СИЛАТА НА ПОЛОЖИТЕЛНАТА ВЯРА
Преди около 50 години близо до Нешвил, Тенеси, се родило едно малко момиче със здравословни проблеми, които я правели саката. Имала прекрасно голямо християнско семейство. Но докато нейните братя и сестри с радост тичали и играели вън, тя била ограничена от патерици.
Родителите й периодично я водели на физиотерапия в Нешвил, но надеждите за малкото момиченце били слаби.
— Ще мога ли някога да тичам и да играя като другите деца? — питала родителите си тя.
— Скъпа, трябва само да вярваш — отвръщали те. — Ако вярваш, Бог ще направи чудото.
Тя приела в сърцето си съвета на родителите си и започнала да вярва, че ще може да ходи без патерици. Без знанието на родителите си и на лекарите тя се упражнявала да ходи с помощта на своите братя и сестри. На дванадесетия си рожден ден изненадала своите родители, като оставила патериците и закрачила без чужда помощ из лекарския кабинет. Лекарите не можели да повярват на напредъка й. Оттогава нататък тя не носела патерици.
Следващата й цел била да се научи да играе баскетбол. Продължила смело да вярва — и да упражнява недоразвитите си крака — и кандидатствала за отбора по баскетбол. Треньорът приел по-голямата й сестра, но на храброто момиченце казали, че не може да играе. Баща й, мъдър, любящ човек, казал на треньора: „Дъщерите ми вървят заедно. Ако искате да вземете едната, трябва да вземете и другата.“ Треньорът с неудоволствие се съгласил да прибави момичето към отбора. Дали й един стар екип и й позволили да тренира с останалите играчи.
Един ден тя се приближила до треньора и споделила:
— Ако ми отделяте десет минути допълнително всеки ден, ще получите атлет от световна класа.
Той се разсмял, но разбрал, че му говори сериозно. Съгласил се с нежелание да й отделя време, като играели с най-добрата й приятелка и няколко момчета Не след дълго нейната решителност започнала да се отплаща. Показала невероятни атлетически способности и смелост и скоро станала една от най-добрите състезателки в отбора.
Отборът й отишъл на състезание от шампионата на щата. Един от реферите на турнира забелязал изключителните й способности и попитал дали не е опитвала някога бягането. Не била опитвала. Реферът, треньор на международно известния клуб „Тайгър Белис“, я окуражил да опита в бягането. След баскетболния сезон тя се записала в бягане. Започнала да печели състезания и си осигурила участие в шампионата на щата по щафетно бягане.
На шестнадесетгодишна възраст вече била една от най-добрите състезателки по бягане в страната. Отишла на олимпиадата в Австралия и спечелила бронзов медал на щафетно бягане. Недоволна от постижението си, не спряла да тренира в продължение на четири години и през 1960 година се явила на олимпиадата в Рим. Там Уилма Рудолф спечелила бяганията на 100 и 200 метра и финиширала като победител в щафетното бягане — все световни рекорди във времената. Като венец на успешната година получила престижната награда на името на Съливан, като най-забележителен атлет-аматьор в Америка. Вярата на Уилма Рудолф и сериозната работа дали резултат.
Когато слушате вдъхновяващите истории за вярата на хора като Уилма Рудолф, сигурно се питате: „Наистина ли вярата върши всичко това, тя ли помага на някои хора да се издигнат над привидно невъзможните обстоятелства и да постигнат неща, които другите не могат? Може ли вярата да направи нещо толкова велико и за мен?“
Би трябвало вече да сте си отговорили с „да“ на тези въпроси. Вярата е жизнено необходима за християнина. Авторът на Посланието до евреите синтезира тази идея: Да без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото, който идва при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и че възнаграждава тези, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Да вярваш на това, което Бог е, което Той е казал и прави, е ключът за Божието царство.
Освен това, вярата е същността на всекидневния християнски живот. Апостол Павел писа: „И така, като сте приели Христос Исус, Господа, така и ходете в Него“ (Кол. 2:6). Как приехте Христос? Чрез вяра. Как трябва да ходите в Него следователно? Чрез вяра. В Писанието ходенето се отнася до поведението във всекидневния живот. Успешното духовно израстване и зрелост на християнина всеки ден се крепи на неговото ходене с вяра в Христос Да вярва в това, което Бог е извършил за нас и в това, което сме заради Неговата благодат, е основата на християнското израстване.
Практичната вяра
Склонни сме да мислим за вярата като нещо мистично, което принадлежи към сферата на духовното, далеч от практичната, банална арена на всекидневието.
Но вярата е много по-конкретна, отколкото осъзнаваме или признаваме. Бих искал да споделя с вас три прости страни на вярата, които ще я изведат от тайнствената абстрактност и ще я въведат в практическата арена, в която живееш.
1. Качеството на вярата зависи от обекта й
Казваш, че вярваш, но това не е същността на проблема за вярата. В какво вярваш или в кого вярваш определя дали вярата ти ще бъде възнаградена. Всеки ходи с вяра всеки един ден. Всеки път, когато караш по улиците, правиш го с вяра. Когато наближиш кръстовище със зелен светофар, ти го пресичаш с вяра, че водачите, пред които стои червена светлина, ще спрат, макар да не виждаш тяхната червена светлина. Ако не вярваше, че щом видят червения светофар, ще спрат, нямаше да минеш през кръстовището без да намалиш и да се огледаш дали няма някой, който пресича на червено.
Можем ли да разчитаме на предмета на такава вяра при пресичане на кръстовище? В повечето случаи да, защото обикновено шофьорите са внимателни. Но може и да катастрофирате, защото сте разчитали на шофьор, който се е оказал неблагонадежден.
Какво става, когато обектът на нашата вяра ни измени? Отказваме се от него — може би не веднага, но колко пропуска ще толерирате, преди да кажете „никога повече“. След като веднъж е нанесен удар на вярата ни или сме я изгубили, много трудно е да я върнем отново. Не е проблем да вярваме; предметът на нашата вяра е този, който възнаграждава или унищожава вярата ни. След няколко произшествия доверието ти в другите шофьори може да падне толкова, че да си много предпазлив, когато караш по улиците. Ако брачният ти партньор ти е изменил или например приятел или роднина те е наранил жестоко, вярата ти в този човек ще бъде слаба, защото той или тя не са оправдали доверието ти. Когато вярата на някого се разклати, нужни са месеци или години, преди да я възстановим отново. Някой предмети на вярата ни обаче са твърди. Ти си нагласяш часовника, планираш календара си и определяш графика си за деня с вярата, че Земята ще продължи да се върти около оста си и да обикаля около Слънцето с обичайната си скорост. Ако орбитата на Земята се измести само с няколко градуса, животът ни би се превърнал в хаос Но засега поне законите, управляващи физическата вселена, са били едни от най-стабилните предмети на вярата ни.
Ако имаш малко познание за Бога и Неговото Слово, ще имаш и малка вяра. Ако имаш голямо познание за Бога и Неговото Слово, ще имаш голяма вяра.
Крайният обект на вярата ни, разбира се, не е Слънцето, а Синът: „Исус Христос е същият вчера, днес и вовеки“ (Евреи 13:8).
Именно Неговата неизменност — фактът, че той не се променя никога — го прави неизбежно заслужаващ доверие (Числа 23:19; Малахия 3:6). Това, което е казал, че е и че ще направи, той винаги е бил и е правил. Той е завинаги верен.
Много хора се опитват да живеят чрез вяра с малко или никакво знание за Бога и Неговите пътища. Те се опитват да живеят чрез вяра във вярата, а не вяра в Бога. Вярата зависи от обекта си.
2.Дълбочината на вярата ни се определя от дълбочината на знанието ни за нейния обект
Когато хората имат проблеми с вярата си в Бога, причината не е в несъвършенството на обекта на вярата. Просто тези хора имат нереални очаквания спрямо Бога. Очакват Той да действа по точно определен начин и да отговори на молитвата им точно еди как си — техния начин, а не Неговия — и когато той не се съгласи, казват: „Забрави я тази история за Бога“. Но Бог не се променя; Той е съвършен обект на вярата ни. Вярата ни в Бога се проваля, само когато имаме неправилен възглед за Него.
Ако искаш вярата ти в Бога да расте, трябва да расте и знанието ти за Него, като обект на твоята вяра. Ако имаш малко познание за Бога и Неговото Слово, ще имаш и малка вяра, ако имаш голямо познание за Бога и Неговото Слово, ще имаш голяма вяра. Вярата не може да бъде напомпвана, като сам се навиваш: „Ако можех само да повярвам! Ако можех само да повярвам!“ Всеки опит да надскочиш това, което знаеш за Бога и Неговите пътища, означава от вяра да минеш към предположения. Предпочитай да вярваш в Бога според това, което вече знаеш за Него от Неговото Слово. И единствения начин да стане вярата ти по-силна е да увеличаваш знанието си за Бога, обекта на твоята вяра.
Ето защо апостол Павел писа: „Вярата е от слушане, а слушането — от Христовото слово.“ (Римляни 10:17).
„Хм, — ще възкликнеш може би, — това означава, че вярата ни е ограничена“ Да, ограничена е. Но не Бог определя къде е границата, а ти самият. Като обект на твоята вяра Той е безкраен. Единственото ограничение на вярата ти идва от познаването и разбирането ни за Бога, което расте всеки път, когато четеш Библията, запомняш нови стихове наизуст, участваш в изучаване на Библията или размишляваш над библейските истини. Разбираш ли практическия, видимия потенциал, до който може да израсне вярата ти, когато желаеш да познаеш Бога чрез Словото Му? Той е без граници! Не мисля, че е живял някога християнин, който е изчерпал потенциала на вярата си.
Нещо повече, важно е да знаеш, че Бог не ни е длъжен. Колкото и хитро да съставиш молитвата си, не можеш да го задължиш да действа на твоя страна. Ако Бог обяви нещо за истина, ти просто му вярваш и живееш според тази истина. Ако Бог не го е казал, всичката вяра на света не може да подейства. Вярването не прави Божието Слово истинно; Божието Слово е истинно и затова ние го вярваме.
3.Вярата е активна
Когато синът ми Карл едва прохождаше, често го изправях на масата и му извиквах да скочи от там в ръцете ми. Вярваше ли Карл, че ще го хвана? Да. Откъде знам, че е вярвал ли? Той скачаше. Бих могъл да се опитам да го придумам: „Карл, вярваш ли, че ще те хвана?“ и той би поклатил утвърдително глава. Но ако изобщо не скочи, вярвал ли е наистина, че ще го хвана? Не. Вярата е активна, не пасивна. Вярата застава твърдо. Вярата действа. Вярата говори.
Има много християни, които претендират за голяма вяра в Бога, но са лениви и не действат. Вярата без действия не е вяра: тя е мъртва, безсмислена (Як. 2:17, 18). Ако не намери израз, не е вяра. Ако вярваме на Бога и Неговото Слово, трябва да правим това, което Той ни казва. Ако не вършиш това, което ти казва Той, всъщност не вярваш в Него. Вярата и действието са неразлъчни.
За жалост, една от най-обичайните представи за църква днес е група от хора, които си мислят, че имат вяра, но не действат. Благодарни сме, че греховете ни са простени и че Исус ни е приготвил място на небето, но в общи линии треперим от страх, провалени пред света, и чакаме да дойде по-скоро грабването. Гледаме на църквата като на болница. Събираме се, за да сравним раните си и да се държим за ръка в копнеж Исус да дойде и да ни вземе.
Но такава ли е представата за църквата, която дава Новият Завет? Съвсем не. Църквата не е болница, тя е преден страж, който чака нареждане за щурмуване вратите на ада. Всеки вярващ е мобилизиран днес, призван да даде своя дял за изпълнение на поръчението (Матей 28:19, 20).
Чудесно е, че църквата има и болница, където можем да служим на ранените и това служение е необходимо. Но основната ни цел не е тази. Истинската ни задача е да променяме този свят, да заемем поста си, да живеем чрез вяра, като работим за Бога. Може би ще кажеш, че вярваш в Бога и Словото Му. Но ако не работиш активно за каузата му, не вярваш изобщо.
Ако вярваш, че можеш, ще можеш
Ако мислиш, че си победен — такъв си.
Ако мислиш, че не си достоен — така е.
Ако искаш да победиш, но мислиш, че не можеш, загубата ти е вързана в кърпа.
Ако мислиш, че губиш — загубил си вече.
Защото в света ще открием, че успехът започва от волята; да, успехът започва в ума ни.
В живота не винаги печеливш е най-силният или най-бързият; но рано или късно печели този, който мисли, че може.
Това стихотворение отразява популярния възглед за живота, наречен силата на положителното мислене. Християнските общества гледат с известно недоверие на този възглед — и с право. Мисленето е функция на мозъка, която не може да надмине собствения си потенциал и качества. Да се опитаме да насилим ума си над неговите възможности ще ни накара само да преминем от света на реалното към фантазията
Но християнинът има много по-голям потенциал за успех в силата на положителната вяра Вярата всъщност прекрачва ограниченията на ума и се съединява с реалния, но невидим свят. Вярата на вярващия е толкова истинна, колкото е нейният обект, а това е живото (Христос) и писаното (Библията) Божие Слово. С безкрайния Бог на вселената като обект на християнската вяра, буквално няма граници за духовните висоти, на които може да те издигне положителната вяра
Някой беше казал, че успехът идва с „мога“, а неуспехът с „не мога“. Вярата, че можеш да успееш, изисква също толкова усилие, колкото и вярата, че не можеш. Защо тогава да не вярваш, че можеш да ходиш с вяра в Духа, че можеш да противостоиш на изкушенията на света, плътта и дявола и че можеш да израснеш като зрял християнин. Следващите .Двадесет „мога“ на успеха“, взети от Божието Слово, ще разширят познанието ти за обекта на твоята вяра, Всемогъщия Бог. Като изграждаш вярата си с проумяването на тези истини, ще се издигнеш над калта на всички „не мога“ и ще седнеш с Христос в небесни места;
Двадесетте „мога“ на успеха
1. Защо да казвам, че не мога, щом Библията казва, че мога всичко чрез Христос, който ме укрепва (Филипяни 4:13)?
2. Защо да страдам в лишения, щом зная, че Бог ще снабди всяка моя нужда според Своите богатства в слава в Христос Исус (Филипяни 4: 19)?
3. Защо да се страхувам, щом Библията казва, че Бог ни е дал дух не на плахост, а на сила, любов и себевладение (2 Тимотей 1:7)?
4. Защо да не ми достига вяра да изпълня призванието си, щом зная, че Бог ми е разпределил мярка от вярата (Римляни 12:3)?
5. Защо да съм слаб, щом Библията казва, че Господ е сила на живота ми и ще се укрепя и ще върша подвизи, защото познавам моя Бог (Псалм 27:1; Данаил 11:32)?6. Защо да позволявам на Сатана да управлява живота ми, щом Този, който е в мен, е по-велик от онзи, който е в света.
7. Защо да приемам поражението, щом Библията казва, че Бог ме води в победно шествие (2 Коринтяни 2:14)?
8. Защо да ми липсва мъдрост, щом Христос стана за мен мъдрост от Бога и Бог дава мъдрост щедро на всички, които му поискат (1 Коринтяни 1:30; Яков 1:5)?
9. Защо да се чувствам потиснат, щом помня Божията милост, състрадание, вярност и имам надежда (Плачът на Еремия 3:21-23)?
10. Защо трябва да се ядосвам и вайкам, щом мога да възложа на Него всяка моя грижа (1 Петрово 5:7).
11. Защо да бъда вързан, след като знам, че там, където е Духът на Господа, е свобода (Галатяни 5:1)?
12. Защо да се чувствам осъден, щом Библията казва, че не съм под осъждение, защото съм в Христос (Римляни 8:1)?
13. Защо да се чувствам самотен, щом Исус е казал, че никога няма да ме остави и никога няма да ме напусне (Матей 28:20; Евреи 13:5)?
14. Защо да се чувствам проклет или без късмет, щом Библията казва, че Христос ме е изкупил от проклятието на закона, за да получа Неговия Дух (Галатяни 3:13, 14)?
15. Защо да се чувствам неудовлетворен, щом аз, както апостол Павел, мога да се науча да бъда доволен при всякакви обстоятелства (Филипяни 4:11)?
16. Защо да се чувствам безполезен, щом Христос е взел греха ми вместо мен, за да стана аз праведен пред Бог в Него (2 Коринтяни 5:21)?
17. Защо да страдам от чувството, че съм преследван, като зная, че ако Бог е с Мен, никой не може да бъде срещу мен (Римляни 8:31).
18. Защо да бъда объркан, щом Бог е Бог на мира и Той ми дава знание чрез Духа, който е в нас (1 Коринтяни 14:33; 2:12)?
19. Защо да се смятам за неудачник, щом съм победител във всичко чрез Христос (Римляни 8:37)?
20. Защо да позволявам трудностите в живота да ме притесняват, щом мога да се насърчавам, като знам, че Исус е победил света и неговите скърби (Йоан 16:33)?
Какво става, когато се спъна в своя път на вяра?
Случва ли ти се да чувстваш, че Бог вече ще се откаже от теб, защото вместо да ходиш уверено с вяра, ти често се спъваш и падаш? Страхуваш ли се понякога, че Божието търпение към твоя неуспех има граници и че вървиш опасно близко до последната линия или дори си я пресякъл? Срещал съм много такива християни. Те смятат, че Бог е недоволен от тях, че е готов да ги отхвърли или че вече се е отказал от тях, защото не достигат съвършенството във всекидневното си поведение.
Вярно, че ходенето ни с вяра се прекъсва понякога от моменти на лично неверие или бунт, или дори от сатанинска измама. Тогава започваме да си мислим, че Бог със сигурност е изгубил търпение и е готов да се откаже от нас. И каква е реакцията ни, когато се усъмним, че Бог се е отказал от нас? Ние също се отказваме. Напълно преставаме да ходим с вяра, отпускаме се унило отстрани на пътя и започваме да се питаме: „Какъв е смисълът?“ Чувстваме се победени, Божието дело за нас се отлага, а Сатана е възвисен.
Божията любов към теб е една велика вечна константа сред всички непостоянни неща в твоето всекидневие.
Бог те обича такъв, какъвто си
Основната истина, която трябва да знаеш за Бога, за да остане вярата ти твърда, е че Неговата любов и приемане са безусловни. Когато вървиш твърдо с вяра, Бог те обича. Когато не вървиш добре и с вяра, Бог те обича. Когато си силен в един момент, а в другия слаб, силен днес, а утре — слаб, Бог те обича. Божията любов към теб е една велика вечна константа сред всички непостоянни неща в твоето всекидневие.
Когато Манди дойде да ме види, сякаш всичко в живота й беше наред, беше активна християнка в църквата Бе довела баща си, алкохолик, при Христос на смъртното му легло. Беше красива, имаше прекрасен съпруг и две очарователни дечица. Но поне три пъти бе правила опит за самоубийство.
— Как може Бог да ме обича? — хълцаше Манди. — Аз нищо не мога, всичко обърквам.
— Манди, Бог те обича, не защото си хубава, а защото да обича е Неговият характер. Бог просто те обича — точка, защото те обича
— Но когато извърша нещо лошо, не чувствам Бог да ме обича — опита се да спори тя.
— Не се доверявай на тези чувства Той обича всички свои деца непрекъснато, независимо дали вършим добро или лошо. Това е Божието сърце. Когато 99 овце бяха на сигурно място в кошарата, сърцето на пастира беше при онази, която се бе загубила Когато блудният син пропиля живота си и наследството си, сърцето на баща му бе при него и той го посрещна с любов у дома Тези притчи ни показват, че Божието сърце е пълно с обич към нас
— Но аз се опитах да сложа край на живота си, Нийл. Как може Бог да пренебрегне това?
— Просто си представи, Манди, че твоят син се е обезверил и се е опитал да сложи край на живота си. Ще го обичаш ли по-малко? Ще му обърнеш ли гръб?
— Разбира се, че не. Сигурно ще го съжалявам и ще се опитам да го обичам още повече.
— Нима искаш да ми кажеш, че един съвършен Бог не е толкова добър родител, колкото си ти, несъвършения човек, към твоите деца?
Манди схвана идеята Започна да разбира, че Бог като любящ баща може да пренебрегне слабостите ни и да прости греха ни.
Бог ни обича, независимо от това какво правим
Бог иска да вършим добро, разбира се. Апостол Йоан пише: „Това ви пиша, за да не съгрешите“. Но Йоан продължава и ни напомня, че Бог вече е промислил решение за нашия неуспех, така че любовта му да остане постоянна, въпреки действията ни: „Но ако някой съгреши, имаме Застъпник при Отец — Исус Христос Праведния. Той е умилостивението за нашите грехове и не само за нашите, а и за целия свят“ (1 Йоан 2:1, 2).
Една от причините да се съмняваме в Божията любов се крие в това, че имаме противник, който използва всяко малко нарушение, за да ни обвини, че от нас не става нищо. Но твоят адвокат, Исус Христос, е по-силен от противника ти. Той е опростил дълга на миналите, настоящите и бъдещите грехове. Няма значение какво правиш или какво не успяваш да направиш, няма причини Бог да не те обича или да не те приема напълно.
Когато децата ни бяха малки, младото семейство, което ги наглеждаше, им подари по един хамстер. Нарекоха ги с имената на това семейство. Хамстерът на Карл се казваше Джони, а този на Хейди се казваше Пати.
Една вечер се върнах от работа и жена ми Джоан ме посрещна на вратата
— Може би трябва да поговориш с Карл — каза тя със сериозен вид.
— Какво има?
— Мисля, че Карл е изхвърлил Джони днес следобед. Отидох при Карл и го запитах направо:
— Изхвърлил ли си Джони днес следобед?
— Не — отвърна той твърдо.
— Изхвърли го, изхвърли го — обвини го Хейди, както само една по-голяма сестра може да направи. Те започнаха да спорят, но Карл не искаше да признае, че е изхвърлил хамстера
За нещастие на бедния Карл имаше очевидец на следобедната случка. Когато запитах приятеля му дали Карл е изхвърлил хамстера си, той каза: да… Отново застанах пред Карл, но този път с една от онези големи пластмасови пръчки, които предизвикват повече шум, отколкото болка.
— Карл, вече не е толкова важно, че си изхвърлил Джони. Трябва да си честен с мен. Изхвърли ли Джони?
— Не! — пляс!
— Карл, кажи ми истината Ти ли изхвърли Джони?
— Не! — пляс!
Без значение колко заплашвах Карл, той не искаше да си признае. Бях съвсем отчаян. Накрая се отказах.
След няколко дена Джоан отново ме посрещна на вратата.
— Трябва да поговориш с Карл.
— Какво има този път?
— Джони умря.
Намерих Карл в задния двор да оплаква малкия си хамстер, който лежеше проснат върху парче плат. Поговорихме за смъртта, след това погребахме Джони и отидохме в магазина за животни да купим нов хамстер.
На следващия ден Джоан отново ме посрещна на вратата
— Какво има пак? — въздъхнах аз.
— Карл е изровил Джони.
Отново намерих Карл в задния двор да оплаква вдървения, целия покрит с пръст хамстер, проснат върху парчето плат.
— Карл, може би вчера не направихме християнско погребение.
Тогава направих малък кръст от две клончета и Карл и аз отново поговорихме за смъртта. После заровихме Джони и поставихме кръста върху малкия гроб.
— Мисля, че сега трябва да се помолиш — казах аз.
— Не, татко. Ти се моли.
— Карл, Джони беше твой хамстер. Мисля, че ти трябва да се помолиш. Накрая той се съгласи. Ето каква беше молитвата му: „Скъпи Исусе, помогни ми да не изхвърлям новия си хамстер“. Това, което не можах да изкопча от него с пластмасовата пръчка, Бог чу, като трогна сърцето му.
Защо ме беше излъгал Карл? Той мислеше, че ако признае, че е изхвърлил животинчето си, няма да го обичам. Беше готов да излъже, само и само да задържи любовта ми и уважението ми към него, а се страхуваше, че ще ги изгуби, ако си признае, че е постъпил неправилно.
Протегнах ръце и прегърнах малкия си син.
— Карл, искам да знаеш нещо. Каквото и да направиш в живота, винаги ще те обичам. Може да не одобрявам всичко, което правиш, но винаги ще те обичам.
Това, което казах на Карл е бледо отражение на любовта, която Бог показва към нас. Той ти казва: „Искам да знаеш нещо. Каквото и да направиш в този живот, винаги ще те обичам Може да не одобрявам всичко, което правиш, но винаги ще те обичам.“
Бог иска да приемеш своята самоличност в Него и да живееш така, както живее едно дете на Бога. Но дори, когато забравиш кой си, Той пак те обича. Той иска да ходиш по Духа и с вяра. Но дори, когато се спънеш и отклониш от пътеката, Той пак те обича.