Глава 6 – Повече, отколкото виждат очите

Имаше усещането, че пустинята, през която преминаваше, свършва. Или че бе намерила път в нея. Пътят в пустинята на Анна водеше до много води. Трябваше само да дочака Божието време, за да тръгне по него. Стъпила веднъж на този път като на вълшебно килимче, върху Анна заваля проливният дъжд на Божията благодат. Небето като че ли се отвори над нея и изсипваше кошове благословения. Стоеше изумена и притихнала, както преди във виелицата на скръбта. И тогава, и сега не вярваше, че всичко това наистина се случва. Беше като сън. Ходеше по пътя на живота си тихо, покорна на една могъща воля, неспособна да й се противи. Като че ли следваше мощен светлинен вихър, който я притегляше и водеше. Тя бе само малко пухкаво перце, носещо се по течението на потока.

Не направи нищо специално и когато трябваше да напусне дома на Андонис. Просто чакаше Бога. Той не закъсня. Задвижи с луда бързина събитията, сякаш някой обърна кормилото на сивите й делници към нов курс и я потопи в сияйна пъстрота.

Оцвети я още в момента, в който пристъпи прага на новата работодателка. Казваше се Анастасия Теохари.Дори името й носеше надежда. Надежда за едно ново начало. “За възкресение на нещо, което бе близо до умиране!” – помисли Анна и каза на глас:

– Красиво име имате, госпожо. Напомня пролет. Харесва ми да го слушам. Вече имам две приятелки с това име в Атина.

– И аз една, три! – възкликна Анастасия и се засмя. После каза:

– Да знаете отначало – на мене слугиня не ми трябва. Трябва ми човек, с който да ми е приятно да разговарям, на когото да вярвам.

– Колкото до приказката, ще я докараме някак – пошегува се Анна и отново се смяха.

Животът със старата дама бе едно вълшебство. Един безкраен празник! Като романа на Хемингуей – мина й през ум, докато се радваше на спокойствието и тишината в дома.

Попадна в качествено нов свят, изпълнен с ценностите, които дълбоко уважаваше – човечност, прямота, естественост, стремеж към непреходното. Анастасия бе истинско съкровище. Беше блага и милостива, поела мъдростта на осемдесетте години, които бе изживяла. Почиташе Бог, с цяло сърце и се боеше от Него. Не слагаше залък хляб в устата си, преди да е благодарила за деня сутринта. Веднъж, без да иска, Анна чу, че госпожата се молеше за нея.

Старата дама бе имала сурово детство. Познаваше от малка тежкия физически труд. Бе родена в едно малко селце в планината, на пет часа от Атина. Живеели в оскъдност. С четири деца майка й остава вдовица. Тогава решава да даде дванадесетгодишната си дъщеря за слугиня в богатия дом на сестра си. Да бъде нахранена, на топло, под нежна закрила. Само Анастасия знаела какво изживяла там. Нищо не казвала на майка си, за да не я натъжава. Сещала се да я жали. Кътала в детското си сърце мъката и разочарованието, които срещала за първи път.

Рано сутрин леля й отмятала одеялото и грубо я избутвала от леглото. Малкото момиченце ставало, сресвало с пръсти дългите си коси и започвало да чисти.

– Метях, миех, тупах по цял ден – разказваше Анастасия. – Леля ми идваше да провери докъде съм стигнала, да не би да съм се заиграла с някоя кукла на децата й. Наистина веднъж взех една. Бяха я забравили в стаята за гости. Видях я, като бършех праха. Прегърнах куклата и целунах очичките й. В този миг влезе леля и ме видя. Хвана ме за косата и ме повлече.

– Майка ти те даде да работиш, не да си играеш на кукли. Трябва да заслужиш прехраната си.

Повече не пипнала куклите.

Лудо обичала вуйчо си, искрено и предано като дете. Понякога той идвал при нея, вземал я в силните си ръце и скрито й давал бонбони. Веднъж й донесъл един гребен.

– Имаш хубави коси. Да ги прибираш в плитка. Крий го от леля ти само, да не разбере, че е от мен. Когато оставала сама, Анастасия изваждала гребена и му се радвала.

– Оттогава обичам косата ми да е сресана добре – казваше тя на Анна и оправяше падналите кичури.

Друг път взимала изхвърлените вестници и изрязвала парченца, наслагвала ги едно върху друго и си представяла, че шие дрехи на куклите. Харесвало й да прави така. Затова след седем години, когато напуснала дома на леля си, станала шивачка в един пансион за сираци. Била на деветнайсет години, стройна, с тъмносини очи. Зениците й били по-големи от обичайно. Това й придавало необикновен чар. Когато съпругът й я видял за първи път, на сутринта се събудил влюбен. Анастасия имала нужда от обич и нежност. През дългите зими с леля й сърцето й било премръзнало. След шест месеца се омъжила за Петрос, а на другия ден започнала войната на 1940-та година. Съпругът й заминал войник и Анастасия останала сама с детето, което носела в себе си.

– Бяха гладни времена – разказваше тя, – грозни от мизерия и болка. Ядяхме фасул по три пъти на ден и благодаряхме, защото някои нямаха и него. Хората падаха мъртви от продължителния глад. Веднъж видях нещо, което няма да забравя.

Връщах се от работа. На улицата бе спряла немска камионетка с каси хляб. Детето, което вървеше пред мен, пусна ръката на баща си и се спусна към хляба. Застреляха го, преди да го е стигнал. Бащата се хвърли напред с разперени ръце.

– Оставете го. Не е яло от…

Застреляха и него. Видях как пада върху малкото телце на сина си.

Не зная как оцеляхме. След войната мъжът ми се върна, малко по-късно се роди второто ни дете. Радвахме се на сина, забравили лошото. Така е в живота. Иначе не може да се живее.

Следващите десет години бяха тежки. Много гърци емигрираха в Австралия, корабите тръгваха пълни от Пирея. Постепенно започна да олеква и сега, благодаря на Бога, живеем добре.

Такава беше Анастасия! Приказлива, сърдечна, открита. А Анна умееше да слуша и съпреживява. С времето между тях грейна звездата на едно неподправено приятелство. Анна обичаше старата дама от все сърце. Анастасия се привърза към Анна и за нищо на света не би я заменила.

Дойде лятото и двете отидоха на море. Къщата им беше на самия морски бряг. Романтиката на филмите стана действителност. Истинска приказка бе престоят там. Нищо по-прекрасно не беше й се случвало през последните години.

Сутрин старата дама спеше до късно. Без да бърза, Анна приготвяше едно ароматно кафе. То беше истински ритуал. Не искаше да започва деня с нерви и пие кафето си на бегом. Искаше да му се наслаждава. Взимаше горещото кафе, сядаше на плетения стол на верандата, отпиваше глътка и потапяше очи в морето. Каква красота! Усещаше пълно съзвучие на тишината в нея и гладкостта на вълните. Беше в хармония с природата край себе си, не в дисонанс, както много пъти досега. Времето на жалеене се бе изтърколило, заместено от време на ликуване и радост. Мъката се беше отекла като застояла мътна вода. Чувстваше как плува в Божията милост, която я обгръща топло и ласкаво като слънце.

– Господи, златно слънчице, благодаря Ти! – шепнеше Анна. – Благодаря Ти, че не ми даде повече, отколкото можех да понеса. Колко е хубаво сега!

Анна грабна банския и затича към морето. Хвърли чантата под един чадър и скочи във водата. Тя бе приятно топла, плъзгаше се нежно по тялото й като коприна. Държеше я здраво като прегръдка.

– Каква поезия, Господи! Какъв мир! – и Анна поглеждаше корабите в морската далечина. Гмурваше се блажено във водата и дълго не излизаше.

После четеше на пясъка или лежеше със затворени очи, радвайки се на мига. Открехваше мигли, пропускаше няколко слънчеви лъчи и пак ги затваряше. Беше й приятно да си играе така. По този начин се уверяваше, че щастието и красотата на деня не бяха илюзия или плод на измъченото й въображение, а реалност. Животът й сега бе Божи дар.

Погледна часовника на ръката на човека до нея. Така и не свикна да носи часовник. Беше станало един. Анна тръгна към къщи. Старата дама бе сготвила и я чакаше за обед. Масата бе изящно подредена, Анастасия обичаше да изпипва подробностите. Сложи храната в две лебедово бели чинии, отвори бутилка студена Кока-Кола и седнаха.

Така живееха на морето. Прибраха се в Атина в края на лятото.

Госпожата обичаше спокойния живот.

– Трийсет години съм скачала в пет. Сега няма закъде да бързам – обявяваше и спеше до десет.

Анна ставаше рано и пускаше студените иглички на душа да боцкат сънената й глава. Взимаше някакъв плод и четеше до събуждането на Анастасия. Пиеха заедно чай, после Анна отиваше на покупки, а госпожата започваше да готви.

Веднъж отидоха на разходка до един малък хълм с параклис. Казваше се Ликавитос. Беше прелестно място, наситено с екзотика. От височината на това възвишение величествената петмилионна Атина изглеждаше дребна като детска играчка. Гледаха с бинокъл Акропола, античните театри, старинните улици на Монастираки, а вятърът шумеше в косите им. Анна попи тази прелест, съхрани я дълбоко в себе си.

Понякога ходеха на пица в ресторанта до тях. Анастасия бе стара клиентка, двайсет и пет години бе посещавала със съпруга си това място, посрещаха я с истински почести. Пицата за нея се приготвяше специално, обилно поръсена с четири вида кашкавал. Поднасяха й я вряла и ароматна, с клонче от маслина, като за скъп гост. Всички обичаха Анастасия. Невъзможно беше да не я обикне човек. Такава, каквато бе създадена, тя бе истинска находка за Анна.

Една вечер Анна се подхлъзна и удари гърдите си в ръба на ваната. Усети как две силни ръце омекотиха удара и я изправиха на крака. Невидима сила й помогна да запази равновесие и спря полета й към теракота. Тази сила бе по-велика от закона за гравитацията. Бяха й познати нежността и грижата й. Бог, който предвиждаше всичко, бе с нея и сега. Денем и нощем, в трудности и беда, Той бдеше и опазваше живота й. Даваше й желание да продължава напред.

Беше щастлива. Беше забравила болката и тъгата. Усещане за безкраен мир я изпълваше. Усещане за сигурност. Анна знаеше добре корена на тази сигурност. Той бе във всемогъщий Бог. Сега Анна бе в благословенията. Бога, Когото следваше, беше направил път в пустинята за нея, както говори на сърцето й преди години, даряваше й бисерен наниз от радостни дни. Тази радост бе нова и различна, искряща като бенгалски огън, извираща като фонтан. Все по-пъстро ставаше ежедневието й от клокочещото веселие. Все по-хубаво й ставаше да живее. Бликащата у Анна радост се изля като слънчева вода:

Щастие

Простени грешници, кръжиме като пеперуди

в многоцветието на пъстри добрини.

Всяко утро нова радост къдри

в дипли непознати и добри.

Заспиваме усмихнати, усмихнато се раждаме

отново всяка сутрин за новия живот.

Какво ли, Боже мили, днес си ни приготвил?

Откъсваме новия ден като плод.

Ден като плод сочен, щедро поднесен,

по детски поемаме с доверчиви ръце.

Има ли срещи с Твореца чудесен,

има и хора с щастливо сърце.

Така минаваха дните. Анна нямаше какво повече да желае, освен свобода. Беше жадна за нея. Копнееше да се зарее сред множеството на улицата без треската за неотложно връщане. Мечтаеше да е навън под синьото небе и студеният вятър да я реже.

Щастието й стана пълно. Анастасия даде на Анна свобода като на птица. Даде дори съгласието си Анна да започне библейско училище. Още един блян се превърна в действителност. Пред смаяните й очи мечтите й се сбъдваха като в красива приказка.

За Анна библейското училище стана нейният магнит в Атина. Привличаше я заряда на това място. Всеки понеделник влизаше в класната стая, която със започването на урока се наелектризираше от невидимо присъствие.

Времето в библейското училище бе едно от най-хубавите в живота на Анна. Още на първото занимание потъна в същността на урока. Говореха за човешката личност и страха в нея. Преподавателят Матю каза:

– Страхът не е реалност. Той е чувството, че ще загубиш нещо – после добави. – Да се страхуваш, значи да не вярваш на Бога.

В онзи момент Анна имаше нужда да чуе точно това. С нетърпение започна да очаква началото на всяка седмица, когато отиваше в библейското училище. Там започна да разбира Бога по-добре, да Го чувства по-близо до себе си. Матю говореше за Бог ясно, разбираемо, естествено. Той разглеждаше въпроси, които дълбоко я вълнуваха. Матю не даваше лесни, сдъвкани отговори. Не бягаше от трудните ситуации. Всеки урок беше различен от останалите, както по форма, така и по съдържание. Беше й интересно да го слуша. Матю разглеждаше темите за огорчението и вината, за депресията, за страданието и смъртта. Той говореше за смелостта на Естир, за всеотдайността на Рут, за дълготърпението на Йов, за християните в Коринт по времето на апостол Павел. Анна следеше внимателно мисълта на преподавателя. Той посочваше варианти на библейски решения на проблемите, изясняваше правилната християнска позиция към тях. Често призоваваше класа към дискусия и заедно стигаха до верния отговор. В библейското училище Анна зададе някои от въпросите си, които я изгаряха години. Матю намираше време за всеки свой ученик. Но най-завладяващото у него бе начинът, по който отговаряше на въпросите им – искрено, търпеливо, с усет на психолог, с много топлота и разбиране.

Един ден Анна разбра – тези уроци й бяха нужни. 

₪ ₪ ₪

Седна на ръба на стола, както винаги правеше, наведе се леко напред и се приготви да слуша. Съобщаваха темата, когато усети топлото присъствие. Последният урок беше за страданието и злото в света. Въпросът на живота й! Колко много очакваше този урок! Анна слушаше теологичната постановка. От едната страна се поставяше добротата и мощта на Бога. От другата – страданието. Помежду им бе въпросът защо. Факт бе, че в този свят имаше много мъка. Преподавателят говореше доверително от дълбините на душата си:

– Ние, хората, сме като паднали от кораб в дълбок океан – океана на страданието и греха. Но блесва светлина. Исус гледа към нас. Исус ни търси в тъмнината на океана. Когато вече нямаме сили, Той ни изважда. За да показва благодатта Си чрез нас, Исус ни поставя в лодката Си като счупен съд. Знае, че този съд е пръстен. Исус знае, че е невъзможно да сме винаги силни. Единственото, което можем да направим, е да Го обичаме. Него и хората, които срещаме. Исус докосва болката у нас. И тя се стапя, грейва като звезда.

Благодаря ти, Боже, че ни взе от дълбочината на океана и ни постави в лодката Си – завърши Матю.

Исусе, за болките на хората те моля.

Много мъката е по света.

От черна като гроба мъка, превърни я

в мъка светла, преродила се в звезда.

Това беше последната молитва на Матю след един затрогващ библейски урок, пълен с поезия.

Анна излезе на пръсти от класната стая.

– Свърши се. Кога минаха годините в библейското училище? И кой можеше да се ангажира с отговора за причината на човешкото страдание?!

– Защо плачеш? – попита я приятелката й.

– Плача ли? – учуди се Анна. Не знаеше, че в очите й има сълзи. После интимно попита:

– Соня, замисляла ли си се защо понякога толкова много боли?

Соня я тупна свойски по рамото, като да я събуди.

– Хайде и ти. Много се задълбочаваш. Аз като не мога да си отговоря на някой въпрос, приемам, че така трябва да бъде и преставам да се тормозя.

– Ти си щастлив човек, Соня! – каза Анна, замислено гледайки през нея. – Лека нощ.

От прозореца на третия етаж чу името си:

– Анна, би ли ме изчакала за момент?

Беше Матю. Нещо трепна у нея. Бог не беше я забравил. Беше чул сърдечния й стон.

Матю дойде и попита:

– Помогна ли ти днешният урок?

– Вие сте ми помагали много пъти. Но не разбирам, защо толкова често сме в долината на мрачната сянка, угнетявани отвсякъде?

– Слушай, Анна – каза Матю, – има въпроси, на които нямаме отговор сега.

Продължи вглъбено, като че ли говореше на себе си:

– Понякога животът е мъчен за разбиране. Понякога е лесно да се разочароваме, търсейки причината за огромния проблем на страданието. Едва ли човек от плът и кръв ще стигне до завършен и изчерпателен отговор на този въпрос. Защото причините за болката са много и комплексни. Остава да вярваме в мощния и любящ Бог, Който използва дори и злото за добро. Защото гледа сегашните трудности в мащаба на вечността. Трябва да се научим да се доверяваме на този Бог, дори когато животът ни видимо се руши. Да вярваме, че Бог не е зъл и малтретиращ, ако позволява животът ни да бъде разглобен на безсмислени и необясними малки частици. Трябва да се опитаме да погледнем в перспективата на времето, защото земният живот не е свършекът. А Бог е над времето и над вечността.

Матю замълча за миг, след което добави:

– Аз вярвам в милостта и справедливостта на Бога, Който знае цялата истина. Това дава мир в душата ми – отчасти. Останалото го търся като теб. Ние с теб търсим едни и същи отговори.

Мястото за обяснение оставаше празно. Но топлото човешко отношение на Матю, неговата искреност донесоха спокойствие у Анна.

– Благодаря, Матю. Сега се чувствам по-добре.

На път за вкъщи тихо каза в тъмнината:

– Господи, благодаря Ти, че не ме забрави. Благодаря Ти, че си създал хора като Матю. Благодаря Ти, че превръщаш злото в добро.

₪ ₪ ₪

Матю Мелсън пристигна в Атина от Дания заедно със съпругата си Лина и четирите им деца. Беше живял в Гърция две години като американски войник. И двамата с Лина имаха специални чувства към тази страна. Продадоха къщата си и дойдоха. Не им беше лесно в началото. Сменяха климат, децата – училище. Скочиха в петмилионната Атина от своето тихо градче.

Първият учебен ден на малкия им син започна с неудържим плач. Бен не искаше да остане в училище, пищеше и не пускаше ръката на баща си. Цял ден Лина и Матю носеха в себе си пронизващия писък при раздялата. Когато отидоха в училище след обед, изумени видяха Бен, прегърнал щастливо едно от децата. Сякаш Бог беше нарочно приготвил тази картина:

Аз ви призовах тук. Ще се погрижа и за децата ви – казваше им Бог.

Месеците минаваха. Понякога Матю и Лина бяха щастливи. Друг път – не. Но никога не съжалиха, че са дошли. Бяха благословено семейство. Умножаваха полученото добро от Бога и великодушно го връщаха на хората, които ги заобикаляха. Разговарял с тях, човек не можеше да забрави топлотата и естествеността им. Анна беше впечатлена от начина, по който даряваха обичта си – щедро и дискретно.

Веднъж поканиха Анна в дома си. Беше неделя. Тя стоеше пред църквата по-сама от всякога. Хората минаваха край нея, пожелаваха й приятен ден и отиваха по къщите си. Валеше. Анна не бързаше да тръгва. Всъщност нямаше къде да отиде. Двете мили тийнейджърки – близначките на Лина и Матю, се спряха до Анна. Тя обичаше тяхната сърдечност и закачливост. Радостта, която струеше от тях, беше заразителна. Посмяха се и момичетата тръгнаха. Върнаха се много бързо, дърпайки родителите си:

– Ела с нас, Анна – весело каза Матю. – Каним те на пица.

– Какъв прекрасен подарък, Господи! – помисли.

Беше един благословен следобед, в който Матю и Лина я направиха съпричастна към щастието им. Анна потъна в уюта на дома и думите им.

Седяха на масата. Лина предложи кафе, докато стане обеда. Беше рядко нежна жена, спокойна и женствена. Тя гледаше Анна с огромните си сини очи. Имаше добри очи. Невероятно красиви. Беше слаба, висока, с дълги черни коси. Но най-красивото у нея бе душата й, отекваща като струна. Лина искрено се заинтересува от Анна, която по женски й довери настроенията си. Имаше нещо между двете, което ги свързваше в едно, някъде далеч в пространството между страните им. Едно далечно общо ехо в мислите и чувствата им. Може би това беше тяхната чувствителност. Или Бог в тях.

Пристигна Матю с готовата храна. Разряза димящата пица и с много хумор се включи в разговора.

Преди да си тръгне, Анна видя снимката на малко момче. Казаха й, че е от Камбоджа. Поиска да чуе повече за него. Лина не бързаше да говори. Анна трябваше да положи истински усилия, за да разбере, че му помагат да учи. При четири деца, Лина и Матю намираха обич и време за още едно.

Анна благодари за обеда, качи се в семейния микробус и Матю я закара до къщи. Този ден тя изпита великолепната сила на любовта. Любовта на Исус я докосна, преминала през сърцата на Лина и Матю. Тези хора живееха това, което говореха. В пръстните им съдове блестеше като съкровище характера на техния скъп Бог. Те проповядваха с живота си. 

₪ ₪ ₪

Беше Великденът на 2001г. Мястото – българската църква в Атина. Мисия “Благата вест” се веселеше и пееше. Татяна танцуваше. Бог даваше сили на тази крехка жена да понесе липсата на любимия син, когото полицията беше арестувала като нелегален дни преди празника. Неговата съдба беше част от епопеята на хилядите емигранти в Гърция, подгонени от глада и мизерията в много държави на Европа. Това бяха хора, за които родината от майка се беше превърнала в мащеха. Хора, които търсеха спасение и оцеляване в някое кътче на света, бъдеще за децата си.

Людмила, сестрата на момчето, темпераментна и интелигентна девойка, в този момент беше преодоляла себе си. Тя пееше пасхални песни с ангелски глас, на чийто непознати дълбочини Анна се възхищаваше.

Всички се събраха в кръг. В центъра му поставиха току-що встъпилите в брак Николай и Белла. Белла бе мило момиче с нежна мекота на формите си. Излъчваше искреност и лиризъм. Щастливият съпруг увиваше русите й коси около пръста си, опитвайки се да бъде сериозен. Бог бе отговорил на молитвите му за съпруга и беше го благословил с един ангел. Днес той празнуваше победата, започваща от името му завършваща в Бога.

Погълната от щастието им, Анна дълбоко се вълнуваше и радваше. “Благата вест” ликуваше от благостта, слетяла над двама от членовете й. “Благата вест” беше единодушна, обединена от общата радост.

Анна гледаше тези хора, толкова различни по характер, възпитание, начин на мислене, събрани в едно. Бог беше Този, Който ги бе събрал. Те не бяха съвършени. Бяха обикновени хора, с обикновени професии. Понякога и те влизаха в конфликти като християните от ранната църква в Коринт. Но имаше нещо, което бе по-силно от разликата помежду им. То бе прекрасно и велико, бе вълнуващо. Това беше самият Бог сред тях, Който ги свързваше и изглаждаше грапавините. Мощният християнски Бог, Който лично бе избрал и призовал всеки от тях. Те притихваха под божествената му мощ, готови да й се подчинят и следват до края на дните си. Бяха посветени на Бога мъже и жени, отделени за Него, обединени в Него. Това пълно посвещение ги караше да стават в 5.30 сутринта на всяка неделя и да отдадат изцяло силите и времето от единствения си почивен ден на Бога. И на хората, които щяха да дойдат на техните “Обеди на любовта”.

Анна ги попиваше с поглед. Всичко, което правеха и говореха като едно цяло, отразяваше божествеността на техния Бог. Въпреки несъвършенствата и различията, Анна ясно виждаше, как с времето, Исус все по-ярко се изобразява във всеки от тях. Това я изпълваше с дълбоко уважение и почит към обикновените и скромни служители на “Благата вест”, Атина.

Анна видя хората, с които празнуваше, запечатани в друга картина: времето на пристигането й в Гърция.

Седеше на една от масите в залата на Българския център. Около нея шумеше рояка от 150 други българи, руснаци, поляци, дошли на “Обеда на любовта”, който мисия “Благата вест” Атина даваше всяка неделя в 13.30. Тук я посрещнаха с усмивка, която беше благ мехлем за болката и самотата й на чужденка.

Множеството утихна, когато на подиума се изкачи млада жена. Казваше се Светлана. Тя сърдечно поздрави присъстващите с най-нежния глас, който беше чувала някога:

– Добре дошли на нашите обеди на любовта. Радваме се, че отново сме заедно. С някои от вас се познаваме, с други – не. И днес ние ви казваме: Бог ви обича.

Анна знаеше, че Бог я обича. Но понякога, блъскана от вършачката на деня, това знание избледняваше. Топла тръпка прониза сърцето й, когато чу тези думи. Тази тръпка се появяваше всяка следваща неделя. Анна отиваше там отрудена и обременена от грижите и си тръгваше успокоена, заредена с енергия за следващата тежка седмица. На тези обеди Бог я докосваше с обичта Си, отнемаше тъгата и умората й пласт след пласт. Имаше нужда да чуе думи на утеха и любов, думи на насърчение и здраве. Набрала инерция, виелицата на спомена пренесе Анна в центробежната сила на една друга неделя.

Беше сгушена и свита, настръхнала като врабче, на първата маса до платформата. Мислите й объркано се въртяха, притискани от теготата на дните. Те се блъскаха на вълни в нея, една от друга по-големи. Анна с мъка издържаше налягането им. Море от неутешима печал я заливаше, дърпаше я неутолимо надолу към дъното. Не й беше останала сила, с която да противостои на външния натиск. Тогава усети щракането в сърцето си и старата пареща болка я прониза отново. Анна положи ръка върху гърдите си, както обикновено правеше, за да потуши болката. В този миг чу познатия мек глас на Светлана, който приветстваше дошлите. Анна се отпусна в този глас. Почиваше си в интонацията му. Той пое сърдечната й болка, обинтова наранените й мисли. Превърза ги с любов и увереност в доброто утре, което Бог имаше за нея.

После на микрофона забълбука потока от думи на жена с дълги червени коси. Това беше Диана. Тя изливаше като вода живота си:

“Живеех с вроден сърдечен порок. В рода ми поколение след поколение умираха от сърдечен пристъп. Чувствах, че наближава и моят ред, лекарите не даваха надежда. Тогава срещнах Бога. Той излекува съвършено сърцето ми и вече 5 години се радвам на чудесно здраве.”

Жената дълбоко пое въздух и в хор с други запя “Ти изцеляваш сърцето ми”. Анна слушаше думите на песента. Гледаше Диана, която горещо пееше, и си мислеше: “Тази жена не може да не казва истината. Така всеотдайно до последната глътка въздух може да пее само съвършено здрав и благодарен човек.” Сети се за болката в собственото си сърце и с радост констатира, че я няма. Беше си отишла, докато слушаше. Топла благодарност към Бога я изпълни. 

₪ ₪ ₪

Това стана преди 3 години. Тогава бе една от многото в залата, търсещи доброта и надежда. Сега беше част от “Благата вест” и сама стоеше на подиума, съзнаваща отговорността за всяка дума. Ако някой в началото й беше казал, че това ще се случи, би оспорила вероятността му.

Следващата неделя, преди да тръгне за обеда на любовта в Българския център, Анна каза:

– Отивам там, където Ти искаш да бъда, Господи. И ще кажа това, което Ти искаш. Направи ме проводник на мисълта Си. На тези 5 минути, в които говоря всяка неделя, посвещавам живота си. Помажи ме със Святия Си дух, защото без Него думите ми са безжизнени.

Когато в 13.30 часа застана пред микрофона, Анна топло каза:

– Скъпи приятели, колко е хубаво, че сме тук! Отново е неделя и отново сме заедно. Как мина тази седмица? Бихме се радвали да сте добре. Но ако болка те стяга в обръча си, ние ти казваме днес: Бог има лекарство за болката ти. Ако се чувстваш сам – знай, Бог е с теб. Ако отдавна никой не ти е казвал, че те обича, чуй – Бог те обича.

Ти, който си тук за първи път, ако усещаш празнота в себе си, ако си се питал какъв е смисълът на човешкия живот, значи не си случайно тук. Ти, който идваш всяка неделя, може би търсиш обич и щастие. Това е толкова естествено. Днес хората умират без любов. Но не знаят, че спасението е в Бога. Днес хората търсят щастието и не го намират. Защото то е в невидимия свят.

Но кой ли ни е учил на това?

Оплитаха в лъжи светски мислите ни.

А ние, вярвайки като деца,

поемахме свръхдоза от наркозата.

Влуднали се, търсехме навред

щастието под небето синьо.

Дори да беше мъничък предмет,

съзрели бихме го във зримото.

Но щастието е в незримото!

Това знание беше забранено за нас. Вярвайки като деца, ние поемахме свръхдоза от масовата наркоза на атеизма в комунистическа България и останалите комунистически страни на Източна Европа. Наркотикът, наречен безверие, бавно ни убиваше. Някои душевно, други физически.

Днес ще ви разкажа за един човек, станал жертва на неверието:

Беше млад мъж, етичен, образован, едно от светилата на града. Философ и филолог едновременно, той изнасяше лекции на пет езика. Четеше много и от всичко. В огромната си библиотека имаше дори Библия. Филтрираше прочетеното през цедката на собствената си ценностна система. Живееше сам с книгите си и преводите, които правеше. Намираха го за странен, защото беше затворен и необщителен. Считаше, че животът е суета.

Беше мой съсед. Веднъж свирех на пианото, когато той звънна на вратата и учтиво помоли за малко тишина, защото работи. Поканих го вътре. Бързо постигнахме съгласие да свиря в часовете, в които не подготвяше лекциите си. Изпихме по чаша кафе. Беше удоволствие да се разговаря с него. Излъчваше финес и интелигентност. Оттогава Пламен се отбиваше понякога и разговаряхме – за нещата от живота, за изкуството, което еднакво обичахме. Тъй като светът е малък наистина, срещахме се случайно на концерти и театрални постановки по-често, отколкото в блока ни. Смеехме се на това. И отново дълго разговаряхме. Веднъж се осмелих и го попитах:

– Как мислиш, какъв е смисълът на човешкия живот?

Пламен премигна бързо, изненадан от прямотата на въпроса ми, и потъна в мрачно мълчание. Бавно стана, намери в библиотеката си “Души в окови” на Съмърсет Моам и ми подаде книгата така, както се дава скъпоценност. Движението му издаваше страхопочитание към предмета в ръцете му. Това беше своеобразен отговор на въпроса ми. Тази книга внушаваше идеята, че човешкият живот е ненужен и безсмислен като старо, износено от времето килимче.

Пламен ми казваше това задочно. Той се съгласяваше с героя на книгата. За него човешкият живот бе лишен от съдържание.

Отказвах да приема песимистичната му философия. Поисках друга книга, Библията. Не разбирах всичко, което четях, но едно изречение ме грабна – “В многото мъдрост има много печал и който умножава знание, умножава скърби.” Поисках да узная повече за автора и написаното. Така стигнах до Бога. Изобилна светлина осия живота ми и го промени към добро.

Тази светлина е за всички. Тя е и за вас, които слушате сега.

А знаете ли какво стана с моя съсед? Той се самоуби. Пламен беше немилостиво убит от собствения си начин на мислене. Уби го неверието му. Защото разрухата е естественият край на неверието. На погребението му присъстваше елита на столицата. Но те не можеха да му помогнат, докато беше жив.

Всеки човек прави сам своя демократичен избор по отношение на себе си. Сам определя своето верую. Свободата е най-висшият ни дар от Твореца. Анна спря за момент.

– Ти, който си тук сега, също трябва да избереш в какво ще положиш доверието си. В смисленото и разумното начало на света, което е Бог и носи живот. Или в безсмислието на човешкото съществуване, което разрушава. Може би вярваш в еволюционната теория на Дарвин за човешкия произход. Интересно е да се отбележи, че самият Дарвин преди смъртта си се отрича от своята теория: “Бях млад тогава, неопитен – казва той. – “Това бяха само идеи. Но те се разгоряха като див огън, станаха религия. Съжалявам, наистина съжалявам.”

Анна погледна множеството пред нея. Слушаха притихнали. Ако знаеха колко ги обича! Направи пауза и топло каза:

– Ако си тук за първи път или си идвал, но не познаваш Бога, ако тези думи са докоснали сърцето ти, дай знак там, където си. Не отлагай. Има само днес. Утрото не ти принадлежи. Не знаеш в кой момент нишката на живота ти ще бъде прекъсната. Не закоравявай сърцето си. Днес е благоприятното време. Днес е спасителният ден за теб. Потърси Бога и Той ще те благослови.

Бавно, една след друга, започнаха да се вдигат ръце. Анна видя светлината в лицата на хората. Нищо не можеше да се сравни с тази радост! Дълбоко поклонение към Бога я изпълни. Вибрираше от възторг и благодарност.

– Благодаря ти за тези ръце, Господи! – горещо каза в сърцето си Анна.

После, когато хората си отидоха и остана сама, заплака от щастие.

Малко по-късно записа:

Господи,

Моля Те да Ти служа,

на хората като услужа

с горещината на сърцето си,

с думите на ръцете си.

Моля Те, помогни ми

незабелязано да им ги дам.

С огъня си огън да запаля

в душите им – древен храм

на обичта, смирението, прошката –

бисери от броеницата за нас.

Господи, освети ме. Рани

с думи да превързвам научи ме.

Господи,

Обичам Теб. Обичам хората.

Събирам ви в едно, за да ви служа.

С думите на ръцете си.

С горещината на сърцето си. 

₪ ₪ ₪

Анна изплува от спомена. Отърси се от него като от вода. Колко странни, колко пъстри и шарени като кълбо бяха тези години! В мислите си ги оприличи на какавида, която се измъква от тъмницата на пашкула и в красив танц на пеперуда се потапя в свободата на простора.

Бог бе обърнал в благословение страданието! Радост – огромна и бълбукаща като фонтан, извираше в сърцето й. Момчето, за което Бог й говори бе вече дипломиран лекар. Усети как това щастие иска да излезе навън от нея и да бъде споделено с хората.

Погледна писмото, което стискаше в ръката си. Какво ли имаше вътре? Късче от скъпата родина, клокочеща жизненост, изпълваща с пълноводието си редовете на вече омъжената й дъщеря… Почти разкъса плика в нетърпението си да го отвори и прочете:

– Как си днес? – закачливо питаше дъщеря й. Поглъщаше думите, както гладният поглъща хляб.

-Ние сме добре. Днес се навършват дванайсет години от деня, в който срещнах Исус. Мисля, че това е най-прекрасното, най-страхотното нещо, което би могло да ми се случи.

После продължи:

– Искам да ти кажа, че за да има повече такива срещи, имаме на сърце със съпруга ми да заминем за чужбина и повторим това, което вие правите в Гърция. Да основем клон на “Благата вест” и евангелизираме българите зад граница.

Едра сълза се отрони от очите на Анна и бавно се стече по лицето й. Тя отвори уста и глътна сълзата, както преди пет години, когато пристигна. Но тогава плачеше от сърдечна болка. Сега заплака от сърдечна радост. Пусна листа и за миг се опита да погледне в бъдещето.

Млади и образовани, носещи Божия огън и призив, дъщеря й и съпругът й бяха готови мисионери. Като в старите класически романи, те поемаха щафетата от по-възрастните и продължаваха напред. Продължаваха с това, което Бог влагаше в сърцата им.

– На мене ли е това щастие, Господи? – промълви Анна. – На мене ли е тази благодат? Ако знаеш…, ако знаеш само колко Ти благодаря! И ако знаеш…да, Ти знаеш, Господи, колко съм щастлива!

Анна се наведе и взе шепа пясък. Беше топъл и мек. Леко разтвори пръстите си. Малките обли песъчинки изтичаха между тях, плъзгаха се ласкаво по кожата й и се сливаха с останалия пясък.

По сенките на акостиращите кораби почувства, че морето се раздвижи. Топъл бриз докосна лицето й. Животът продължаваше.

Това наистина си Ти, Господи! – почти на глас помисли Анна.

Бавно стана и отърси внимателно пясъка от ръцете си. Погледна нежно пристанището на Пирея, обърна се и със спокойни крачки тръгна напред.