ВТОРА ПЧЕЛА

Твърде вероятно е много от нещата, които ще разкажа да се сторят на читателя невероятни. Много и от разсъжденията и постъпките ми – да се видят дори трудно приемливи за съвременните разбирания и представи. Но такива са били времената, възпитанието и изискванията към подрастващото тогава поколение.

Ще си позволя още едно отклонение: Най-вероятно това да е било през лятото на 1943 година. Споменатият вече мой вуйчо беше още жив. Не беше починал и цар Борис <<<.

Сутринта на този черен за мен ден започна с известието за подготовка на излет до местността „Беш бунар“. Тя се намираше в полите на Стара планина, близо до Карлово. Там имаше огромни орехови дървета, зелени поляни и чудна вода. Едва ли е необходимо да изреждам наставленията как да се държа, както и обидите, че съм прост и невъзпитан, дори „див“?! Твърде вероятно, във връзка с това реших и заявих твърдо, че „Никъде няма да ходя!,, Тогава почна обратния тормоз: „Какво щели да си помислят хората, ако остана в къщи, а не бъда с майка ми, която си беше дошла само за няколко дни?“

Във времето, за което пиша, майка ми караше двугодишна специализация по микробиология в София. Смея да се надявам, че на читателя е станало ясно, защо и аз трябва да бъда на пикника. Вероятно са ме набили, което не помня в момента. Тук трябва да направя още едно отклонение: В споменатите времена, моето поколение „живееше“ с Винету и „Поразяващата ръка“ на Карл Май, с героите на Майн Рид и Емилио Салгари. По тяхната пословична честност се водехме във все още детските си представи. Най-вече ни впечатляваше, че тяхната дума и особено клетва бяха ненарушими!

Най-вероятно поради значително увеличаващия се „натиск“, предимно във физическа насока, аз се заклех: „Орловият поглед“ (такова беше името ми, което си бях измислил!), няма да ходи никъде!!!“

Изглежда съм бил по-издръжлив и от магаре, защото накрая ме оставиха намира. Дали съм бил горд от това, няма и следа в моята памет. Помня само, че ядох някакво кисело грозде от ниско. Чудя се и сега на това, защото отдавна можех да си късам от другите асми с най-забележителните за онова време сортове грозде.

Тогава дойде при мен друг мой вуйчо, който се казваше Васил, поради някаква далечна връзка, по-точно издънка от „Левски-вия“ род. За да избегна всякакво недоразумение с читателите, (и дай Боже, да има и читатели и от моите близки!), ще трябва да поясня, че дядо ми Дочо по майчина линия е имал първа жена, от която е имал четири сина. Един от тях е споменатият мой вуйчо трети по ред. Овдовял, той се оженил повторно за баба ми Стефана, която е първа братовчедка на Христо Ботев. Тя е родила двама сина и майка ми накрая. Това не пиша, за да се „препоръчвам“, както пише апостол Павел, а за изясняване на случая. Сега, ако се гордея, с Господа да се гордея! (2 послание на апостол Павел към Коринтяните 10:17).

Вуйчо Васил, един рядко природно-интелигентен човек, с пословична доброта и честност, „чукайки“ по съвестта ми с „блага приказка“, както обичам, и преди, и сега, да казвам, обърна нещата на 180 градуса. Никога няма да забравя неговите думи: „На какво мяза (т.е. прилича) това – да кажеш „иляда“ (т.е. хиляда) пъти НЯМА?“

Във всичко, което вуйчо Васил ми каза оная сутрин, нямаше и капка укор! Всичките му думи бяха – учудването му, как може едно дете като мен да постъпва така! (тук спестявам комплиментите му). По този начин ме посъветва да тръгна с другите, все едно, че нищо не се е случило. И сега не мога да скрия, че в душата ми остана силна горчивина. От една страна несправедливия бой, което беше нищо, в сравнение с това, че бях нарушил клетвата пред моите „братя“ Винету и Поразяващата ръка. Дано Бог ми прости това и не ми счита този грях на ранното ми детство.

Вървеше се много бързо за тогавашната ми възраст. Бях принуден да насилвам детските си възможности, по-точно мотаейки се в краката на вуйчо ми Васил. Другият ми вуйчо  д-р Захари Дочев, не дойде с нас, Бог знае защо? Той беше голям планинар и обичаше да бъде сред природата, чиито красоти изобилстваха около града и близката планина.

Някъде по пътя, защо? – не знам, вуйчо ми Васил се отдели от нас и въобще не дойде на пикника. Там го очакваше жена му с двете си дъщери и синът му?!

Присъстващите жени, както му е редът, набързо стъкмиха някаква закуска, състояща се от изобилна храна и „Карловска луканка“. Имаше и купешки пържени мекици. Почна се: „Стигат ти две! Не бъди лаком пред хората! Не яж като прасе1 Виж как прилично се хранят другите деца!“

По-късно започнаха и подигравките на моите братовчеди и другите деца, най-вече по време на различните игри. Явно затормозен, на обяд почти нищо не ядох от всевъзможните „вкусотии“, както казва Ути Бъчваров. Накрая, уж за добро, изядох всичките мекици и още повече бях подиграван.

Ако читателят се запита: „Как е възможно в купонно време това? И не послъгвам ли малко?“ Уточнявам, че не същите братя на майка ми държаха основната месопреработвателна дейност в Карловски район. Те имат главна заслуга за прочутата и сега „Карловска“ луканка.

След обяда издевателствата над мен продължиха с още по-голяма сила, изтънченост и най-вече злорадство. Още съжалявам, че за да нормализирам твърде сериозните атаки, почнах да си предавам безобиден, дори хумористичен вид, т.е. направих се на палячо. Ставаше все по-лошо!

Тогава, неочаквано и за мен.реших да си тръгна към дома! Казах- „Отивам при вуйчо ми!“ Последваха всевъзможни опити от увещания, заплахи, дори и опити за физическо задържане да остана на пикника.

Изпълнявайки някои от Том Сойеровите номера, ако така мога да се изразя, успях да „офейкам“. По лесно разбираеми причини, не беше разумно да ползвам пътя, по който бяхме дошли. Затичах се надолу, знаейки, че рано или късно ще стигна реката или до пътя от Карлово за Бургас, който тогава поради село Арапово се наричаше „Арабския път“.

Скоро тичането ми премина в ходом и дори започнах да вървя бавно. Минах покрай един от многобройните оврази в тази местност и реших да го поразгледам. Предпазливо се приближих до края на брега. Той беше по-сух и от Сахарска река. Легнах по корем и запълзях съвсем до края на брега. Пред очите ми се откри гледка, подобна на Колорадски каньон, е, не чак толкова дълбок, но все пак достатъчно страшен за детските ми представи: Беше широк около петнадесет метра, на места и до двадесет. Дъното беше, още се чудя, покрито с много ситен пясък, като тук-там изникваха от него валчести камъни, някои достигащи до два, три метра. Бреговете и от/двете страни бяха почти отвесни..

След като се изчерпи детското ми любопитство, изпълзях назад, изправих си и бавно заслизах към града.

Тогава започна това, за което отегчих читателя: в моята детска глава започнаха да се настаняват, да не кажа да нахлуват, от черни по-черни мисли: „Ето, всичко и всички са против мен! Непрекъснато съм унижаван (с изключение на вуйчо ми, д-р Захари Дочев), че навън – на улицата съм бит от по-големите деца, подиграван, че нямам майка и прочие и прочие… А когато майка ми си дойде за броени дни, не се случваше това, което съм очаквал с месеци. Вместо това – нещата, които се случиха днес и преди…“

– Постепенно в съзнанието ми се открои заключението: „Защо живея, след като ежедневно съм подлаган на непрекъснати физически и духовни терзания?!“

Нямайки тогава знанието и разбирането, колко лошо е това в Божиите очи – едва ли не най-тежкия грях. Не че има „леки грехове“. Всички те са простими чрез Исусовата кръв, освен непростимия грях – похулване на Святия Дух! „За това ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците, но хулата против Святия Дух няма да се прости!“ – Исус, (Евангелие от Матей 12:31) и др.

В мен започна съвсем определено да се оформя не само мисълта за самоубийство, но и решението да го сторя. Колко и какво съм обмислял как да осъществя това, не помня, но изведнъж в мен „изгря“ идеята, че това най-лесно може да стане, като се хвърля в този уврат. Дали и колко съм се колебал, е изтрито от паметта ми. Помня обаче като днес, а и видението ми показа, че с твърдо решение съм се запътил към евентуално фатално за мен място. Съвсем ясно си спомням, че ниската трева по която се движех бе предимно троскот. Тук там се подаваше някой стрък детелина – твърде дребна поради сезона. Още по-рядко и други цветчета, които тогава не познавах. Сега си мисля, след като в последствие изучавах билковата наука, най-вероятно това да е било мащерка.

Разстоянието от мястото, на което се бях спрял и решил да извърша това безумно дело беше около двадесет – двадесет и пет метра. Изминавайки повече от половината от него до брега и смъртта, нещо убоде крака ми! Без да твърдя със сигурност от спомените си и от видението, сега мисля, че този път беше десния крак. Тъй като не успях да видя нищо прав, се принудих да седна. И тогава видях – беше пак ПЧЕЛА!

Това ме върна в реалността и както се казва, дойдох на себе си! (Евангелие от Лука 15:17) Мислите ми коренно започнаха да вземат друга насока. Казах си, че щом като едно жило на пчела толкова много боли, какво ли ще е, когато се търкалям и удрям в пропастта. Вероятно съм извадил жилото и обхванат, както пише Джек Лондон, „от жажда за живот“, затичах към дома на вуйчо ми.

Като оставя на страна индивидуалните си умствени, физически и духовни действия в края на този случай (видение), ТВЪРДО ВЯРВАМ, ЧЕ БОЖИЯТ ДУХ, ЧЕ РЪКАТА БОЖИЯ МЕ Е ОПАЗИЛА И В ТОЗИ СЛУЧАЙ ОТ СМЪРТ, ОЩЕ ПО-СТРАШНО – ОТ ГРЕХА НА САМОУБИЙСТВО!

Като пиша тези редове се питам, дали и с най-малкото съм успял с нещо да заслужа тази Божия милост, както и всичките Негови милости към мен? Като си мисля, успял ли съм нещичко да дам на Бога. Тогава в мен изплуваха думите на Бога от книгата Йов на Библията: „Кой Ми е дал нещо?“ (Йов 41:11)

След като си тръгнах у дома с утеха и нови надежди, как съм пристигнал, какво се е случило до края на този вече Богоблагословен ден, нищо не помня, дори и ужиленото!

За да приключа, ще известя накрая още едно забележително нещо, да не заявя чудо!, ще припомня една глупава история от времето, когато съм бил дете:

Най-вероятно беше лятото на 1938 год., като изхождам от факта, че Втората световна война не беше още започнала, а и не ходех на училище. Как и защо, не коментирам, по-точно -не си спомням, но в главата ми се зароди „гениалната мисъл“: да взема една пръчка, дълга около 25-30 см. и с нея да започна да човъркам във входа на един кошер. Това бяха кошери от стария тип, при които, за да се вземе меда, се убиваха пчелите. Кошерите бяха шест. Нека това не учудва читателя, защото още преди да тръгна на училище, прислужницата, т.е. камериерката, ме бе научила да броя до 25 и да чета печатни букви. Пчелите, естествено твърде разтревожени, което значи и много ядосани, наизхвърчаха навън от кошерите и съвсем бързо „разбраха“ причината за тяхното безпокойство! Колкото малък и глупав да бях, разбрах, че трябва да бягам към жилищните помещения.

Това бяха две стаи – една за живеещия работник, евентуално семейството му, другата – нещо като склад за всичко.

Дано никога не ви се случи, дори и като възрастни, да се надбягвате с разярени пчели! Бяха почнали вече да ме жилят, когато изневиделица пред мен се изпречи бай Петър – пчеларя, който скри главата ми под сакото си.

Бай Петър беше най-големият познавач на пчеларството за онова време в град Карлово. Често беше канен да преглежда и нашите пчели. Освен злополучните шест кошера, имахме още и 15 – модерен, европейски тип – „Дадан Блат“.

Няма да разказвам каквото и да било друго, но този ден бай Петър изобщо не беше канен у нас, а и не бях го виждал в градината преди това. Никога, освен на черква, не съм виждал бай Петър с костюм! Винаги ходеше, и зиме, и лете, с нещо като манта, цветът на която от времето и работата по кошерите мъчно можеше да се определи.

Помня ясно момента, когато покри, по-точно, скри главата ми под сакото си. След това нищо не помня. А и никой от домашните ми никога не е споменавал по никакъв повод, дори дума или намек, затова мое „геройство“! Много предположения биха могли да се направят, но сега, пък и тогава, само Един Бог знае, какво е станало в последствие и какво би могло да стане.

Още веднъж подчертавам, че не знам дали да причисля това към моите свидетелства. Пиша го, заедно с описаните две единични ухапвания, защото и тук участваха пчели.

Забележка: Възможно е, поради това, че бях твърде малък на възраст, Бог предвижда, че няма да избягна опасността, попадайки в тази ситуация, прави всичко възможно за избавлението ми от нея вече и чрез човеци.

Бог работи и чрез човеци. (1 послание към Коринтяните 3:9)

следваща глава МОТОРЪТ