за да се носят с часове по течението на реката, без да употребяват особени усилия.

Изнуряван от това и от други мисли и видения, които траяха седмица, дори повече. Почнах да разбирам, че онези идеи, в които вярвах до онзи момент, се изкривяваха и проваляха от нечестни и недостойни хора!

Често човек минава от едната към срещуположната крайност. При мен не е така и не може да бъде, но новите идеи на демокрацията започнаха да ми харесват. Надявах се, че малко ще светне на този изстрадал народ! Той заслужаваше най-после да подиша чистия въздух на свободата! Народ на второ място по интелигентност след Божия народ, но и по страдания! Понесъл всестранния гнет на турци и гърци, освободен от великия и не по-малко изстрадал руски народ (не ме интересува кой и как приема и тълкува това!), за да попадне в безсмислени кръвопролит-ни войни. Последните обраха цвета на природно умните, трудолюбиви и жизнени селски труженици и интелигенти. Не стига това, но се намериха хора, не знам с какво име да ги определя, които предизвикаха това, че се избиваха българи помежду си! Но не може да се унищожи един ВЕЛИК, макар и БЕЗКРАЙНО ИЗСТРАДАЛ НАРОД!

И когато се чуха гласове от репресираните, не за нов „народен съд“ и други форми на отмъщение, а за прощаване в името на Българския народ, сметнах, че трябва да отдам усилията си в тази насока!

След определено време, когато се бях стабилизирал душевно и принудителната отпуска свърши, почнах редовната си работа. Дори давах и дежурства.

Тогава, както и сега, проблемът с „досиетата“ беше не само актуален, но и напрегнат. Съвсем открито такива се използваха всестранно най-вече за компрометиране на народни представители от опозицията. Тогава в съзнанието ми, както огнен лъч проблесна мисълта, че и ЗА МЕН е възможно да се води ДОСИЕ! Досие, което може да предизвика само гордост!

Да кажа, че бях уплашен, едва ли ще е напълно така. И преди 9 септември съм попадал в крайно опасни ситуации. Тогава бяха времена, при все, че имаше всякакъв вид сблъсъци, при много от които имаше повече или по-малко опасности. Често бяха смъртни, но все пак имаше някакви правила!..

А сега, говоря за времето на размишленията ми, нещата се бяха променили: ударите се нанасяха с не по-малко ожесточение, но сега се нанасяха и „под кръста“, а често и направо „В ГЪРБА“!

И така, представете си, че се мъча да вървя по някаква пътека, без знак някъде и „без път“. Ако е уместна тази перифраза, „ не се знае кога и от кой храст ще изскочи лъв или хиена, и от кой клон ще се стовари върху мен огромен питон, или направо боа,,!

Ставаше ми ясно, че трябва да намеря изходна точка и то със здрава основа, от гранит. Израз, който се използва. Наред с това, трябваше да имам и защита, сиреч приятели, на които все още може да се разчита… С живите от тях поддържам и сега връзка. Ако преди това е имало „подигравка,, от състудентството, още на първата ни среща разбрах, че обичам всички без изключение.

Верен на принципите си НИКОГА да не връщам за стореното срещу мен само оставих всичко на Бога.

Ако писах горното, писах го да подчертая още веднъж БЕЗКРАЙНАТА МИЛОСТ БОЖИЯ! Изпитанието, което Бог ми даде е да разбера, че ТОЙ ме е избавил не от мигновена смърт, А ОТ МНОГО ПОВЕЧЕ, от ужасни мъки човешки!

следваща глава ЕПИЛОГ