Шестнадесето писмо

Драги ми Горчилко,

В последното си писмо небрежно споменаваш, че пациентът ти продължава да посещава една-единствена църква, откакто е повярвал, и че не е съвсем доволен от нея. Мога ли да знам какво смяташ да предприемеш? Защо досега не си ми докладвал за причините за верността му към енорийската църква? Ясно ли ти е, че освен ако не се дължи на безразличие, това е много лош признак? Ти несъмнено знаеш, че ако не можеш да излекуваш някой човек от ходене на църква, следващата стъпка е да го пратиш да обикаля навсякъде да търси църквата, която най-много му „подхожда“, докато се превърне в нещо като дегустатор или познавач на църкви.

Причините са очевидни. На първо място, организирането в енории винаги трябва да се атакува, защото там хората се събират не заради предпочитанията си, а по местоживеене и така енорията обединява хора от различни класи и с различна психология в един съюз, който Врагът желае. От друга страна обаче, принципът за самостоятелност на отделните църкви превръща всяка от тях в нещо като клуб и в крайна сметка, ако всичко върви добре, в затворено общество или фракция. На второ място, търсенето на „подходяща“ църква поставя човека в ролята на критик там, където Врагът очаква от него да бъде ученик. Той очаква от мирянина в църквата едно отношение, което наистина е критично в смисъл, че отрича фалшивото и безполезното, но е безкритично в смисъл, че не преценява или не си губи времето да мисли за онова, което отрича, а тихо и смирено приема всяка храна, която му се предлага. (Виждаш ли колко долен, колко недуховен, колко непоправимо вулгарен е Той!) Подобно отношение, особено по време на проповед, довежда до състоянието (изключително вредно и опасно за цялата ни политика), в което баналните неща могат наистина да бъдат чути и разбрани от човешката душа. Почти не съществува проповед или книга, която да не е опасна за нас, ако бъде възприета в това настроение. Така че, ако обичаш размърдай се и прати този глупак да обиколи близките църкви възможно най-скоро. Твоята характеристика засега не ни удовлетворява особено.

Проверих в управлението и намерих данни за двете църкви, които са му най-близо. И двете могат да ни бъдат полезни. В първата от тях пасторът е човек, който толкова дълго се е опитвал да разводни вярата, за да я направи по-лесно смилаема за едно, по общото мнение, невярващо и твърдоглаво паство, че сега именно той шокира енориашите с безверието си, а не обратното. Той е подронил християнството в не една душа. Богослуженията, които води, също заслужават възхищение. За да спести на миряните всички „мъчнотии“, той е изоставил както четенето от Библията, така и определените псалми, и сега, без да си дава сметка за това, постоянно се върти в тесничкия кръг на петнадесетте си любими псалма и двадесетте си любими поучения. Затова няма опасност някаква истина, която още не е известна на него или на паството му, да достигне до тях чрез Светото Писание. Но може би пациентът ти не е достатъчно глупав за тази църква, или поне не още?

В другата църква имаме отец Ежсън. Човеците често се объркват от широкия обхват на неговите схващания – защо един ден той е почти комунист, а на следващия е близо до нещо като теократичен фашизъм, един ден е схоластик, а на следващия е готов да отрече изцяло човешкия разум, един ден е погълнат от политиката, а на следващия заявява, че всички държави на този свят са еднакво „вече осъдени“. Ние, разбира се, виждаме свързващото звено на всичко това, и то е омразата. Той не може да се насили да проповядва нещо, което да не шокира, наскърби, обърка или да унижи родителите му или техните приятели. Проповед, която такива хора биха възприели, за него би била толкова безинтересна, колкото и някое стихотворение, което те биха разбрали. При това у него има една многообещаваща сянка на неискреност. Ние го учим да казва: „Църквата учи, че…“, докато всъщност има предвид: „Почти съм сигурен, че наскоро прочетох у Маритен, или някой подобен на него.“ Но трябва да те предупредя, че той има един фатален недостатък – наистина е вярващ. И това може да оплеска всичко.

Има обаче и едно полезно качество, което и двете църкви имат, и то е, че и в двете има партии. Мисля, че и по-рано те предупредих, че ако не успееш да попречиш на пациента да ходи на църква, поне трябва здраво да го обвържеш с някоя групировка вътре в нея. Не става дума за различия по истинските доктринални въпроси. Колкото по-безразличен е към тях, толкова по-добре. Освен това ние не разчитаме основно на ученията, за да предизвикаме ненавист. Истински смешно става, когато предизвикаме омраза между онези, които казват „литургия“, и другите, които казват „свето причастие“, като при това никоя от групите не е способна да формулира що-годе смислено разликата между учението на Хукър, да речем, и това на Тома Аквински. А всички други неща, които нямат никакво значение, като например свещи, одежди и какво ли не още, предлагат превъзходна почва за нашата дейност. Ние изцяло сме изтрили от съзнанието на хората онова, което онзи досаден тип Павел проповядваше за храната и други маловажни неща, а именно, че човекът без скрупули винаги трябва да отстъпва на човека със скрупули. Според теб те не могат да не разберат ползата от това. Сигурно очакваш да видиш „низшия“ черковник да коленичи и да се кръсти, за да не би слабата съвест на „по-висшия“ му събрат на бъде подведена към непочтителност, докато „висшият“ се въздържа от подобни упражнения, за да не предаде „низшия“ си събрат на идолопоклонство. И наистина щеше да бъде така, ако не бяха нашите непрестанни усилия. Без тях разнообразието на обичаите в рамките на Англиканската църква щеше да се превърне в истински разсадник на милосърдие и смирение.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Седемнадесето писмо