ПОЛУЛОВНА ИСТОРИЯ С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Вероятно читателят е вече разбрал, че трудовият ми живот премина като лекар. Беше пак седми април, и пак беше празникът на здравните работници, и пак бях поставен дежурен! На времето имаше един немски филм: „Ugendwo in Berlin,,, което едва ли точно би се превело приблизително така: „Някъде, някъде си или случило се…“ Така и „някъде си“ в България имаше тържество. Нека това не прозвучи като възхвала към себе си, но когато Бог е решил нещо да стори в Своя предумисъл, нищо не може да Му попречи!

Някъде към два-три часа, („мохабетът“, сиреч тържеството е било започнало в един часа), колега от друго отделение на болницата се „смили“ над мен и рече: „Аз и сам ще се оправя! Ти иди и закачи от края.“

В празник и през деня дежуреха двама лекари, един по поликлиника и един по отделения. Благодарих. Оценявам високо жеста при все, че благодетелят беше пенсионер. Тръгнах към ресторанта, където честването на професионалния празник тази година се провеждаше там. Сепаретата естествено бяха заети от „големците“, а централният салон беше почти запълнен. Бяха се оформили вече компании. Не, че нямаше да бъда приет на някоя маса в централния салон, но по природа съм такъв – да не ходя никъде, ако не съм поканен. И тъй като колегите и колежките бяха на различен градус, алкохолен естествено, никой не стори това. Затова потърсих място и маса в допълнителния салон. Видях там маса със свободен стол и се отправих натам.

Като че ли „НЕЩО“ ме водеше към мястото, за което вече споменах. В онези времена, не особено „угоден Господу“, и бях често „гост“ на това заведение. Разведен, с непочтени средства оставен без децата си, често прекарвах вечерите си там. Никога не съм търсел там утеха в алкохола, а за да намаля болката от самотата. Бог знае кога и какъв алкохол съм изпил, но никога не съм бил пиян в живота си! Ставах леко весел и разговорлив. Да! Но никога не съм говорил глупости, или да се карам с околните, да налитам и правя побоища, да ставам за посмешище. Никога, никога не съм падал на пода на заведение, или да се валям по улиците. Знам кои са и дано Бог не им го счита за грях на тези, които се опитваха да ме изкарат „алкохолик“. За постигане на свои лични интереси, да се убие името ми на добър лекар и изключително почтен човек, – те използваха най-непочтени средства.

Като чест „гост“ на заведението, познавах и бях в добри отношения с почти целия персонал. Най-вероятно, по тази причина, а може би е имало и някакъв регламент, още със сядането ми се поднесе „концентрат“ и салата. Не целенасочено, или умишлено, предложих съдържанието на чашата, без дори и да съм я допирал до устните си, на сътрапезниците си. Това съм правил цял живот! Нека ми простят, но двамата, които не приеха, колкото и да напрягам паметта си, не си ги спомням сега! Питието поиска мой колега – медицински фелдшер Добрев. За мен тези средни медицински работници са били винаги мои КОЛЕГИ и винаги, доколкото ми е било възможно, съм бил техен КОЛЕГА!

Почнахме най-различни разговори. „Чори“, така ще го наричам условно, беше сравнително мълчалив, да не кажа, че почти не вземаше участие в разговорите на нашата маса, естествено около „мохабета“.

Колко време след настаняването ми на масата, сега не мога да определя, да речем, половин – един час, Чори съвсем притихна. Приех, че е от концентрата. „Вещото“ ми око, от което се срамувам сега, отдавна бе преценило, че това е третата стотачка. Освен нея, той положително си бе взел аператива предварително. Не се учудвах на поведението му. Доста време след това се приближи до мен със стола си, поседя още малко време така и изведнъж прегърна с дясната си ръка рамото ми. Приех го като известните постъпки при средни степени на алкохолното действие, които ако не са конфликтни такива, или смес от двете.

Постоя още малко замислен. Благодаря на Бога, че ме е благословил в онзи момент с търпение и дълготърпение, да изтрая и това.

Неочаквано Чори ми рече; „Знаеш ли, че ОТ ГОДИНИ ДЕБНА ДА ТЕ УБИЯ! Правил съм го по всяко време и навсякъде! Най-вече по време на лов!“

Тук спирам! Чудно защо, страх не изпитах. Само целият ми гръб се ЗАЛЯ, казвам, ОТ СТУДЕНА ПОТ! Бях ужасен, стресиран, дори не можех да си отворя устата! Почти както виденията, които споделям с настоящето, пред очите ми премина, естествено, не така отчетливо и съдействащо да го разбера, целият период от живота ми, касаещ заплахата. По-точно онези години и моменти, когато съм бил във и около този град. Не, че е невъзможно това, но пред мен се заредиха многобройните случаи, когато не от някаква нужда, по-точно от гламотая, се завирах в най-гъстите и бодливи места. Никой от групите, с които съм излизал на лов не ме е задължавал да го правя. Във всеки отделен случай, който си спомнях, си представях, че ме застигаше калем (цев = единичен изстрел) сачми. До толкова ме обхващаше ужасът, щото вече чувствах в гърба си дори калибъра на сачмите, според мястото и случая, който преминаваше в съзнанието и пред очите ми. Не беше изключено това да стане и в града, дори и на централна и светла улица!

Много още „преживях“ в онези мигове, макар и в представа, но не се запитах тогава, а сега се чудя, ЗАЩО нито веднъж не ме гърмяха отпред?

Само ловец, а и това едва ли е сигурно, може отчасти да си представи ужасът, да излизаш всяка неделя на любимото си развлечение или при служебни и други задължения, и в същото време да те дебнат, за да те убият в удобен за някого момент! Имах разрешение да обстрелвам и обстрелвах вреден дивеч, предимно пернат. Беше по мое желание, където беше и силата ми. И в същото време да бъдеш дебнат, за да бъдеш убит! Това можеше да стане и при отиване или връщане от работа, ставаше и на дежурство при обслужване на болни по домовете, а може би, най-добре, при инсцениран „спешен случай“!…

Още много, много може да се пише, какво преживях в онези секунди, които бяха за мен цели години, когато животът ми е бил тъй застрашен! Понататък ще пиша и разсъждавам, а сега само фактите!

Наред с преживяното се опитах да се стабилизирам и овладея, което отчасти започна да ми се отдава. От момента, когато сметнах, че мога да разчитам на способността си да говоря, казах, или най-вероятно съм изфъфлил: „Чори, като се изключи едно незначително детско скарване, смятам, че винаги сме били добри приятели, или поне съм бил винаги такъв за теб!“

„А защо, – отговори Чори, си се опитал да ме убиеш еди къде си и еди кога си?“

Едва ли бих се сетил кога и къде. Но този ден беше особен. Както винаги, си бях ударил заек. Групата се водеше от бай

…….Същата явно, дори често презрително него ден, а и много пъти ми показваше, че ме считат за „гринго“!? „Ти втори заек няма да удариш, затова си бий косове и сойки!“ Ето защо бях заредил ловната си пушка с патрони с № 8 сачми. Но, за мой късмет, на отвъдната страна на оврага, видях втори заек Макар пушката ми да беше заредена със ситни съчми, вдигнах и стрелях. И това бе най-далечният ми сполучлив, до онзи момент, изстрел.

Спестявам доста от подробностите, но в крайна сметка дадох втория убит заек на моя приятел, който се бе върнал и се чудеше, направо съмняваше, как е възможно със сачми № 8 да стане това. Намери дори кусур на убитото, че било малко. Тогава „счупих“ пушката, извадих от другия /не стрелял/ калем пълен купен патрон и го показах на приятеля ми. Беше със сачми № 8. Върнах патрона на мястото му, и пред очите му заредих свободната цев (калем) със сачми № 8.

Дадох малко форсинг, за да настигна групата си, която беше доста преди мен и трябваше да премина обратно уврага. Скоро разбрах, че това не е необходимо, защото тя се бе събрала на малка полянка посред група дъбове. Колегите гърмяха във въздуха, като се надвикваха с цяло гърло. Както разбрах по-късно, стреляли по някакъв орел, но птицата беше толкова на високо, че беше съвсем необезпокоена от стрелбата.

Бях подканен и аз да стрелям. Ясно почувствах скрития нюанс на подканянето – нюанс, който беше чиста подигравка.

Свалих пушката и се приготвих за стрелба. Колко често обаче гордостта ни е владяла, а и сега го правеше пак! Съвсем сериозно се замислих за нова сполучлива и този път стрелба.

Кръжейки, птицата мина почти над нас. Като изчаках да мине на юг от нашата група, стрелях. Естествено, всеки ще се досети -при тази височина – без резултат. Не си спомням дали стрелях втори път, но дори и да съм стрелял, резултатът щеше да бъде пак същия.

След като всичко това премина през съзнанието ми, казах на Чори, че съм стрелял със сачми ОСМИ номер. Тогава той отново ми каза: „Ти си искал да ме убиеш, защото ме „поръсиха“ сачми от твоята пушка!“

И сега не знам, а и не съм сторил това: не съм питал, от чий изстрел са „поръсилите“ го сачми. Колкото и психически да бях разстроен, забелязах, че Чори ме слуша и дори стана доста замислен, затова продължих:

„Чори, стрелях по птицата, не отричам, но посоката на стрелбата беше почти на юг…

Директна стрелба не съм правил! А това може да се потвърди от пет- шест човека. Но по самите твои думи, че те „поръсили сачми“, доказват, че не е имало ни най-малка опасност за твоя живот! Дори и „ръсене“ е доста силно казано, защото падайки надолу между клоните и листата, те се търкалят между тях и падат далеч една от друга. Това се отнася дори и за заешки сачми. Чоре, ти, ако приемем твърдението, си изтърпял „ръсене“ със сачми № 8. Сигурно някой, който ме е „обичал“ твърде много, съвсем хитро те е насъскал срещу мен…“

Предложих на Чори след ден, два, три да се съберем на място спокойно, само двамата, и да обсъдим, и изясним нещата. Мълчанието и замислеността му приех, ако не като съгласие, то поне като размишления върху моите думи, в положителна посока.

В моменти, когато оркестърът почиваше, за да не се прекъсва доброто настроение, някой излизаше на подиума и разказваше весела случка от практиката, виц, или изпълняваше нещо като рецитал. Някой пък просто изпяваше песен. Тук не мога да не кажа, при цялото ми неудобство пред читателя, че тогава за първи път чух песента за „Ана и султана“. При всичко, което бях преживял и настроението ми, което ако може да се употреби тази дума, беше далеч под нулата, песента ми хареса и малко се посъвзех! При все, че нашият главен лекар, който и сега продължавам да го уважавам и обичам, пееше от масата си без оркестър, танцувалната площадка се препълни.

От само себе си се разбира, че с Чори не бяхме там. След края на песента на подиума излезе друг „самороден талант“. Един от мохабедчиите, който беше скромен, работлив и кадърен служител, започна да разказва нещо. Явно, историята е била доста скучничка, защото не помня нито дума от нея. По това време бях твърд фен на веселите истории и вицове, като не харесвах циничните такива.

Няколко откъслечни аплодисменти се чуха след края на изпълнението на съслужителя. За учудване Иванов, както по-нататък условно ще го наричам така, нито съм му бил в главата, нито мога да си представя какво го е накарало, започна да разказва втора история.

Тук Чори, вероятно нещо не му е допаднало и извика доста грубо: „Слез от сцената такъв!“ Не помня думата, употребена на мястото на точките. Но, изпълнителят, без да обърне и най-малко внимание на призива да спре изпълненията си, продължи с още по-голямо настървение да разказва.

В този момент Чори не издържа, кипна и се насочи със значителна за него скорост към подиума: „Щом не спреш и не слезеш, аз ще те сваля!“

Когато стигна до подиума хвана дрехите на съслужителя ни, за да го свали. Последният устоя на тези напъни. И не само устоя, но и с още по-голямо желание и патос продължи втората си история.

Дали е имало колебание у Чори след първия си неуспешен опит да го свали, не зная. Но видях, как той се изкачи на подиума и отново последва опит да избута колегата от микрофона. Той обаче стоеше непоклатим, държейки здраво с ръце стойката на микрофона.

Тогава Чори почти изрева: „Ще слезеш ли най-после!“ (нецен-зурирана дума) Или ще …. !“ (отново нецензурирани думи, този път към майката на служителя.)

Бях чувал, че съслужителя ми е имал тежко детство, може и да е останал сирак. Отгледан е от майка, която много обичал, ценял и уважавал. По тези, а може би и по други причини, когато чу Чори да го псува на майка, той не издържа – протегна ръце, пипна Чори за гърлото. По-точно беше обхванал шията му!

Не се учудвайте на тези и други подробности и уточнения от моя страна. На младини бях изучавал и тренирал така наречените сега „източни бойни изкуства“. Подготвих се по отношение на тялото си от случайно попаднала ми книжка, която и сега считам за най-доброто помагало за подготовка за физиката и храненето. В последствие се добрах до книгата на дългогодишен първенец на Европа. От нея усвоих, доколкото е възможно прийомите на самозащита. Добрата ми форма беше повод да ми бъде разрешено да изуча „Самбо“ за старши офицери от МВР. Може да имам и досие, но пак няма от какво да се срамувам! И с радост ще кажа, че уменията си в тази насока съм използвал само за да помогна на хора в опасност! Тогава не знаех, че Бог е Единственият Съдия и Мъздовъздател, но все „НЕЩО“ ме е възпирало да отмъщавам и раздавам човешко правосъдие и никога лично за мен!

( Сега може би стана ясно, защо не помръднах при първите действия на участващите в препирнята, която премина от каране в схватка.

Без да чувствам и най-малка злоба или яд към Чори от това, което бях чул преди малко от него, си мислех, че той би трябвало да получи малък урок и да бъде по-кротък и неизбухлив.

Докато описвам споменатите вече пояснения, мина доста време. Но на подиума нещата се разиграха за секунди: Очите на Чори се затвориха и лицето му започна да променя цвета си! За наш и за мой срам, никой дори не се помръдна от мястото си! Ако не да помогне на Чори, то поне двамата да бъдат разтървани.

Всички гледахме като на шега, като сеир ли или не зная как да го назова. Но моето око видя неща, незабележими за останалите. Забелязах, че цветът на лицето на Чори се промени и разбрах – вече не се касаеше за обикновено сплашващо душене. Съслу-жителят 1/1-в наистина, със сигурен смъртен изход, душеше Чори! Правеше го по крайно примитивен, непохватен и без следа от професионализъм начин. Но резултатът скоро щеше да стане явен: Чори си отиваше от този свят и сигурно щеше да си отиде, ако не бях следил много внимателно това, което се разиграваше на подиума! Пак казвам, не за да се хваля, а за да стане ясно какво се случи и защо се случи.

Мигновено скочих от стола и „полетях“ към подиума. Като се учудвам, че употребих тази дума, смея да кажа, че по онова време бях доста бърз. Така ставаше, когато се касаеше да проговори другата част от моята същност: да реагирам не като Наско Мутафчиев – Доктора, а като почти никому непознатия Атанас Мутафчиев. Често съм бил упрекван за много бавен. В същност бях много бърз на разстояния от десет до двадесет – тридесет метра. Между впрочем, дистанцията от 100 метра само веднъж съм я пробягал под 14 секунди – за 13,9 когато кандидатствах във ВИф, след като бях завършил медицина.

И така, ако не за части от секундата, но за секунда се намерих на подиума и се опитах да спра съслужителя с думите:

„Другарю, какво правите? Ще го убиете! Ще съсипете живота си по затворите!…“Опитах и друго, но също без ефект.

И като това не стана, а и секундите неумолимо течеха, като че ли прекалено разбързани, аз го изругах нависоко, с цел да се обърне към мен. Отново без резултат. Тогава се принудих да хвана по особен начин служителя, стискайки с два пръста вече неговото гърло и пак рекох: „ПУСНИ ГО, че ще умреш преди него!,, (Смея да се надявам, драги читателю, че няма дори да си помислите, камо ли да се усъмните, че щях да го сторя наистина! Исках просто да го сплаша и спра!)

Когато и това не помогна, разбрах, че говоря на статуя, по точно на човек, изпаднал в транс (слаб съм в психиатрията). Тогава използвах основния от прийомите за защита при душене, а именно – „завъртане на тялото“.

Предвид, че съслужителят наистина с железни пръсти бе „вкопал“ шията на Чори, трябва да го освободя, но същевременно и да не го повредя ни най-малко. Спрях се за миг, защото освобождаването на Чори щеше сериозно да повреди горните дихателни пътища, специално гръкляна. Същевременно сърцето на Чори можеше да спре всяка секунда. Затова, от двете злини избрах по-малката: Вместо Чори, „завъртях душача“, което не стана по най-деликатния и безболезнен начин. Внимавах Чори да не падне извън подиума и като видях, как той се свлече на него по-луседнал – полулегнал, се успокоих. В същото време целият медицински елит на града безучастно наблюдаваше от страни. Наведох се над Чори, за да разбера, дали се нуждае от неотложна медицинска помощ. Последният беше започнал да диша, а лицето му да възвръща нормалния си цвят.

Тогава вниманието ми се върна към съслужителя, когото все още държах, пазейки се от ритане и други опити да се освободи. Последният не беше онази статуя с напрегнати до крайност мускули, която поех в началото на действията ми по спасяването на Чори. Вместо да се кара или бие с мен, отново стана онзи мил, кротък и възпитан човек, какъвто го знаехме! И го пуснах.

„Другарю, – рекох, на мен е може би най-ясно, че нямаш никаква вина за станалото, защото беше предизвикан и засегнат на най-чувствителното и болезнено за теб чувство! И без да считаш, че имам нещо лично против теб, предлагам, че ще е най-добре за теб, а и за всички, да напуснеш заведението!,, И го изпратих до входа на заведението. Изминаха години. Един ден карах колата, движейки се по улицата, която минава покрай дома на Чори. Много преди „стопа“ на главното шосе, „НЕЩО“ ме подбуди, насочи, убеди, едва ли не ми заповяда да спра и да се видя с Чори. Влязох в двора и похлопах на вратата на къщата. Не се показа никой. Почаках малко и влязох в коридора на първия етаж. Повиках: „Има ли някой?“ Повторих няколко пъти, докато се убедих, че там няма никой. „Нещото“ ме накара да се кача на втория етаж. Повиках: „Имали някой?,, – пак нищо. Видях, че една от вратите е само леко притворена и след ново обаждане – надникнах в нея – празно!

Тогава чух нещо, подобно на хъркане, опит за говор или опит за сигнал. Влязох в стаята и се натъкнах на следната гледка: Чори лежеше зад масата на нещо като миндер, полуобърнат към вратата, безпомощен. Спуснах се към него. Какво съм му говорил, нищо не помня. Дали съм го прегледал и прислушал, защото слушалката винаги е била с мене, не помня? Да, но това си спомням добре, че пулсът му никак не ми хареса. Защото ме навеждаше към опасната диагноза – инфаркт на миокарда!

Мигновено се спуснах към телефона и след като набрах номера на спешна помощ, помолих незабавно да изпратят екип и линейка на неговия адрес. Още не бях оставил слушалката, следящ състоянието на Чори, когато линейката с познатия вой спря пред входа…

От болницата Чори се върна сравнително добре стабилизиран и даже започна работа. Но скоро, не зная по какви причини, напусна този град… Научих, че Бог го е повикал. Дано никога не му се счита за грях злото, което бе замислял срещу мен!

Тази случка включих само да подчертая, че БОГ, Който е опазил живота ми цели пет години, може би го е сторил и за това -ДА ПОМОГНА НА ЧОРИ В ТЕЗИ ДВА СЛУЧАЯ ОТ НЕГОВИЯ ЖИВОТ!

Съвсем ясно е, че поради напредналата ми възраст, с която Бог ме е благословил (с над шест години от определеното за човека!), да съм пропуснал много неща, които не споменавам, и не мога със сигурност да си спомня. НО ЕДНО Е ВАЖНО И В НИКОГО НЕ ТРЯБВА ДА ПОРАЖДА И НАЙ-МАЛКО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ СВЯТИЯТ БОЖИЙ ДУХ Е БИЛ ВИНАГИ ДО МЕН, КОЕТО СВИДЕТЕЛСТВУВАМ С ИЗРАЗЕНИТЕ ДО МОМЕНТА СЛУЧАИ! В последния случай, ОПАЗВАЙКИ МЕ, ДА ПОМОГНА И НА ДРУГИ! Защото БОГ работи и чрез човеци! Библията казва, че „ние сме съработници на Бога“ (1 Коринтяни 3:9), когато правим добро. Смея да се надявам, че и сега ТОЙ е до мен!

следваща глава ПОЖАРЪТ