Глава 3 – Сила от подкрепата

Така Анна замина за страна, в която всичко й беше чуждо. За нея Гърция бе непозната. Сладките кафета с каймак, въртящите се броеници в ръцете на мъжете, следобедният сън и нощният живот – всичко беше толкова различно от България и страните, които познаваше.

Защо съм тук, Господи? – питаше тя. Пред нея беше неизвестността.

Трябваше да започне работа. Седмиците се нижеха една след друга.

– Скоро ще получа първата си заплата, Господи. В какво да я вложа? Защото моите пари – това са времето ми, здравето, силите, които си ми дал. За какво искаш да ги използвам?

Бог водеше Анна стъпка по стъпка. Говори й ден, преди да получи първата си заплата. Припомни й едно тихо, младо момче от родния й град, което добре познаваше, и после пламенното му желание да учи. Бог връщаше Анна назад във времето. – Помниш ли думите на това момче преди години, когато ти усмихната се върна от чужбина? – питаше я Бог.

– Помниш ли болката в гласа му, тъгата в очите му? Спомни си неговата бедност, Анна. Хайде, бъди добро момиче. А сега си спомни какво му отговори ти? Как го утеши тогава?

– Слушай, един ден, ако мога, ще ти помогна да учиш.

– Не бяха ли това твои думи? Сега е време да ги изпълниш. Този “един ден” дойде. Започни да правиш вноските. Веднага!

– Да, Господи! С радост ще направя това. Той е талантлив и добър. Той е твое дете. Но моля ти се, не сега! Моля ти се, не веднага! Знаеш, зима е. Имам нужда от палто. Студено ми е, Господи.

Бог нежно прошепна:

– Радостта, която ти давам, ще те стопли. Няма да ти е студено вече, Анна.

Преди да заспи, Анна тихо се помоли:

– Господи! Това, което искаш, е прекалено голямо за мен. Дай ми сила и ще го направя.

Почувства чуден мир да изпълва душата й. После щастливо заспа. Очакваше я живот на чужденка в една непозната страна.

Началото беше трудно. Замина за далечен град, с което съзнателно скъсваше всяка връзка с близки и родина.

Започна работа като гувернантка на малко дете в Патра. Родителите бяха притежатели на нощен бар. Излизаха късно вечер и се връщаха призори, носещи уханието на алкохол и цигари. Спяха до късно, ставаха изнервени и намръщени и мълчаливо пушеха до времето на следващото им излизане. Прозорците не се отваряха, въздухът тежеше застоял. Упрекваха Анна за непрекъснатия детски плач и хремата на детето. Вечер се хранеха примитивно и шумно на груба мушама, без да кажат дума. Беше смаяна от този начин на живот и мислене. За да остане в този дом, тя трябваше да възпита първо родителите.

Беше убедена, че Бог й е приготвил нещо по-добро. Взе първия влак и замина за столицата.

В Атина с лекота намери работата, за която мечтаеше. Трябваше да се грижи за един осемдесетгодишен господин с името Никос Зика.

Живееше на първия етаж в хубава къща с много зеленина и малък фонтан в двора. Имаше си и котка на име Рула. Рула бе добродушна като стопанина си. И като него понякога я връхлетяваха мрачните състояния на ярост и страх. Тогава диво дереше с ноктите си всичко около нея и трескаво търсеше място да се скрие. Като г-н Зика, Рула грабваше храната от ръцете на Анна, а после й показваше зъбите си.

Но г-н Зика беше добър човек – разбра по-късно Анна. Само понякога го спохождаше старческа свадливост и гняв. В такива моменти се караше без причина, злобееше и се чудеше каква работа да намери на Анна. Веднъж я накара да изчисти едно мазе, което вероятно, не бе отваряно с години. Облак прах покри Анна, като замахна с метлата, и скри старите мебели от очите й. Напръска изобилно с вода и старателно започна да събира боклуците, да бърше праха, напластяван от времето. В старанието си да свърши добре работата, загребваше с ръце сметта и я пускаше в празния чувал до нея. В устата й започна да скърца от пясъка. Очите й започнаха да глождят. След два часа мазето бе чисто и подредено като стая, а очите й – червени като морков. Господин Никос дойде и даде положителна оценка за работата.

Разбираха се с Анна. Истински проблем бе единствено включването на бойлера и гледането на телевизия. От гледна точка “икономии” пускането на електрически уреди в къщата бе поставено под строг контрол. Анна с носталгия си спомняше уютното си жилище в България, където топлата вода течеше денонощно. А вечер – гледането на телевизия бе важен момент в живота на стария господин. Той завърташе копчето точно в 6 ч. всеки следобед и просълзен се вживяваше в драмите на любимите герои от сериала “Калимера, зои”. Телевизорът бучеше – надут до дупка, старецът хлипаше, а Анна подскачаше на канапето от високите децибели. Сутрин ставаше, пазаруваше, готвеше, влагайки от себе си всичко, на което я бяха научили годините.

Особено старание проявяваше в часовете за приготвяне на храната. Дъщерята на господина, която живееше на втория етаж, редовно идваше и я проверяваше, като готви. Евангелия или Лия, както я наричаха на галено, бе разбрана и човечна като баща си 52-годишна жена.

Един ден отиде до супера с Лия.

Пазаруваха заедно по предварително направен списък. Продуктите за семейството на Лия се слагаха в отделна кошница. Спираха се пред всеки щанд, оглеждаха добре стоките и цените, а после преценяваха мазнините, протеините и витамините на всяка храна, която слагаха в огромната количка за покупки. Особено дълго се застояха пред рибите и зеленчуците. Лия дълго обмисляше кой морски вид е най-вкусен, най-полезен и най-лесно смилаем за стария й баща. Спря се на филе от риба перка и търпеливо слагаше на кантара парче след парче, докато намери точния грамаж, който й трябваше.

Прехвърлиха се на сектора за готови и полуготови салати и зеленчуци. Отново започна познатото пресмятане на витамини. Взимаше се под внимание и фактът, че някои от зеленчуците се обработваха топлинно, с което губеха част от така скъпоценните за възрастния мъж витамини. Накрая Лия огледа внимателно един пакет грах, царевица и моркови, накълцани на ситно, и след като не откри стари и спарушени парчета, го постави в кошницата.

Отидоха на щанда за хлебни изделия, където Лия подложи на щателно изследване сектора за диетичен хляб. Старият господин страдаше от диабет. След като прехвърли пет, шест сплескани и изкривени хляба, дъщерята грижливо избра мека черна франзела, съблазнително пухкава и невероятно симетрична от двете страни. После взеха бутилка диетично царевично олио и тръгнаха към касите. Като минаваше край рафта с шоколади, Лия се спря, замисли се за момент и взе един малък млечен шоколад. “За тебе, Анна” – каза тя и сложи шоколада в нейната кошница, за да не влезе в сметката на баща й.

Старецът вземаше много малка пенсия. Затова Анна получаваше заплатата си от децата на господина, които си разделяха сумата по равно. Анна се задължаваше да бъде на разположение на г-н Зика 24 часа в денонощието. Спеше в дома, в който работеше, и беше длъжна да се отзове на повикване и през нощта. А вечер правеше компания пред телевизора, по шест часа всяка нощ. В началото след пристигането си, на третия ден сутринта, Анна се събуди с подути и възпалени очи от това ударно гледане на телевизия. Взе капките за очи на стареца и си сложи по две капки във всяко око.

Нямаше ропот в душата. По-скоро благодарност, че Бог не й даваше повече, отколкото са силите й, както Го беше помолила, преди да тръгне.

Всяка сутрин Анна ставаше час и половина преди г-н Зика. Интимното общение с Бог в тези утринни часове я зареждаше със сила и радост. Анна се радваше на всеки нов ден. Всяка сутрин в леглото, с отварянето на очите си, шепнеше щастливо: “Благодаря Ти, Господи, за новия ден, за въздуха и светлината. Благодаря Ти за всички добри неща, които си ми приготвил.”

Анна вярваше в доброто настояще и бъдеще искрено и горещо като дете. Тя ставаше от леглото, коленичеше на малкото килимче до него и доверчиво изливаше до дъно душата си пред Този, на Чиято мощ и любов се възхищаваше. Анна подробно му разказваше за болките и радостта си, за трудните моменти на чужденка, за плановете и мечтите си. Споделяше най-интимните си мисли, които не смееше да сподели с никой човек.

Силно чукане по стената стряскаше Анна и сигнализираше, че старецът се е събудил. Тя скачаше енергично и се втурваше към стаята на г-н Зика, пропита от нежността, която бе поела.

Възрастният 80-годишен мъж се усмихваше още с влизането й. “Много бързо идваш бе, момиче. Летиш ли?” – със задоволство казваше той. После нареждаше с безглаголни изречения: “Капаците. Чорапите. Капките за очи. Халата.”

С отмерени и точни движения Анна отваряше дървените капаци на прозорците. В стаята нахлуваше светлина и свеж въздух. После отмяташе одеялото и бързо нахлузваше чорапи на сбръчканите старчески крака. Потупваше приятелски ходилата, след което сваляше от главата на господина малката плетена шапчица, с която спеше. Голям сладур бе деденцето с тази шапчица – малка, зелена, ръчно плетена, тя покриваше само върха на голата му глава. Като герой на сериала “Усмивки от старите ленти”. Почувствал топлота в отношението на Анна, старецът се усмихваше широко с беззъбата си уста. Отваряше добре очите си, втренчваше се в някоя измислена точка на тавана, а Анна вземаше шишето „Септобор” и бързо пускаше от капките. Така потушаваше пожара, разгарян всяка нощ от любимия телевизор. Нямаше какво друга да прави старецът и Анна го разбираше. Телевизорът бе неговото единствено занимание и развлечение. Господинът ставаше от леглото. Увиваше се в подадения халат и бе готов за началото на деня.

Често, когато бе студено или валеше, старият мъж отваряше една голяма, внушителна с размерите си тетрадка, сядаше на бюрото си и започваше да пише. Той пишеше книга. Какво точно – никой не знаеше. Не гледаха сериозно на това децата му. Господинът се съсредоточаваше, задълбочаваше се в нещо свое и усърдно пишеше с часове. Анна уважаваше това негово занимание и стъпваше на пръсти, за да не смути потока на мислите му. 

₪ ₪ ₪

Изминаха месеци. Календарът отмерваше дните. Съмваше се и смрачаваше. Следваха самотни нощи, изпъстрени със сънища за България. След тях отново познатата светлина на развиделяване.

Беше мрачен и студен зимен ден. Вятърът не беше спрял да лудува цяла нощ. Той загребваше като с лопата смачканите жълти листа от калта, мощно ги вдигаше във въздуха, завъртваше ги в шеметен танц, после с трясък ги стоварваше на земята.

Анна погледна навън. Какво бе вятърът? Незнайна сила, която идва, когато си иска, отива, където си иска, и прави, каквото реши. Сила, която не се вижда, но ясно говори за себе си чрез шума и въздуха, който задвижва. “Колко чуден е светът, който си създал, Боже! – промълви Анна. – Ето вятърът – невидим, но реален. Той гали нежно кожата на лицето ни, духа палаво в косите ни, издува дрехите ни, пълзи като повей по телата и ни дава усещания. Потвърждава факта, че чувстваме с всяка клетка, че сме живи. Благодаря ти за вятъра, Господи!”

Анна жадно погледна през прозореца. Така силно желаеше да излезе навън, да се остави да бъде дърпана и рошена от студения вятър, да се потопи в режещия утринен въздух. Копнееше за елементарни човешки усещания. За свобода. За миг й се прииска да е свободна, както някога в родината си. Да ляга вечер в собственото си легло, да се храни на собствената си маса. Сега животът я беше завъртял на 180 градуса. Свободата, този дар, с който Бог бе създал човека, й беше отнета. Сега ядеше слугински хляб и спеше в чуждо легло. Тъга и носталгия по доброто старо време пронизаха сърцето й. Съзнаваше, че ще трябва често да се бори с тези чувства. Но знаеше – Бог я беше изпратил тук. А живот по Божията воля означаваше победа. Живот с Божието водителство и промисъл изключваше проблемите и скръбта.

Каква беше действителността в момента? Обратна на библейската постановка, току-що измислена от Анна.

Беше истина, че цялото й същество се гърчеше и противопоставяше на новия начин на живот. С всички сили Анна се опитваше да преодолее съпротивлението у себе си. И невинаги успяваше. Падаше и после дълго не можеше да стане. Понякога се объркваше и губеше в собствените си мисли. Живееше с една мечта – да се върне в България. Но това беше невъзможно. Знаеше – Бог я гледаше. Бог чакаше от нея да изпълни обещанието. Един млад човек в родината й разчиташе на нея. Бог бе поставил бъдещето му в ръцете й. И в сърцето й. В свободната й воля да избира. Чувстваше се отговорна пред това момче и пред Бога. Не можеше да излъже очакванията им.

Завладяваше я чувство, по-силно от тъга. Дълбока мъка простираше пелерината си пред нея и губеше края си в безкрайността. Колко време ще трябва да работи тук, не знаеше. Не искаше да се прави на героиня. Този труден и унизителен живот не бе по силите й. Не можеше повече да издържа. Наистина не можеше да живее така.

Усети как нещо стисна гърлото й и я задуши. Нещо приклещи сърцето й и щракна. Пареща болка прониза лявата половина на гърдите й. Притисна с една ръка сърцето си като опит да спре болката, а с другата ръка запрехвърля книгите на малката маса до нея. Напипа Библията и започна бързо да чете на глас подчертаните със зелен химикал стихове за насърчение при страх и безпокойство.

“Няма да се страхувам от зло, защото Ти си с мен, Господи. Твоето Слово и Твоят Дух ме утешават.” /Псалм 23:4/

Болката трябваше да си отиде.

“Далече съм от угнетение и страхът не се приближава до мен.” /Исая 54:14/

Страхът трябваше да напусне незабавно.

“Каквото и да правя, то ще преуспява, защото аз съм като дърво, посадено при потоци води.” /Псалм 1:3. /

Не беше невъзможно да се издържи. Повтаряше, с ръка, сложена на болното място върху сърцето:

“Аз няма да умра, но ще живея и ще разказвам делата Господни.” (Притчи 12:28)

Разбира се, че няма да умре. Вероятно болката е неврогенна.

“Взимам щита на вярата и спирам всичко, което врагът изпраща срещу мен.” Ефесяни 6:16

Сърцето й бе органично здраво. Смущението в него – функционално. “Забранявам, на която и да е болест да идва върху мен.” (Второзаконие 28 гл.)

Ще се бори, докато диша.

“Аз побеждавам чрез кръвта на Христос и Словото на моето свидетелство.” (Откровение 12:11)

Въздух! Живителен въздух!

Лекарството на думите, които пое, я отпусна. Беше отново добре. Трябваше да забрави тъмните часове на страдание и да започне работа. Преди да излезе от стаята си, през главата й мина: “Никой, никой не трябва да разбере, че не съм била добре. Нито българин, нито грък.” Достатъчен бе Бог отгоре. 

₪ ₪ ₪

През нощта Анна се събуди от познат шум. Някой чукаше по стената. Сигналът, че господинът я вика! Но защо така късно? Пробяга петте метра до стаята му и отвори вратата, готова за най-лошото. Въздъхна облекчено, когато старият човек каза: “Премести крака ми, Анна. Чувствам тежест.” Анна хвана крака му внимателно като на бебе и го постави малко надясно. Увери се, че господинът е добре, и се прибра в стаята си. Почти веднага потъна в сладък сън.

Сънуваше България. Видя ясно как Лиза, скъпа нейна приятелка, омъжена в Париж, пристига за ваканцията си в България. Видя я в компанията на сестра й Маги, съпругът й и Нина, друга обичана приятелка. Гледаше ги отстрани как се разхождат и смеят на глас по романтичните улици на стария град. Виждаше ги много близо до себе си. Чуваше какво си говорят. Те всички бяха педагози, двама от тях със степен “Доктор на науките”, един филолог и един директор на учебно заведение. Шегуваха се, че са квартални педагози. Анна чу някой от тях да казва: “На един учител му дай аудитория и го остави да говори.” После се заляха в смях.

Копнееше да са заедно. Искаше да отиде при тях и не можеше. С всичка сила се напъваше да премести краката си в посоката, в която бяха, но не успяваше дори да ги отлепи от земята.

– Почакайте! Обичам ви! Не отминавайте, приятели! – искаше да извика Анна, когато силно чукане по стената я събуди отново.

Старият мъж я викаше пак. Като в унес Анна тръгна към стаята му. Беше изцяло под въздействието на съня. Болезнен стон я изтръгна от сладостния спомен и я върна в действителността. Господинът не беше добре. Не можеше да движи краката си. Анна направи лек масаж на ходилата и глезените, установи, че старецът не беше изгубил сетивността си и го успокои. Този път дълго не можеше да заспи. Цялото й същество копнееше за приятелска топлина и близост. Започна да се мята като уцелено от куршум животно. Виеше от сърдечна болка. Лицата на любимите приятели бяха пред очите й. В духа си тя беше заедно с тях.

Чукане с юмруци по стената.

Трясък на хвърлен камък в мислите й.

Червени огньове пред очите й, избухнали от рязкото й ставане.

Затваряне на любима страница в уюта на спомена и скок в хладното настояще.

Като хала Анна влетя в стаята на г-н Зика.

Какво ставаше тази нощ? Старецът искаше воден масаж на краката. Анна кротко започна да го приготвя за процедурата – леген, вода, сапун, чиста хавлиена кърпа, малък стол. Постави краката му в сапунената течност и търпеливо започна да масажира. Не помнеше колко време продължи това. Призори пристигна линейката. Поставиха възрастния човек в носилка, сирените запищяха и след час господинът бе на операционната маса за спешна хирургическа намеса. Анна очакваше края й заедно с децата на господина в комфортния салон на болницата. Наближаваше десет. Извади фонокартата си от чантата и тръгна към телефона на отсрещната стена. Набра България, после Нина – приятелката, която беше сънувала. Искаше да знае как е, тя и останалите, които бе видяла в съня си.

“Вчера всички бяхме заедно, Анна – чуруликаха в ухото й от отсрещната страна на жицата. – Разхождахме се из стария град и се смеехме, когато изведнъж помислих, че само ти липсваш от компанията.”

“Видях ви. Знаех, че Лиза е тук. Бях с вас в духа си.” – весело каза Анна. Гласът й трептеше от радост, че чува старата приятелка. В същото време от очите й се отрони сълза, търколи се бавно по бузата, после встрани близо до устните й. Анна отвори уста и глътна сълзата. С нея преглътна и носталгията си по всичко скъпо. Не искаше да се превръща в досадна оплаквачка. Реши – ще се научи да преодолява мъката, да я преглъща като сълзата преди малко. Можеше да се научи на това. Божието слово й го обещаваше. “За всичко имам сила чрез Този, Който ме подкрепява.” Анна каза наум тези думи. Вярваше им безрезервно. 

₪ ₪ ₪

Старецът остана в болницата два часа след операцията. Вкъщи го сложиха в леглото като младенец. Трябваше да лежи две седмици, после – раздвижване. Децата му поседяха час – два с него и си тръгнаха, всеки в къщата си и със задълженията си. Анна и г-н Зика останаха сами. Тогава Анна внимателно каза: “Г-не, защо не помолите Бог да ви помогне да проходите отново. Нали вярвате в Бога?”

Разбира се, че вярвам, Анна. Но не мисля, че ми е помагал някога.

Така ви се струва, г-не – осмели се да възрази Анна. – Ето, вие сте на 80 години, без сериозни здравословни проблеми досега, с живи и здрави деца, които имат хубави семейства и къщи. Доживели сте да видите внуци, които вече са големи. Бог ни обича.

– Ако Бог ни обича, жена ми нямаше да е прикована на легло 10 години и да умре в мъки. Съседът ми, който е добър човек и също вярва в Бога, нямаше да изгуби детето си на 9 години, а жена му – и двете си ръце. Не го разбирам Бога.

– Аз също не го разбирам винаги, г-не – призна откровено Анна. – Но съм сигурна – Бог знае какво прави и защо. Научих този урок във Франция преди шест години, когато почина баща ми. Преди да замина, помолих Бог само едно – да заваря всички живи и здрави, когато се върна. Седмица след тази молитва баща ми умря. На 67 години. Помня, че когато го видях за последен път, го целунах и казах: “До скоро! Ще говорим пак, като се върна.” Този разговор не се състоя. Повече не го видях. Плаках цяла нощ, като разбрах за смъртта му. По стечение на обстоятелствата или ирония на съдбата това стана на рождения ми ден. Празнувахме в дома на Лиза, приятелката ми в Париж, когато тъжната вест стигна до мен. Уцели ме като стрела в момента, в който бях най-щастлива. Тортата остана неразрязана. Свещите върху нея догаряха забравени. Разтопеният восък се стичаше по тях и никой не се сещаше да ги духне. Друг вятър ме залюля. Вятърът на скръбта и недоумението. Бог направи единственото, което горещо Го бях помолила да не прави. Почти веднага.

Два месеца не пожелах да изляза из града. Туристическите атракции и културните ценности на Париж вече не ме интересуваха. Плачех и мислех как в живота доброто и злото вървят ръка за ръка. Величие и възход, после – падение. Мислех как на върха на най-бленуваното щастие човек може да изпита най-съкрушаваща и безутешна скръб. Не знаех защо Бог прави да е така. И досега не съм стигнала до по-добро решение от това – Бог знае кога какво прави. Знае също и защо го прави. Само ние хората не знаем. Защото виждаме картината отчасти. Що се отнася до мен – искам да видя повече от картината.

А може би баща ми нямаше да е щастлив, ако живееше дълго. Беше обременен от сериозни болести. Може би Бог не е искал той да измъчва тялото си и да страда. Да, можел е и да го излекува. Но навярно Бог е знаел, че горе при него баща ми ще е по-щастлив, без товара на земните проблеми.

Защо това да не бъде част от истината за смъртта му. Мисля така и намирам утеха. Зная, че баща ми е в присъствието на Бога и спирам да се безпокоя. Не спирам да търся само отговорите на въпросите, които ме вълнуват. Но търся с вяра в добротата на Бога. Ще търся, докато съм жива. И без значение дали животът ми е прекрасен или мъчително деформиран от страданието, избирам да вярвам в мъдростта и силата на един любящ Бог, Който държи под контрол съдбите на своите творения и историята на човечеството.

Старецът слушаше замислено. После дълго мълча.

– Може би имаш право, Анна – каза унесено възрастният мъж. – Може и да е така. Вече съм много стар, за да преценя.

– Никога не е късно да намерите живия Бог, г-не. Никога. Повярвайте, Исус умря и възкръсна. Лично за вас.

Лицето на стария човек се оживи. Той затвори очи и каза нещо свое в мислите си. 

₪ ₪ ₪

Неусетно старецът се привърза към Анна. Тоя я питаше за всичко – кога да излезе, коя риза да облече, какво да сготвят следващия ден, дори кой канал на любимия телевизор да пусне. Една неочаквана милост отвори сърцето му за Анна. Купуваше й сладолед и Кока-Кола, пускаше я навън да се разходи. Докато се оплакваше от нея, че често включва бойлера и се къпе, че ястието понякога е недоварено, изведнъж започна да харесва всичко, което тя прави и говори. В същото време старият господин вече се опитваше да ходи. Бог чуваше молитвите на Анна и го благославяше.

Един ден г-н Зика заведе Анна в съседния дом, чието семейство бяха добри негови приятели. Те имаха прислужница – едно младо и сърдечно момиче с открито лице, рускиня.

Нели радостно посрещна Анна. Общителни и двете, не след дълго вече говореха като стари приятелки. Смееха се на неща, които им се виждаха странни в новия им начин на живот, разменяха мислите и плановете си. И Нели беше пристигнала наскоро в Гърция и имаше старите проблеми на Анна, които споделяше с доверие. Бе добро и възпитано момиче, с чувствителни очи и мек поглед. Беше блага. Имаше университетско образование. Икономическата криза в Русия я беше довела в Гърция да търси изход от безизходицата.

Всеки път, когато отиваха у тях, Нели поднасяше горещо гръцко кафе, чаша студена вода с лед и сядаха на приказка. Нели тъгуваше за родината си като Анна. И като нея не можеше да се върне обратно, макар и с други мотиви.

– Нямам работа, нямам храна, нямам дрехи. Какво да търся в Русия? – казваше младото момиче. – Имам само добри стари родители, които всеки петък с нетърпение чакат на телефона единствената си дъщеря. Говорим бързо, за да си кажем повече неща. Три минути за тях, три за мен и фонокартата свършва. С нея и радостта от общението ни. Изпращам им пари оттук, всеки месец. Така, да имат за храна. Те също не работят. Но майка ми отказва да ги приеме. “Тези пари са потта ти в чужда страна, при чужди хора. Не мога да ям такъв хляб.” Но знаеш ли, Анна, моите хора тук са много разбрани – продължаваше да разказва Нели. – Отиват онзи ден на гости и ми казват: “Ти можеш да останеш вкъщи.” А като се връщат, ми носят голямо парче торта с думите: “Не мисли, че е от остатъците. Носим ти го, защото е отрязано за теб.” Всяка неделя излизам с братовчедка ми Марика, която е в Гърция от седем години, и ходим, ходим. Вечерта, като се върна, ме болят краката. Ако трябва да свърша някоя лична работа, отивам с Марика. Още не мога да се оправям с гръцкия. А тя го говори по-добре от руския. Наистина е взела да забравя руски през годините, прекарани тук.

Един следобед Анна каза:

– Знаеш ли, Нели, чух, че в Атина има български център. Идвали и много руснаци. Хайде да отидем. Вземи и братовчедка си.

– Защо не – отговори с готовност младото момиче. – Но ще видим кога. Цяла седмица сме затворени вкъщи, знаеш. Имаме един свободен ден и с Марика гледаме да сме навън. Ще решим кой ден по-късно.

Това “по-късно” не дойде.

Внезапно Нели и Марика заминаха на друга работа за летния сезон, на 30 часа път с кораб от Атина. Чуха се веднъж по телефона. Връзката бе лоша, в слушалката пращеше и Анна не можа да запише координатите на Нели. “Ще ти се обадя пак, като се върна през октомври” – успя слабо да долови Анна. – Тогава ще отидем във вашия център, там, при българите.”

И двете не знаеха колко много има да преживеят до октомври. Не знаеха, че никога няма да се видят отново. Отложената среща в българския център бе всъщност отложена среща с Бога. А Нели имаше сърце да Го приеме. 

₪ ₪ ₪

Незабелязано дойде Великден. В Гърция това означаваше лято. Г-н Зика и Анна излизаха често навън, разхождаха се под раззеленените дървета, поемаха с наслада уханието на цветя и прясна трева. През изминалата тежка зима се бяха опознали добре. Старецът разкриваше пред Анна душата си. Тя се съобразяваше ежеминутно с нуждите му. Дните минаваха бързо и леко. Точно, както бе молела Бога. Но тази хармония бе нарушена от невъзможността да излиза в неделя. Децата на господина бяха още млади. Искаха през уикенда да са вън от града. Анна трябваше да бъде вкъщи със стареца, който се страхуваше да остава сам. За Анна това не беше невинен недостатък в работата й. Беше сигурна, че чутото Божие слово ще й даде свеж прилив на радост и оптимизъм. Че ще разгори в сърцето й огъня, който тя несръчно поддържаше със собствени сили.

В същото време бе свикнала с работата си. Нямаше никакви проблеми в нея. Размисли и категорично реши: “Не мога да имам спокойствие на такава цена. Бог също няма да ме остави. Сам той обещава това.” Сведе глава и се помоли : “Господи, благословението в работата ми е половинчато. Имам нужда да слушам Словото Ти. Дай ми точната работа, Боже.”

С тази молитва Анна напусна дома. Ако знаеше какво й предстои в следващите 2 години със сигурност не би го направила. Ако можеше да предвиди само малка част от бъдещето си, тя би извикала: “Не, Господи. Не съм готова за това. Не мога да го понеса.”

Божия милост за хората е да не знаят времена и събития.

Анна вярваше, че следвайки волята на Бога за живота си, планините от трудности и сърдечната болка ще й бъдат спестени. Тя не знаеше, че Божият план за нея включва страданието и това бе неговото начало. 

₪ ₪ ₪

Стоеше с група българи пред хотел “Ел Греко”, когато до тях спря красива кола. От нея слезе елегантна двойка на средна възраст, облечени в бяло. Търсеха прислужница за самотния си баща. Оглеждаха недискретно събраните момичета и разговаряха само с по-хубавичките от тях. Приятелката й я дръпна за ръката:

– Хайде, отивай. Тук се действа бързо, ако не искаш да останеш извън класацията.

– Изглеждат ми много взискателни – боязливо възрази Анна.

Младата жена до нея, преминала през горнилото на емигрантския живот, хвана Анна и я повлече към внезапно появилия се рояк работна ръка. Мъжът и жената разговаряха чрез посредник, който представяше кандидатките. Дойде реда на Анна.

– В Гърция е от 4 месеца – нямаше какво друго да се каже за нея.

– Говорите ли гръцки? – попита мило дамата.

– Страхувам се, че не много добре – искрено отговори Анна. – Но зная английски и френски.

– Мисля, че това не е най-добрият вариант за нас – каза безкомпромисно мъжът и Анна засрамено се дръпна встрани.

– Как можа да кажеш това! Та ти вече разбираш, като се говори – смъмри я приятелката й – Няма никога да си намериш работа по този начин.

Тръгваха си, когато господинът в бяло я настигна и вежливо попита: “Все пак ще възразите ли, ако ви предложим интервю?”

Цялата свита – мъжът и съпругата му, посредникът, Анна и приятелката й, се качиха в удобната кола и потеглиха. Спряха в един от най-красивите и богати квартали на града. Въведоха Анна в огромна къща с още по-огромен двор, където ги посрещна около 75-годишен мъж – костюмиран, гладно избръснат, ухаещ на фин парфюм.

– Баща ни, Анна – представиха ги един на друг, след което поясниха на английски. – Майка ни почина преди 5 години. Баща ни не трябва да остава сам. Страда от бронхиална астма и може да се задуши при пристъп. От вас се иска да сте при него, да перете и гладите, да готвите. Чистачка имаме. Приемате ли?

После тихо се обърнаха към господина: “Татко, ти какво ще кажеш?” Мълчание.

– Приемам работата – каза в същото време Анна и видя как в сините очи на мъжа проблесна искрица неодобрение. Нямаше избор. Не можеше да губи време в бездействие. А и не знаеше добре гръцки, за да избира.

Новите работодатели се държаха подчертано любезно с Анна. Разведоха я из къщата и двора. Дадоха й свободата сама да решава кога какво ще направи. Важното бе в края на деня всичко да е поставено в ред, а баща им да няма оплаквания. Обясняваха на английски съдържанието на шкафовете, навиците на баща им и всичко, което трябваше да знае за начало. Анна забеляза как колкото повече говореха английски, толкова по-мрачен ставаше старият господин.

Вечерта страхливо легна в новото легло със смътното предчувствие за нещо лошо.

То не закъсня. Бяха скрили от Анна, че възрастният мъж не излиза от малкото антре на дома. Анна така и не разбра защо беше избрал точно това място от разкошната къща. В 7.30 всяка сутрин господинът сядаше на един стол срещу прозореца и до вечерта не ставаше от него. Движеше само ръцете си, ако трябваше да вдигне телефонната слушалка или да поеме чаша вода. Не закусваше. Не обядваше. Не почиваше на обед. Мълчеше недружелюбно, втренчил сините си очи в прозореца. Ако се налагаше да погледне Анна, не криеше неодобрението си. 

₪ ₪ ₪

Искаше да стопи бариерата помежду им и внимателно обмисляше какво да каже. Не можеха да стоят цял ден, потънали в тягостно мълчание. Трябваше да бъде добра компания за господина – бяха й подчертали това. Но как да го накара да говори? А кога щеше да пере, кога щяха да съхнат дрехите, да ги изглади? Вечерта трябваше да са на закачалките. Чакаше я и готвене.

Започна да се обърква. Усети, че дланите на ръцете й се изпотяват. В този момент звънна телефонът и Анна чу как без грам неудобство, че го слушат, господинът се оплакваше от нея.

Мозъкът й щракаше. Опита се да си припомни лекциите по психология за видовете темпераменти и да определи този на господина. Меланхолик не беше. Нито флегматик. Навярно холерик. Задълба се в типичното за този тип характер и подходите към него. Постави се на мястото на човека до нея. Какво би искала най-много да чуе в неговата ситуация? Бе богат, но болен и самотен. Вероятно думи на съгласие с тежката съдба, съучастие, разбиране. Нещо като съчувствие, поднесено по интелигентен начин, без нюанс на съжаление. Анна анализираше положението в момента, поставяше под увеличително стъкло всеки дребен детайл – в поведението на господина, в погледите и жестовете му, в начина, по който седеше на стола, излъчването на парфюма и лицето му.

Отново сглобяваше парчетата на картината. Получаваше се мозайка в бяло и черно, без цвят и пъстрота. Всъщност интелектуалният анализ я доведе до това, което инстинктивно усети още с пристигането си. Трябваше само да разбере откъде идва неприязънта на господина към нея и каква беше причината за това. Опита се да каже нещо като:

– Как сте, г-не? Ако искате, можем и да поговорим. Дългото мълчание невинаги е отморяващо. Може би желаете чаша студен сок или плод?

Мъжът я погледна изумен и се обърна враждебно в другата посока, без да каже дума.

Наистина нямаше какво повече да направи. Или поне не се сещаше. Отиде да включи пералнята. После започна да готви. Докато привърши с работата в кухнята, дрехите на терасата, на върха на къщата, бяха почти сухи. Започна да ги нарежда в плетения кош до нея. Диплеше ги старателно една до друга. За миг спря и се отпусна в лудата стихия на вятъра. Колко приятно бе да си навън. Колко вълнуваща може да е свободата. Красотата на цъфналите дървета и цветя в двора под нея задвижваше чувствата й, напояваше я с живот и радост.

Опомни се. Не беше време за емоции.

Небето беше заключено за нея. Взе коша със сгънатите дрехи и се спусна по дългата виеща стълба. Наля кофа с вода и бързо изми пода. В малкото антре нахлу прохлада. Господинът наблюдаваше Анна с края на окото си. Почти привършваше с гладенето, когато се чу звук на паркираща кола. Външната врата се отвори и Анна видя през прозореца как мъжът и жената, хванати за ръце, усмихнати и жизнени, тръгнаха към дома. Поздравиха сърдечно, взеха по един стол и по една чаша уиски с лед, освободиха Анна и седнаха при стария мъж. Чу оживен разговор, после – интонация на глас, който спори. Не искаше да мисли какво става. Не беше оставала сама от сутринта. Хвърли се в леглото си и за първи път от много време усети безпомощност. Имаше чувството, че е хваната в капан.

Чу името си. Беше се научила да скача и се изстрелва мигновено при повикване. Влезе в малкото антре и погледна в очакване децата на възрастния мъж. Не можа да прочете нищо по лицата им.

– Заповядай да изпием по едно питие в нашата част на къщата, Анна – с безизразен глас я покани дамата.

Вървяха няколко минути, докато стигнат огромния хол. Мъжът й поднесе красива кристална чаша уиски, покани я да седне и сам потъна в мекия фотьойл.

– Как се чувстваш в дома ни, Анна? – учтиво попита той. – Как мина денят ти днес? Разбирате ли се с баща ни?

Започна да рови в ума си. Търсеше най-деликатните думи, с които да опише ситуацията. Отказа се, отметна коси и каза прямо:

– Беше ми трудно. Господинът не разговаря с мен. Останалото, т.е. работата – не е проблем.

Елегантният мъж отпи глътка уиски и каза:

– Слушай, Анна. Знаеш, че имаме чистачка. Главното тук е баща ни.

Отпи още една глътка от питието, погледна я в очите и добави доверително:

– Той наистина ни е проблем. Искаме да е доволен от жената, която се грижи за него. Да не ни досажда вечер с оплакванията си. Имаме нужда от време за себе си. Трябва да направиш всичко възможно да го спечелиш. Колкото до парите – не се безпокой. Ако заплатата ти се вижда ниска, ще я вдигнем. Това няма значение за нас. Запомни. Единственото, което ни интересува, е баща ни да е доволен от присъствието ти.

– Как по-точно си представяте общуването ни, г-не? – конкретизира Анна.

Дамата срещу нея внимателно я наблюдаваше.

– Виж, Анна. Казано откровено, баща ни се оплака от теб. “Студена и безучастна” – така те определи. Сама помисли какво можеш да направиш, за да му покажеш топлота и внимание.

– Вече мислих за това. Направих всичко, което се сетих. Може би слабият ми гръцки е причината да не върви.

– Забрави това, мила – намеси се съпругата. – Наистина си забавна. Преди теб имахме едно момиче, което говореше единствено родния си език. Но беше толкова сладка. Начинът, по който гледаше баща ни! Движенията, с които слагаше ръката си върху неговата – о, те бяха неотразими. Баща ни се чувства самотен. Нужна му е нежност.

Мъжът срещу Анна не я остави да реагира.

– В крайна сметка това е работата ти – каза той. – Помисли отново и намери начин да общувате.

Почувства се притисната до стената. Дамата с мелодичен глас я покани на вечеря след 2 часа, с което показваше, че разговорът е приключил. Анна отмести пълната чаша уиски пред нея и мълчаливо излезе от стаята.

Седяха около голямата маса в трапезарията. Скъпите прибори за храна блестяха, отразявайки играещия пламък на запалените свещи.

Мъжът и жената водеха непринуден разговор, обръщаха се мило към Анна, после към баща си, който отговаряше едносрично.

– На шкафа в кухнята сме оставили една кутия бонбони, Анна. За теб са. Взимай си, ако обичаш сладичко. А ти, татко? Какво да вземем за теб? Притесняваме се, че няма да уцелим вкуса ти – кокетно каза дъщерята.

Старият човек не отговори. Дъщерята го погледна озадачено, направи се, че не е забелязала нищо и се обърна към съпруга си:

– Утре можем да изведем Анна и татко навън на вечеря. Нали, скъпи? Как намираш идеята, татко? Вече е топло. Навън е толкова приятно.

– Оставете ме мене – рязко отвърна старецът. Дамата се сепна от грубия отговор, но бързо го преодоля с тънкото си умение да води разговора гладко.

– На теб ще ти поръчаме пастицио. Знам, че много го обичаш. Наскоро откриха един приличен ресторант на четиридесет минути път с колата. Става ли?

– Казах ви да не се занимавате с мен. Не искам нито пастицио, нито тази тук! – и посочи Анна.

Дамата не се предаваше:

– Това мило момиче има име, татко. Знаеш ли, тя обеща да се усмихва по-често. О, ще прекараме чудесно навън, обещавам ти.

– Казах ти, че не я искам! – изкрещя старецът така, че всички подскочиха.

– Не искам да слушам дори името й, теб – също.

– А, така значи! – изпищя изведнъж по-силно и от него жената и в истерия започна да нарежда като отприщен вулкан. – Какво искаш? Да висим всяка неделя пред хотел “Ел Греко” заради теб ли? Да ти наредим редица да избираш? Да угаждаме на капризите ти ли? Не! Този път – не! Анна ще остане тук.

Мълчалива до този момент, Анна леко се надигна от вълнение. Разговаряха за нея като за предмет. Стана й горещо. Червена жар на възмущение покри бузите й.

– Госпожо – каза тя, като стана от стола. – Не знаех какво правя допреди малко. Но вече знам. Тръгвам си веднага! Аз имам достойнство.

Тази нощ сънят побягна от сърцето на Анна. Мяташе се в леглото с будни очи, по-отворени от всякога. Стана и написа:

Като ранена птица

В безсънните ми нощи

душата ми

като ранена птица

се мята

пристан да намери.

Боже,

в небесните предели

приготвил си,

аз зная,

мир вълшебен.

Но тука,

в земните постели,

душата ми

от студ трепери.

От студ ли?

Или защото

место

не може да намери.

Боже,

превържи душата ми,

ранена

като крило на птица. 

₪ ₪ ₪

Беше на улицата и не знаеше къде да отиде. Няма ли и за мен едно место под слънцето, Господи?

Запозна се с млада жена, която любезно я насочи към дома на застаряваща семейна двойка. Там се срещна с непознато за нея чувство – завистта. Искрената и дълбока завист, силна като смъртта. Прочете я в очите на съпругата. Тя я стрелваше с птичи поглед, непрощаващ, непропускащ и най-дребния детайл във външността и поведението й. После започваше мъчителния разпит. Искаше да знае всичко за Анна, откъде идва, какво може и какво не може да прави, с какво се храни.

– С овесени ядки, пошегува се веднъж Анна – и после с изненада видя, че бяха купени веднага.

– Ще ям това – което ти ядеш. Ще пия това, което ти пиеш! – заявяваше вманиачената съпруга и не изпускаше Анна от погледа си.

В него нескрита блесваше завистта, искрена и бушуваща като развълнувано море. Завистта на една отшумяла женска младост.

– Та това е омраза, Господи! Истинска омраза – казваше си Анна.

Тя обличаше широка, раздърпана блуза и безмълвно поемаше ежедневните задължения на слугиня.

Дамата отваряше със страхопочитание гардероба си, погалваше арсенала от рокли и започваше безкрайния си танц пред огледалото във всяка от тях. Беше взискателна към външността си. Като всяка опитна жена търсеше мечтания тоалет, който да прикрие недостатъците и подчертае плюсовете във фигурата й. Следваше прецизна процедура на гримиране и туширане заостреността на лицето. С отработени движения дамата поставяше мек руж на скулите и оцветяваше веждите в кафяво, очертаваше умело устните, поглеждаше лака на ръцете си и уверено нанасяше подходящия цвят червило. Сресването на косата беше истинско изкуство и завършваше заедно с почистването на дома.

Един ден дамата я извика по име:

– Застани до мен, Анна. Тук, пред огледалото. Виждаш ли разликата? Очевидна е, нали? Така е, когато една жена знае как да се грижи за себе си – заявяваше самодоволно дамата и с укор поглеждаше раздърпаната блуза на Анна.

Опитното й око се плъзгаше нагоре през тесните й рамена и завистливо се спираше на младото й лице. Започваше да се обърква. Надигащата се ярост избухна в гневни думи:

Хайде, измитай се оттук! Какво си се втренчила в мен? Няма ли работа за теб, повлекано? Изчезвай, ти казвам. Не искам да се мяркаш пред очите ми.

Един ден Анна неволно поряза пръста си.

– Къде са очите ти? – изсъска дамата. – Не мога с теб. Не си за тази работа, не мога. Трябва да си тръгнеш.

– Веднага, само да събера дрехите си – тъжно отговори Анна.

– Всички имаме дрехи, момиче. И то хубави дрехи – жлъчно клъцна дамата.

А сега накъде?

Сънародничка се опита да й помогне. Изпрати я в богат дом, където трябваше да прислужва на двама мъже и психично болната им стара майка. Смирена от болката и безизходицата, Анна с всички сили се стараеше да е изрядна в работата си. За първи път се опита да се хареса някому. И не успя. Старата жена не я искаше. По цял ден тя повтаряше станалите рефрен думи:

– Коя си ти? Какво търсиш тук? Иди си. А аз ще отрежа косите си ето така – говореше несвързано старицата и скубеше косите си.

– Тук съм, за да ви помагам. Аз съм вашата слугиня.

– Не те познавам. Заминавай си. Чуваш ли, тръгвай! – крещеше обезумялата старица.

Един ден тя грубо изблъска Анна навън, след което заключи вратата.

Усещането, което идваше всеки път, когато оставаше на улицата, й бе познато. Тъга, огромна и дълбока като океан.

– Не, няма да заплача. Ти искаш да съм силна, Господи. Милост, Господи!

На другия ден рано сутринта вече беше на интервю за следващата работа.

– Имаш ли сила да чистиш къщата? – питаха я там, измерващи недоверчиво дребната й фигура. Огледаха я неодобрително. – Искам банята да блести. Кухнята да е в идеална чистота.

– Да, имам сили – отговори Анна, искрено вярвайки, че Бог ще й ги даде.

Но те не й повярваха.

Бе по-далеч от всякога от целта си. Имаше само една свита на кълбо решителност. Решението, че няма да спре дотук.

– Бий се, докато победиш – напомняше й Някой. – Единственият начин за победа е решението да не се предаваш.

– Но е толкова трудно, Господи, знаеш. И толкова тъжно.