ПЧЕЛИ – ПЪРВА ПЧЕЛА

Като малък имах голям страх от жилещи насекоми, не че сега нямам, но не е същия (повече или по-малко съм го преодолял). Хронологията (редът по време) са основание да започна първо с тях:

В град Карлово съм прекарал първите дни от съзнателния си живот. И там, край реката, която течеше почти покрай града, се случиха първите мои преживявания, които ми бяха припомнени. Сега реката преминава през средата на града и е прочута с един от най-големите и най-красивите водопади в България. Последният път, когато имах възможност да видя това природно чудо, от него бяха останали само жалки останки. Останалото бе погълнато или похабено от „модерните хидросъоръжения“. Пазя се да не кажа и нещо по-остро, което не е предмет на настоящето. Ако ли пък сега има подобрения на екологичното състояние или възстановяване на незабравимата гледка, се извинявам на карловци, към които се числя.

Родът ми по майчина линия е карловски с давност около 300 години. Ако по лична карта и местоживеене сега съм далеч, то по кръв, по душа и любов съм карловец.

Водопадът, или както тогава го наричахме „СУРУЧУМ“, имаше някои забележителни само за него неща: Водата, загубила почва под „краката“ си, с грохот се спускаше в нещо, което тогава му казваха „КАЗАНА“. Дълбочината му, според нашите „батковци и чичовци“, варираше от седем до дванадесет метра. В горния край на водопада, или по-точно казано в неговото начало на пада, имаше три индивидуални забележителности:

Първата – „БЕЛИЯТ КАМЪК“, който според околните скали наистина си заслужаваше името.

Втората – „ЧЕРНИЯТ КАМЪК“, който беше наистина по-тъмен от околните.

И накрая – „Долапчето“. То представляваше вдълбано място под Белия камък, където много често имаше един или двама души, седнали на ръба му,

В момента, поради разбираеми обстоятелства, съм далеч от „басовете“. Сега обаче бих се хванал на такъв, че това е най-краткото, и което е още по-лошо, най-лошото описание на тази рядка красота, останала в спомените ми.

Обстоятелствата, които имат значение за случая, са височината на горе изброените забележителности. Скок от „Долапчето“ във врящите води на „Казана“ беше и е първото свидетелство за смелостта на карловеца. Скок от „Белия камък“ – „втората степен“ за смелост. „Черният камък“ беше масивна крайречна скала, многократно по-голяма от другите, надвесена страшно над „Казана“. Скок от „Черния камък“ се считаше по онези времена за върха на човешката смелост, сила, способност… И ако бъркам, моля да бъда извинен, но съм чувал, че в онова време, в младостта си, само трима души са го правили: двама карловци и един чиновник. Последният лично познавах, защото е идвал у дома, в смисъл – в къщата на вуйчо ми – д-р Захари Дочев. Този човек съм запомнил и с това, че клякаше на един крак.

Не е трудно сега да си представим, какво би станало, когато малка групичка деца, не по-големи от десетина – дванадесет години, са тръгнали към водопада с твърдото намерение да извършат всички възможни скокове!

Вървейки заедно, стигнахме до онова място, където по-големите, да не кажа по-възрастните карловци, си спомнят, че имаше изградена подпорна стена, покрай която растяха десетина вечно зелени дървета. Красотата и височината им стигаше „до небето“. Загледан в тях и търсейки с поглед края им в синевата, неусетно съм нагазил в трева, обрасла около електрически стълб. Вероятно съм щял да се блъсна в него, ако нещо не ме убоде по стъпалото на левия крак.

Възможно е и да съм се разциврил, защото някакъв човек ме успокояваше: „Не бой се, дете ! Ужилила те е само пчела! Ето жилото!…“

Смея да предполагам, че карловецът, (Бог да е милостив към него!) е извадил жилото, възможно е и да е поизстискал ужиленото място. Дали ме е посъветвал, или сам съм решил, не помня, но си тръгнах към дома. Помня го като сега, кракът ми – левият крак, беше подут до коляното в продължение на четири дни. Не можех да ходя, въпреки усилията на моите две баби, които ме гледаха.

Страшното дойде, когато отокът започна да спада. Започна такъв сърбеж, който близо два дни и една нощ ме мъчи. Чешех се с какво ли не, включително и с орехови черупки. Да благодаря на Бога, от тогава, подобно нещо не съм имал!

Сега, по човешки обмисляйки всичко, от дистанцията на времето, едно зная: това беше ВТОРИЯТ ЕПИЗОД, КОЙТО МИНА ПРЕД ОЧИТЕ МИ, СЕДЕЙКИ НА ПЕЙКАТА В БАНКАТА!

Забележка: Първият пропускам поради съвсем малката си възраст.

Кожата ми настръхва, тръпки ме побиват и гърбът ми става влажен, когато се мъча да си представя, какво е могло да се случи в онзи ден и дали щях да пиша настоящето!…

Сега се сещам и за други подобни ситуации, или са ми напомнени от Святия Дух. Тях обаче, в онзи паметен и незабравим за мен ден, не преминаха пред очите ми, затова няма да се спирам на тях. Ще следвам предимно това, което Святият Дух бе благоволил да ми напомни.

Като още веднъж благодаря на Бога, че ме е опазил в този случай от смъртна опасност, продължавам с Негова помощ напред.

следваща глава ВТОРА ПЧЕЛА