МОТОРЪТ

Преминавам към поредните три свидетелства – видения, обединени от думата „моторът“. Става дума за мотор MZ-150 куб.см.

Беше през 1957 год., когато постъпих за първи път на работа като новозавършил лекар в кърджалийското село Пчеларово. За яснота, ще кажа, че има село или град със същото име и в Добруджа.

Работата ми като участъков лекар потръгна добре. Имах обаче проблеми с някои от местните ръководители, за които не биха стигнали и два светски бестселъри да разказвам. Но аз им простих волево, дано успея напълно и от сърце! С Божията воля повечето от тях ми станаха скъпи приятели. Утвърдих се не само в Пчеларово, но и в околните села. (Без да приемате , че се хваля!?) Спечелих уважението и обичта на обикновените хора – българи в централното село и турци – в седемте съставни махали за работата на здравната служба. Викаха ни два пъти месечно и в Кърджали за инструкции. Затруднения имаше само с транспорта. Придвижването ставаше най-вече с камиони, рядко с рейсове.

Където и да отидех извън службата, дали в Кърджали, Черно-очене, рядко в Хасково с рейс или в Пчеларово, а най-вече в камионите, разговорите бяха само за мотори и карбуратори. Както всички младежи по онова време, замечтах и аз за мотор. Получавах заплати – основна, както и по съвместителство за работата ми в родилния дом. Те надхвърляха 1000 лв.

Постепенно дойде времето да давам все по-малко пари за храна. Но трябва да кажа, че нито веднъж не съм обядвал или вечерял с храна на родилки! Идваше и по някоя стотинка от частно, особено от болни от съседните села. Явно бяха назрели и все повече назряваха условията за осъществяване на тази моя мечта. Реших, да се самоограничавам в разходите си. Тогава се появи и главният проблем: Каква марка да бъде моторът?

По лесно разбираеми причини, бърже отпаднаха моторите от 250 куб. см., да не говорим и за по-големите мощности. Моят проблем беше като проблемът на Хамлет: „Да бъде ЯВА или MZ от 150 куб.см?“

Още тогава, преди да бях преподавал статистика, започнах може би най-простото изследване: Един каже: „Ява!“ – слагах чертичка. Друг каже: „MZ!“- слагах кръстче. Когато кръстчетата за MZ надвишиха тези на ЯВА, реших, че ще бъде „ТЯ“!

Които помнят онези времена, ще се съгласят с мен, че за всичко трябваше приятели! Обаче и този проблем се реши и най-после моторът беше купен!

Но като лавина се стовариха нови грижи: При кого да го оставя в Кърджали!? Не можех да карам, а и нямах книжка. Да не се отплесвам с непочтеността на ДОСО (институцията, при която трябваше да изкарам курс за водач на МПС). Те ми взеха пари, като за водач на лек автомобил, но не ми дадоха книжка за завършен курс за автолюбители. Все пак се намираха и добри хора, като Др. Илиев, който въпреки, че бе началник на отдел в Околийския Народен Съвет, ме беше зауважавал. Той сам предложи, знаейки проблемите ми, да ме учи. След доста мъки и упражнения, започнах да карам 100-150 метра без залитане и то само на първа скорост. Той, а и много други ми казваха: „Ще съсипеш новия мотор!“

Бях учил много наука за рефлексите и действах, както мислех според мен, че е най-добре. Нов мотор, пък и всяко МПС в началото „се разработва“. „Компетентни“ специалисти по моторите най-често ми казваха: „Караш малко, спираш, плюваш на ауспуха и чак когато изстине, продължаваш да караш!…“На въпроса ми: „Колко време да чакам?“, те отговарят: „Ами колко? Да речем, докато изпушиш една цигара!?“ За добро или за лошо, направо бях започнал да пропушвам. (По онова време нямах разбирането, че това е грях.)

„Разработването“ продължи и на село с деликатното съгласие на кварталния отговорник – лейтенант (по онова време) Иван Маринов, когото ще помня като един от най-честните и смели хора, които познавам. Много общи дела, (не за такива да се срамуваме!), вършехме по неговия и моя служебен ангажименти. Много силно, в смисъл на добро впечатление, ми правиха обстоятелствата, че въпреки, че имаше право да използва мотора по служба, винаги го правеше с молба и го връщаше абсолютно чист и зареден с бензин, (независимо в какво състояние му го бях предал.) Ето защо, продължавах „да разработвам“ мотора и да се уча да карам.

Тъй като там, в селото са само „ямачи“, както казваха хората на нагорнище. Освен това пътят беше „дупка до дупка“, яма до яма и завой до завой. Като най-добро, избрах си един прав отсек между селата Пчеларово и Черноочене. В него се съединява или разделя пътя за Асеновград и Пловдив.

Сега по-подробно ще опиша местността, защото тук се случи едно от нещата, за които пиша тези редове: Представете си отсек от прав път – нещо много рядко срещано в Кърджалийските шосета. Той имаше дължина около 500-700 метра. Към Пчеларово беше по-високата част на отсека, прав като свещ. Имаше спад от десетина метра до първите завои за Черноочене.

Напредвах задоволително. Ето защо си позволявах да отида до някое близко село около Пчеларово, да обядвам или вечерям. За медицински случаи не съм го ползвал, освен при няколко спешни такива.

Един ден при поредната „разработка“ застанах напряко на пътя, като се чудех, дали да се прибирам или „да сляза“ до Черноочене. На мястото, където трябва да се намират разни „банкети“ и канавки – такива нямаше. Шосето просто преминаваше в тревисто място с окосена трева. Бях на тревата с мотора и съвсем малко от предната част на мотора се подаваше върху каменната настилка. С абсолютна яснота знам, че погледнах нагоре и надолу за МПС.Това отново ясно видях и във видението. След това включих първа скорост. Моторът потръгна, но нещо изтрака, изхърка и той спря като закован. Докато се зачудя и погледна за причината, покрай мен профучаджип с пет човека, най-вероятно пияни, защото пееха с цяло гърло.

Още не осъзнал положението, гледах след тях, когато заскър-цаха спирачки и гумите запушиха. И сега се чудя, как не се обърнаха и пребиха на първия завой. БОГ, да бъде славата Му до века, е милостив към всички! И сега изтръпвам отново, като си помисля, какво би станало, ако моторът бе тръгнал? Отдавна щеше да е забравена историята, как се преби или пребиха Куванлъшкия доктор. Така ме знаеха и ми викаха и турци, и българи. И както си спомням, ми бяха обяснявали, че на мястото на село Пчеларово е бил ПЧЕЛИНЪТ (кувалъкът) на някакъв паша или бей…

Благодаря на Бога за тогава, че още веднъж ме опази! Благодаря, че ми дава възможност да споделя и свидетелствам за тези милости, които до момента бяха забравени или незнайни за никого, освен на Бога и на мен благоволява да ги припомни и изяви.