ОЩЕ ЕДНО ПОТВЪРЖДЕНИЕ

Един топъл слънчев ден отидох в манипулационната на поликлиниката, за да ползвам телефон. Смятах да искам линейка от Бърза помощ за болно дете. Не зная дали бях докоснал телефона, когато в стаята внесоха на носилка възрастен – на около седемдесет години човек. (Тогава още бях млад и можех да използвам такова определение!) Едва ли е необходимо да описвам подробности, които биха могли да разберат само квалифицирани лекари. Дано Бог да даде да достигне настоящето до повече здравни работници!

Пациентът се намираше в крайно тежко състояние от практически необратими недостатъчни функции на сърцето и белия дроб. Да дообясня положението: състоянието на човека беше такова, каквото ръководни здравни работници, излъчващи се пред телевизията, определят като „с опасност за живота“. Не пиша горното, за да се самоизтъквам или хваля. „Не се хвали сам, по-добре другите да те похвалят!“ (ако трябва!) – в този смисъл казва Библията. (Притчи 27:2), И така, просто за човека трябваше да се извършат неотложни живото-спасяващи, а след това и живото-поддържащи действия. Не помня, дали бях помолен от дежурната лекарка, но веднага се включих, като мигновено дадох първите назначения на средния медицински персонал, който ежесекундно се увеличаваше. Верен на себе си, докато се подготвяха първите мероприятия, изгоних близките на болния, сеирджиите и дори част от средния и младши персонал. Не се срамувам от това, дори и от думата „изгоних“. Просто, те винаги са пречили и пречат! В такива случаи, особено когато лекарят би поел един или повече риска за себе си, но винаги в интерес и полза на пациента.

Все пак, за да отстраня и най-малкото съмнение у читателя, трябва да изясня, естествено без опит за „възвишаване“, че познавах и можех да се справям с живото-заплашващите състояния, включително и с отравяния. А освен това, всяка година карах курс по първа помощ при война, природни бедствия, промишлени аварии и всякакви други състояния, при които е заплашен масово човешки живот. Бог да благослови д-р Б. Филипов, който, по линията на БЧК, ги уреждаше!

Положението беше овладяно бързо и Бог да благослови всички, които помагаха! Оставих пациента на дежурния персонал и се върнах да проверя състоянието на детето, за което бях тръгнал. Не, че бях го забравил, но в състоянието, в което се намираше то, можех да се справя и в поликлинични условия. Това обаче криеше риск за детето и отново настоях пред родителите за поне едноседмично хоспитализиране, както се казваше тогава.

Получил съгласие, се върнах в манипулационната. Тогава там беше телефонът за спешна медицинска помощ. Когато говорех, внезапно усетих почти непоносима остра болка в областта на левия бъбрек. След част от секундата се обърнах рязко, като удрячът го очакваше поне едно кроше.

Обръщайки се, видях, че срещу мен стоеше ядосана жена, по-ниска от мен, на около седемдесет години. Без съмнение, Бог ми бе спрял ръката или бе спомогнал да сторя това. Останах почти цяла секунда в недоумение, защо бях ударен, когато жената изкрещя, или още по-точно – изрева: „Как не те е срам! Мъжът ми умира, а ти си говориш по телефона?!…“

Последният, както се до убедих, не само че вече не умираше, а разговаряше с наш колега с бодър за ситуацията глас. Мъжът беше с напълно овладени сърдечно съдови и дихателни функции. Иначе не бих си позволил да продължа другите мои задължения. Нещо повече, воден от моите познания по сортировка в армията и личните ми становища по нея, се борих за живота на възрастния човек, оставяйки моя детски пациент! Това сторих не от пренебрежение към детето! А защото бях преценил, че животът на възрастният е непосредствено заплашен! Тогава, а и сега, ако животът на детето беше в същата опасност, щях да избера, без и най-малко колебание между двамата -детето!

Тези разяснения са, за да е съвсем на ясно читателят, че няма никакви пропуски, нито медицински, нито от морално – човешка страна!

Жената продължи: „Мъжът ми е активен борец!?… А ти!…“

Безспорно уважавам тези хора, които са се борили с нещо ужасно, което се нарича ФАШИЗЪМ! Дано Бог благослови тях и тези, които заслужено и особено тези, които незаслужено бяха страдали в тези, наистина черни времена за българския народ!

От по-предишните страници читателят ще си спомни – бях писал, че особено не съм се боял от тях, камо ли да се впечатля! С типичната за мен тогава безгрижност, от която още не съм се отърсил напълно, следобед бях забравил всичко, дори крайно обидната несправедливост. С такава черна неблагодарност, често се бях срещал до онзи момент, а и в последствие не веднъж ме спохождаше!

Сега не мога да си спомня точно, дали още на другия ден или следващия, главният лекар събра целия персонал. Това той правеше сравнително рядко. Главният лекар, рядко честен, справедлив и тактичен ръководител каза, че „имало изключително критичен материал за поликлиниката в тогавашния официоз – вестник „Отечествен глас“. „Аз успях да спра временно отпечатването, за да изясня и проверя случая! Но КОЙ от вас, лекарите, е отказал да даде спешна помощ на… (като споменаваше името на болния)? „После добави повече от хиляда лъжи.

Винаги съм бил за ИСТИНАТА и никога не съм се криел! Затова казах: „Аз!“

Сега едва ли бих отговорил така, защото, надявам се, че знаете Кой само може да казва това!

Единственият светъл лъч в тази черна лавина от лъжи за мен беше, че Главният лекар не скри изненадата и учудването си, че моята личност е сторила това. След признанието си, просто замълчах в очакване да получа наказанието, което смея да се надявам, че Ти, драги читателю, вярваш, че бе абсолютно незаслужено!

Тогава една от сестрите, която никой до тогава не беше чувал да говори високо, отвори уста: „Как не ги е срам! И как може да има такива хора?!…“След което разказа с най-малки подробности това, което вече е известно на читателя. Дори и сега се чувствам неудобно, че каза повече, отколкото бях извършил. И тя завърши с думите: „ТА, НАЛИ д-р……СПАСИ ЖИВОТА МУ!?“

Съвещанието беше прекратено и така, „критичният“ материал не излезе никога!

Бог да благослови Главния лекар за тази честност и смелост да защити не мен, а ИСТИНАТА! Така също и за многото му дела за здравето и живота на жителите на града и района!

Така завърши тази история. Пиша, както беше тогава, според тогавашните си разбирания и представи. Сега не мога да кажа, как бих решил да действам. Дали да приключвам случая с черната неблагодарност или да прибавя това?!

По време на пороите от словесни атаки, споменатата жена на активен борец спомена нещо. Нещо, което и най-малко не означаваше на присъстващите. За всички вероятно е било като за по-миналогодишния сняг. Дори и това е много просто, беше нищо!

По силата на обстоятелства, които няма да съобщавам, „нищото“ за други бе като Ерихонска тръба в моите уши. Изключено е да го забравя! Това, което се забравя е, дали съм счел за достатъчно думите на жената, или съм го доуточнил от документацията.

Едва ли последното е имало значение за действията ми. Два пъти съм тръгвал рязко, в смисъл незабавно за София. Единият е този, а вторият – за дела на здравеопазването в града. Вероятно ще сте се запитали, защо съм бързал!? Бързах, защото бе споменато името на село. Село малко и почти неизвестно, но много познато и близко за мен. То бе родно място на един от „земните князе“, с които Бог ме бе благословил. Той беше, кой и както иска да го приема, РЯДКО ЧЕСТЕН ЧОВЕК И ИСТИНСКИ КОМУНИСТ! Това ме караше да отида и го попитам, как такива „хора“ (едва ли материалът е бил без съгласието и на съпруга?), са комунисти? Сега парадиращи и злоупотребяващи със заслугите си в борбата срещу фашизма… Нещо повече – използващи ги за лично облагодетелстване? (извън правата, полагащи им се по

закон)…

Ще кажете, „защо?“. Защото, освен тези неща, реално в моя случай бяха използвани за лично отмъщение.

Честно име и авторитет се градят с години, както се приготвя мирото, а „няколко мухи“ го развалят за дни, дори за часове.

Не съм бил и не съм амбициозен в общоприетия смисъл на тази дума. Просто съм свършвал с всичките си способности (качества) това, което трябва да се извърши по служба, за приятели и дори и непознати хора. Тук нямам предвид обикновените задължения, (ние сме слуги – Лука 17:10 и т.н.),а над тях. (Ако съм бил понякога небрежен, това е било единствено към себе си.)

Ето защо реагирах тогава така, в смисъл да изчистя името си, не само пред за персонала, а въобще. А може би, за да се доизясня, за себе си. Особено съм държал да съм изправен пред скромната си личност, (или както казваше един мой колега – „изпадна ми в очите“). По-точно, да не изпадам и изпадна в собствените си очи.

Отиването ми при моя приятел имаше главно този мотив – тези хора да са свестни и почтени, а да са заблудени, (особено жената). Дори напълно възможно е, „приятели и колеги“ съзнателно и целенасочено да са ги заблудили… В последствие научих, че това мое предположение е било вярно. Тогава, с негова помощ, да изясня на това семейство, че еди кой си не е толкова лош, жесток и забравил Хипократовата клетва, като са останали с такова впечатление.

Щях да потвърдя, най-вече на съпруга! Неговата реакция, донякъде си обяснявам и с това, че състоянието в него време не му е позволявало да разбере, нито да запомни, кой лекар му е оказал животоспасяващи мероприятия.

Така смятах, че изяснявайки заблудите на това семейство, причинило ми толкова много страдания (главно душевни), ще бъда лично удовлетворен. Щях да зная, че навярно няма никой в България с лошо мнение за мен. Нямаше да съм „изпаднал“ в техните очи, а щях (най-вероятно), да се издигна в своите.

Това, което ме преби от изненада бе, че приятелят ми не само си ги спомни, но че челото му се сбърчи. Последното си обясних, когато ми разказа, че „активният борец“ – бивш негов учител, е извършвал системни побои над прогресивни младежи преди 9.IX.1944 година. Приятелят ми също не е бил подминат от активния бияч. Последният станал причина (особено като директор), за изключване на доста прогресивни ученици.

За побоя над моя приятел си спомних веднага (по-точно, въобще не съм забравял този случай, разказван ми в миналото от моя приятел още през студентските ни години).

Когато челото му се проясни (а на мен ми идваше да пея, нещо повече – да викам), обсъдихме спокойно ситуацията от всички страни. Най-вече, дали учителят не е бил „под прикритие“?…

Уточнихме се, на следващия ден да проверят с негови близки или приятели истината около присъждането и добиването на това (все пак), високо отличие.

Не само не останах да нощувам у приятеля, а напротив, бързо се „изсулих“, защото, поради прословутата си честност, въпреки високия си, по онова време пост, продължаваше да има още квартирни проблеми.

На следващия ден го чаках пред сградата на „Позитано“, където сега се помещава БСП. Преди там се помещаваше Съюзът на активните борци против фашизма. Дали срещата беше в 9,0 или 11 часа е без значение. Ако ги изразя с „X„, то отговорът на приятеля ми би звучал така: „От „X„ часа и 15 минути „активният“ борец вече не е активен!“ Благодарих на моя приятел от „земните князе“ за помощта му, (а по-вероятно за помощта ИМ).

Според тогавашните ми разбирания, бях радостен и напълно удовлетворен. По принцип не съм отмъстителен. Отбягвал съм свадите. Боря се, когато съм обект на несправедливост, най-вече, когато това се отнася до други, дори и непознати хора.

ОСОБЕНО съм непримирим и амбициозен в такива случаи, когато силите срещу мен са повече от едно на едно. И колкото по-големи бяха противниците, толкова повече се борех. И най-важно – почти винаги побеждаваше ПРАВДАТА И ДОБРОТО!

Сега едва ли бих разсъждавал така, дали действията ми ще се приемат като отмъстителни от ЕДИНСТВЕНИЯ, Който има това право?… Защото Библията казва: „НЕ СИ ОТМЪСТЯВАЙТЕ, любезни, но дайте място на Божия гняв! Защото е писано: На Мене принадлежи ВЪЗМЕЗДИЕТО, Аз ще сторя ВЪЗДАЯНИЕ! – казва Господ“. (Послание към римляните, глава 12, стих 19).

Може би, за мое утешение ще кажа, че ЗА ИСТИНАТА МОЖЕМ И ТРЯБВА ДА СЕ БОРИМ! (Ефес. 6:14, 2 Кор. 13:8).

Също Ян Хус, големият чешки реформатор е казвал:

„Търси ИСТИНАТА!

Слушай ИСТИНАТА!

Изучавай ИСТИНАТА!

Обичай ИСТИНАТА!

Говори ИСТИНАТА!

Пази ИСТИНАТА!

ЗАЩИТАВАЙ ИСТИНАТА ДОРИ ДО СМЪРТ!,,

За тази ИСТИНА, заради вярата си в Христос, заради това, че е превел БИБЛИЯТА на чешки – на неговия роден език, ЯН ХУС е бил жив изгорен на клада на 6 юли 1415 година!

СЪВЪРШЕНАТА ИСТИНА Е ИСУС ХРИСТОС! Той казва:

Аз съм Пътят, ИСТИНАТА и Животът! Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене!“ (Евангелие от Йоан 14:6).

следваща глава ТРЕВОЖНИ СЪБИТИЯ