ПЪРВА ГОДИШНА ОТПУСКА

Започвам ново свидетелство с мисълта, че и то ще допълни останалите.

Нещата се развиха в края на месец февруари и началото на март 1958 год. Това го помня добре, защото по онова време за първи път излязох в платен годишен отпуск като млад селски лекар.

Едва ли е важно, но след като прекарах няколко дни при родителите си в Хисаря, заминах на почивка в Банкя по профсъюзна линия с няколко познати и приятели от Кърджали. Бързо се сприятелихме с други почиващи, защото никога не съм гледал на ранга човека. Между нас бяха директорът на Поморийски солници, както и един рядко възпитан младеж, който беше хлебарски работник. Често ги „водех“ в София на опера. При едно от посещенията за билети, удовлетворих желанието си да мина „по царо!“ дори и през деня. Тогава срещнах една девойка, с която бях започнал, за мен бих казал, любов (без никакви Богу неугод-ни деяния!) Това беше в края на следването ми и след обещания, заминах за село. Времето скоро си каза думата и писмата престанаха! Точно тогава получих първото си заболяване на вените, което не ми позволи пътуване до София, така че и последният въглен угасна!

Все пак, за нейна чест, тя ми се обади, защото ме видяла на улицата, без да я видя. Че беше гузна – си беше, но явно се радваше, че ме е видяла.

Говорихме за разни неща и естествено, и казах, че съм на почивка в Банкя. Тогава ме изненада с поканата да я посетя, като ме уведоми, че всяка сряда след обяд е свободна от лекции. Освен това винаги този след обед си е в къщи.Обещах, но оставят ли се целодневните и целовечерните непрекъснати смехории, вицове и разнообразни весели и интересни истории. Ако, драги читателю, си учуден, не се притеснявай! Когато имаше забави, не ги пропускахме.

Колко бързо минават 14 дни, въобще и колко повече на почивка с такава весела компания! Понеже имах отпуска цял месец, плюс три дни за отчетите, останах в София.

Тъкмо се канех да продължа, когато ме споходи мисълта, едва ли без Святия Дух може да стане така: единствено моят годишен отчет да се окаже верен от цялата Кърджалийска околия. Истина е, и я потвърждавам, че „НЕЩО“ дни наред „атакуваше“, ако мога така да се изразя съзнанието ми, че трябва да го направя верен като факти. Да бъде ВЕРЕН според изискванията на закона и добре пресметнат. И най-важно, да се избягнат скритите засечки, които като подводни камъни могат да потопят цяла флота. Така едногодишния ми труд можеше да отиде на вятъра! А което е по-страшно – да минеш в очите на началника, мой приятел и колегите – селски лекари, като лъжец или некадърник, а вероятно и двете!

Оставайки в София търсех извън студентските си приятели. Студентските бяха като мен пръснати из цяла България, най-вече по селата, като мен самия!

Най-напред посетих съквартиранта си – г-н Димитър Вушев, с когото още поддържам връзки. Той ме покани и да нощувам при него. Посетих и друг един мой добър приятел, и той възпитаник на строителния техникум „Христо Ботев“, който с упорит труд и кадърност стигна до главен проектант на магистрала „Тракия“. Трябвали да пиша и, това, което е известно на цяла България, че откакто я остави (поради пенсиониране) и до сега умуват как да я достроят!

Посетих и някои от далечните ми роднини, защото близки такива нямах в София.

Дойде и времето, ако мога така да се изразя, да посетя и моята бивша приятелка. Естествено, беше сряда и след обяд отидох у нея, по-точно у тях, защото тя имаше съквартирантка. По онова време цветя не се носеха, пък може и самият да съм нямал тогава това естетическо възпитание. Естествено, празен не се ходи и взех кутия „шоколадови“ бонбони. Направихме хубав лаф, както се казва и тръгнах да си отивам.

На следващия ден, за пилеещия време, се отвори прозорец от свободно време. Гледах някакви тъпи филми в кино „Култура“, спомняйки си думите на един мой колега: „Тъмно, топло и евтино!“ Тогава ми хрумна мисълта да проверя, дали моята бивша приятелка не си е в къщи. Тя живееше на ул. „Солунска“, на стотина метра от споменатото кино. Отидох. Съквартирантката й ме покани и дори направи нещо като „кафе“, но такива бяха времената тогава! В това време се прибра и бившата ми приятелка. Останах, според колкото благоприличието позволява…

На другия ден почнах обикновените си визити, този път на семействата на най-добрите приятели на баща ми. На обяд бях поканен у един от тях. Когато благодарих и си тръгнах, за първи път почувствах, че ми се ще пак да мина през „Солунска“, и то с надеждата там да е само един човек! За да се избегне всяко недоразумение у читателя, поради общите морални правила и моето лично възпитание, тогава дори и нечисти мисли не минаваха в

съзнанието ми!

Новата съквартирантка, която по понятни причини ще я наричам условно „Катя“, си беше сама в квартирата. Докато избърборвах някакви обяснения, тя ме покани да вляза. Макар, че по това време, при все, че бях „пълна люцерна“, а и нямах някакъв особен опит, все пак забелязах, че моето идване я зарадва. Тогава ми мина мисълта, да излезем на сладкарница и отправих покана, която тя прие. Естествено се насочих към „Прага“ и когато „Катя“ разбра, каза: „Тук не е ли много скъпо?“ Отговорих възможно най-скромно, че щом съм я поканил, съм обмислил и този въпрос. Как да кажа, без да предизвиквам нежелани и подтискащи чувства, че имах в малкото джобче на сакото си банкнота от цели 50 лева! За ориентиране на читателя, по онова време в „Тримонциум“ една мешана скара, с която трудно се справях, струваше само 2 лева и 96 стотинки!

Поръчах според нейното и моето предпочитание, като съвсем ясно личеше от нейна страна чувството или неудобството, да не ме вкара в големи разходи!

Надигането ми, обаче съвсем скоро се изпари като дим! Защото Библията казва, че „който се надига, ще се сниши, ниско и ще се смири „. (Дан. 4:37). Петдесет левовата банкнота в миг изчезна от джобчето ми!

В заведението влезе човек, който предлагаше по масите цветя – поради сезона крайно еднообразни и незначителни. Веднага почувствах, че едно и най-незначително цветче, поднесено в подходящ момент, може да зарадва човек повече от огромен букет рози, поднесени в друго време!

Когато цветарят дойде на нашата маса, забелязах в далечния край на таблата микроскопични букетчета от теменужки. Поисках от тях и Катя изказа нескрито радостта си! Тъй като в джобовете си нямах дребни стотинки, въпреки риска (възможността) Катя да се почувства неудобно, извадих от джобчето петдесет левовата банкнота и я подадох на цветаря. В очакване, че рестото ще го затрудни, с УЖАС! – и това е най-точната дума за ситуацията, забелязах, че цветарят с тържествена усмивка премести парите в малкото джобче на неговото сако, естествено беше от дясната страна. После отново се обърна към мен, усмихнато каза „Благодаря!“ и се отдалечи изключително бързо. Вече не предлагаше стоката си по другите маси.

Не зная колко страници не биха стигнали, за да се изпишат мислите, които като пчели в кошер бръмнаха в главата ми! Бях в очакване, че тя просто ще се пръсне! А всичко беше толкова просто: Как Катя да не разбере паричното ми затруднение и как, с какви пари ще оправя сметката?…

Водопадът от мисли варираше от – търсене предлог да изляза до най-близкото място, където да намеря пари, до – отиване до управителя на сладкарницата за споразумение… Старите познати сервитьори ги нямаше, а в сладкарницата с привидна бързина шетаха млади момичета. Е, не с къси полички, както сега, но облечени в сериозен тъмен тоалет, гарниран с бяло и нещо като касинка.

Чувствах се крайно безпомощен, да не кажа жалък! 1/1 в този момент, Бог, Който смири Навуходоносора и прости (Даниил 4:32-34), вероятно се е смилил и над мен, и след като ме смири, даде изходен път!

Гледайки отчаяно към щанда и бюфета, видях, че моят „приятел“ – цветарят влезе в тоалетната. Не помня, дали се извиних, но с няколко скока, (не правя комплимент на крачките си!) влязох там. „Приятелят“ ми ме забеляза и май изпусна таблата, което не помня точно. Не ще и съмнение, че го „по вразумих“ малко там. Побързвайки да разваля „добрата му сделка“, с която си беше напълнил джобчето, като го опразних! На чужд имот не посегнах, въпреки че тогава още не бях чел в Библията книгата „Ес-тир“!(Естир 9:15).

Едва ли ще е интересно за читателя, че нашите отношения с „Катя“ потръгнаха, без да прекрачваме повеленията в тази насока. И като резултат на това и желанието да се представя пред тази девойка, дойде ОНАЗИ СЪДБОНОСНА ВЕЧЕР!

Бях решил да заведа приятелката си, ако мога така да се изразя и така ще я наричам за в бъдеще, на вечеря в ЦУМ. По онова време терасата на ЦУМ беше едно от любимите ми места за забавление лятно време! Бях проверил предварително, че работеше и през зимния сезон, по-точно пригодената за зимно време част. Отидохме и двамата облечени с възможно най-доброто, с което притежавахме. Нека не се приеме като суетност и хвалба, но по него време бях един от най-добре облечени (по европейски стандарт) хора в София, Пловдив, Хисаря… само не и в Хасково! Единственото нещо, което липсваше, беше дългата ми коса, която бях значително намалил.

За изяснение на читателя, това беше периодът на най-страшните и най-продължителни преследвания на така наречените „су-инги“. Това бяха младежи и по-млади хора, които по различни мотиви носеха характерни за тях облекла: бяха облечени, повечето пъти, в прилични костюми с тази особеност, че панталоните им бяха стеснени с очебийно скъсени крачоли. Другото обстоятелство беше, че те носеха дълги коси! През цялата отпуска носех значително дълга коса, не по някакви модни прически или подражавания, но по чисто медицински съображения: наскоро бях извадил сливиците си и вместо подобрения, вратът и зад ушите ми ставаха причина за чести заболявания на гърлото ми. (За имащите познания в тази област ще допълня, че ми се възпа-ляваха „небните дъги“, често пъти с висока температура. Започнаха и чести ушни такива).

Климатът в тогавашната Кърджалийска околия се оказа благоприятен за мен в тази насока, особено след идеята да нося дълга коса. Това правя и сега, особено зимно време.

Притеснението, което веднъж приятелката ми изрази заради дългата ми коса, приех като загриженост към мен. Не искам да мислите, че съм безумно смел и безстрашен, но продължавах да нося дългата си коса. Аз имах логични основания за това, а и проблемът за дългата ми коса ми се виждаше дори смешен! Мисълта, че приятелката ми може да ме вземе за страхлив, изключваше всякакво подстригване с намаляване дължината на косата ми. В последствие разбрах, че дългата ми коса е причина за съвсем основателно безпокойство и страх и у двете девойки – старата и новата ми приятелка. Главно, и най-вече заради тях промених становището си и, за ТЯХНО СПОКОЙСТВИЕ, се подстригах, естествено с фрикция, но това е друг проблем и няма пряко отношение към настоящето.

В този външен вид, напълно в съответствие с тогавашните най-строги критерии на управляващите, влязохме в терасата на ЦУМ. По причина на гоненията на споменатите вече „суинги“, тя беше абсолютно празна. Изключвайки оркестъра и някаква маса до подиума, заета от бездействащи сервитьори.

Не зная причината, пък и едва ли е важна, но ние се отправихме срещуположно на оркестъра, който беше дамски. Настанихме се на тази част от залата, която беше издигната, в сравнение с останалата част. Сподириха ни, почти тичайки, двама сервитьори. Заехме крайна маса, при все, че беше двойна. Забележете, че единият от сервитьорите стоеше на почетно разстояние в очакване на своя колега, който тичешком беше отишъл за меню-лис-та. Може би в бързината да са смятали, че може и да вечеряме, един Бог знае.

Приятелката ми се позабави с избирането. И сега, когато пиша тези редове, се замислям, дали не е било от избирането на нещо по-евтино. Не ще и дума, че аз поръчах традиционното за мен, когато посещавах терасата лятно време – „телешки мозък“. Този път избрах – „изпържен в масло“. Без колебание, на въпроса на сервитьорите за пиене, твърдо отхвърлих избора на приятелката ми за нещо безалкохолно, с думите „шампанско“! Не че имаше истинско такова, а защото вече в България беше се появила практиката да се произвеждат напитки с оригиналните им названия -патентовани от съответните фирми. Все пак, въпреки, че в последствие беше осъдена за това, някои от „българските“ бяха особено сполучливи, като споменатото „Шампанско“ и особено „Кодпак,,. Имал съм възможност да опитам преди и след това различни видове френски марки „Кодпак“, но като българския не съм вкусвал!

Междувременно един мъж на около четиридесет-четиридесет и пет годишна възраст, добре облечен за времето, след кратко оглеждане, седна в другия край на терасата, почти диагонално и с лице към нас. По онези времена почти във всяко заведение (дори и сладкарница), имаше цивилен агент. На шега, мои приятели от „земните князе“ ме „изпитваха“ да разпозная кой е. Бърже дойде времето и вродената ми наблюдателност позволи да надмина „учителите“ си.

Хранехме се най-спокойно. Скоро забелязах, че въпреки „шампанското“, на приятелката ми започна да и става студено. Както вече бях споменал, тя беше с изискана за времето си рокля, но за добре отоплен салон. Парното, докато едва се чувстваше, започна бързо да отслабва. За да я разсея, започнах да й разказвам вицове. Въпреки вниманието към приятелката си, сега вече забелязвах някои несръчни движения у човека, който седеше срещу нас.За мен беше кристално ясно, че „Другарят“, който беше срещу нас, беше „цивилният“ в терасата!

Да не се изненада никой, че проявената ми рядко небрежност до него момент, бърже изчезна.

Не мога да си спомня след колко време, към цивилния се приближи още един човек на подобна възраст.

В този момент забелязах, че една от музикантките се приближава. Бях изненадан, не поради изобличение на съвестта си, а поради обстоятелствата, че нямах никакви познати в тази професия.

С приближаването започнах да разпознавам усмихнатото лице. В него разпознах сестричката на един от най-добрите ми приятели от нашата студентска група. Естествено я поканих да седне при нас, а тя веднага ме освободи от нуждата да обяснявам нещо, като заяви на приятелката ми коя е и какви ПРИЯТЕЛСКИ връзки и спомени ни свързват. В този момент сестричката на приятеля ми, сега млада изискана дама, се леко приближи до мен и с почти приглушен глас каза: „БЯГАЙТЕ ВЕДНАГА! Защото тези зад мен ви следят! И чух от тях нещо съвсем ОБЕЗПОКОИТЕЛНО!…“

Пак главата ми започна да ври от анализи на всякакви възможни варианти. Намерих, поне за мен, че съвестта ми е чиста и че няма опасност за нас! Не мога да кажа, дали за секунда или за част от нея осъзнах, че ако има някаква опасност, тя е за сестричката на приятеля ми! Тя рискуваше неимоверно много, като се опитваше да ми помогне! Никога, докато се намирам на този свят, няма да забравя тази нейна постъпка, за която не намирам достойни думи!

Първото, което трябваше да направя, беше тя да има непоклатимо алиби! Казах твърдо: „Когато и където и да те питат, отговаряш само едно: Видях най-добрия приятел на батко ми от следването, който след завършването не съм виждала. Каза ми, че работи като селски лекар и, че е в отпуска. Поканих го да гостува на моите родители. След това незабавно си тръгнах, пред вид обстоятелството, че беше с дама, която явно не беше очарована от моето появяване!“

След това реших, че идва по-лесното за правене: да успокоя приятелката си, която бледа от хладното помещение, сега бе станала по-бяла и от платно, Каквото и да опитах, беше напразно, защото ставаше още по-неспокойна и още по-плаха!

Оставаше само това, което и направих: да дам знак на сервитьора, който незабавно дотърча и помолих за сметката. Прегледах я най-внимателно и тя се оказа точна до стотинка! Платих и останаха около пет лева. Когато се убедих, че наистина се готви да връща, рекох, по-точно с жест показах, че рестото остава. Сервитьорът учуден каза:

„Това е твърде много и за двама ни!„ Отговорих: „Когато… (споменах името си) бъде добре обслужен, и най-вече не се опитват да го мамят, знае, че и вие храните къща. Ето пет лева и за колегата ви!“ (Дано Бог ми прости тези изхвърляния!)

Не тогава, а сега, когато пиша тези редове се замислям: Какво ли си е помислил сервитьорът за мен, ако е чул и знаеше дори част от това, което беше чула сестричката на приятеля ми?!… Никак няма да се учудя, ако си е помислил: „Този си раздава за Бог да прости, докато е жив!…“

Защото млади хора, набедени с причина или без причина от някой „цивилен“ или техен „близък“ за свободомислещи, за „су-инги“, по онова време внезапно изчезваха. Викаха ги , за да дадат показания за своята вина, в студените мазета на ДС (Държавна сигурност). В последствие ги изпращаха на остров Белене и другаде, без никой повече да ги види или чуе нещо за тях!… Да, такова беше онова време!…

Вярвайки в силата на помощта на земните си защитници, ако стане нужда, реших да продължа играта. Ако това, което правех, в близките секунди и минути, можеше да се нарече така. В интерес на истината и за чест на моите приятели и техните покровители, те са ми помагали, когато съм бил в затруднение! В някои отношения ми помагат и сега! Бог да ги благослови!

Между впрочем, в началото просто, исках да покажа на цивилните, че те са в грешка и не сме хора, които се страхуват от тях, защото съвестта ни е чиста. Ето защо, технически, колкото е възможно, се приближих до тях. Каква глупост, какво човешко безумство!..

Бях с гръб към приятелката ми. Думите, които тя предстоеше да чуе, щяха да я стресират, а реакцията й можеше да провали замисълът ми. Дори нещо повече – можеше да предизвика обратен ефект. Но рискувах. Съвсем ясно и отчетливо казах: „Сега къде ще спим? У чичо Коста Божилов ли?…“Нека читателят знае, че по онова време той беше на длъжност главен арбитър на НРБ и който Човек, с главна буква, винаги е бил образец на честност за мен! И който никога не е забравял и най-обикновените си приятели!

При липса на каквато и да е реакция у споменати служители на реда, от което бях явно много учуден, продължих: „Или у леля Ана Заимова?…“Едва ли е необходимо да обяснявам на читателя кой е генерал Владимир Заимов. Издържал близо четиридесет дневни инквизиции на Гестапо и българските фашисти, но не издал никой и нищо! Син е на един от най-известните борци за освобождение. Имаше за съпруга жена от рода на Ботев, сиреч на споменатата вече леля!

Въпреки и най-внимателното ми наблюдение установих, че в тях няма и грам реакция! Тогава, пък и сега си мисля, че това бяха хора – случайно попаднали в системата, явно нямащи и елементарни знания за онези времена. Най-вероятно, наличието им там е било на основата на шуробаджанащина.

И в момента се чудя, дали от Бога е допуснато да бъда изкушаван, или просто е оставил да осъзная, до къде води свободната част от волята, дадена на човека. А това е винаги безумие и грехове!

Незабавно в главата ми дойде мисъл да продължа играта. И за миг не се съмнявам, че всеки, който чете тези редове, ще си помисли, че съм луд или напълно безумен! Смятам сега, че е наистина така, след като зная какво е могло да стане тогава. Просто е трябвало да отида до най-близкия телефон и да уведомя някой от „земните князе“ за положението, в което се намирам. Направо тръгнахме към изхода, като технически поглеждах, дали „другарите“ няма веднага да ни последват. Убеждавайки се, че продължават да пият питиета си, излязохме от терасата.

Още щом затворих вратата след нас, започнах мигновено изпълнението на замисленото. Хвърлих някаква дребна банкнота на гардеробиерката, която веднага ми даде палтата. То, май ние сме били единствените присъстващи, които са платили нещо. Всички останали са били на държавна трапеза. Спокойно и без бързане, слязохме един етаж по-долу и когато бяхме извън погледа на гардеробиерката, грабнах студената ръка на приятелката си и тичешком се понесохме надолу към изхода. Когато стъпих на равното място преди изходната врата, или съм бил на последното стъпало, в съзнанието ми дойде нещо като глас или просто осъзнах: „СПРИ!“ Всемогъщата и милостива ръка на Бога е била над мен!

Това ще се потвърди и от следващите редове: стигайки до изходната, външна врата, бавно и внимателно я отворих! Отвън на различно разстояние един от друг стояха или се разхождаха пет, вие кажете шест човека. Бяха явно цивилни.

Щом ни видяха, че излизаме бавно и спокойно, в смисъл, че не бягаме, започнаха да гледат към небето, като че ли можеше да се види нещо друго, освен гъстата софийска мъгла. В нея едва се „размиваха“ светлините на града! Разбрах, че ако бяхме излезли тичешком, в мен частично или напълно, щяха да бъдат изпразне-ни шест пълнителя, а може би и в приятелката ми.

Не е необходимо човек да е особено опитен и наблюдателен да разбере, че цивилните не предприеха някакви действия срещу нас. След миг колебание, извървяхме последните стъпала след входната врата. И понеже цивилните явно не реагираха, помислих първо, че не им трябваме и второ, като че ли изчакват, надявах се, друг или други. Реших бавно и разказвайки на висок глас весела история, да се запътя към квартирата на приятелката ми. Да се опитам отново да я успокоя, ако изобщо е било възможно да сторя това. Чак тогава да се прибера и почивам.

Все пак, не забравяйки положението си, се обърнах към нея, уж да видя ефекта от вица, но иай-вече да следя за поведението на цивилните. Не беше трудно да забележа, че двама от тях, с известните от всички американски филми трикове, се преместиха така, че да не ме изгубят от очи. Вече бях абсолютно убеден, че без схватка няма да мине. но за онзи момент смятах, че е най-добре да изчаквам. За целта се спрях, по-точно спряхме, използвайки същата тактика, но внимателно наблюдаващ. Стараех се да бъда с лице към тях. Исках да доизясня, дали тяхното присъствие и действия може да има, и доколко, връзка със събитията от „терасата“.

Не мога да определя колко секунди са минали, когато видях, че „другарите“ от „терасата“ със страшен бяг изскочиха от вратата, като тапа на отлежало шампанско. Трябваше им поне няколко метра да спрат. Бяха се успокоили, че положението е под техен контрол. Спрели се, „другарите“ също започнаха да гледат нагоре. Очаквах да дойдат към нас, но всички стояха неподвижно.

Тогава реших, че трябва отново да тръгнем, което и направих, без да се отказвам от приетата вече тактика. Сенките без да променят особено разположението си ни следваха, сякаш бяхме избягали негри, а те – ловци на хора!

Сметнах, че трябва да избегна най-краткия път към квартирата на приятелката ми, т.е. да не се движим по улици със слабо осветление. Като че ли видимост едва до десет до петнадесет метра щеше да ги спре!?… То, и да беше слънчев двадесет и втори юни, едва ли би попречило на намеренията им!

Тогава в съзнанието ми се оформи друг начин на действие. Или това е било отново закрилата на Святия Дух, която е продължила или Той бе оставил останалото в мои ръце!

Започнах някаква полуизмислена случка, повечето неща от която бях чувал в Кърджали или от набори, които бяха служили по границата. Разказвах за организиране гоненето и залавянето на двама диверсанти. Естествено ще се досетите, че гласът ми незабелязано, но съвсем закономерно и насочено се усилваше. Историята завърших с думите, че „диверсантът се приближи до мен и хвърли автомата в краката ми!“

Не ще и наночастица съмнение, че най-внимателно следях поведението на цивилните и дали ще има върху тях видим ефект. I/! ако има такъв, дали ще е най-вече в наша полза или в наша вреда. Ако бъда арестуван, в което вече почти не се съмнявах, а само се чудех, защо още се бавят, ще ми бъде зададен въпросът: „Кога си бил на границата? Като какъв? И най-вече, кога съм участвал в акция, коя и къде е била и прочее?…“

Бях предвидил и това и имах отговор, че тази история ми я разказал някой в рейса или във влака…

За тази цел отново бях спрял приятелката си. И пак с гръб към цивилните, сторих го почти съвсем до тях, с поглед да открия и най-дребното.

Това, което видях и последва стана за секунди. Естествено, видях много малко, естествено размито, но и сега е пред очите ми: вторият цивилен, който се беше появил още на терасата, (без съмнение, е бил с по-голям чин от щатния наблюдател за терасата), при-сегна с дясната си ръка. Тя премина през гърдите на по-нискостоящия и се вкопа в мускула на лявата му ръка. Всичко в него изразяваше ярост, примесена с явно разочарование. (За пояснение на знаещите, това е muskulus biseps.) Лицето на пострадалия, доколкото можеше да се забележи, беше съвсем напрегнато, по-точно -сбърчено. Стиснатите му устни правеха едва ли не върховни усилия, за да не изреве от болка. Стискането беше наистина страшно гневно и с възможно най-голямата сила на стискащия! Но не можа да докаже, че като Дан Колов, може да го изскубне!

Макар, че това дълго описание и то, като спестявам и някои други подробности, бе траяло, хайде, нека речем секунди, трябваше да погледна и за останалите цивилни. Видях силуетите само на двама от тях. Те бързо изчезнаха в мъглата, до където можеше да се проследи това.

Мигновено обърнах отново поглед към двамата цивилни от терасата: видях, че и те изчезват, като по-главният дърпаше колегата си назад, едва не влачейки го!

Не ще и дума, че изпратих приятелката си до квартирата й. Надявам се, вече правилно се досещате, че всички опити за успокоение са били напразни!

Оставаше да помисля и за себе си и от няколко възможности избрах, че ще е най-добре да отида при един от „земните си князе“ (Псалом 118:9), не княз като големец, защото тогава беше обикновен служител, а император по приятелство.

Естествено, че му разказах преживяното не както го пиша сега, а според тогавашните си разбирания, докато накрая и двамата избухнахме във весел смях.

Дълги години след това разказвах случилото се като дълъг виц или весела история. Център на станалото бе в кафене „Прага“. Това е, че човек не знае и секунда напред в бъдещето.

Приключвам, като още веднъж БЛАГОДАРЯ НА БОГА и за тази милост! Така беше, докато реших да разбера, какво точно се беше случило. Естествено, най-важно бяха причините затова. Тогава „дойдох на себе си“ (Евангелие от Лука 15:17) Сторих го. За действията ми, по-точно за някои от тях частично, ще стане дума по-късно.

следваща глава ОЩЕ ЕДНО ПОТВЪРЖДЕНИЕ