Четиринадесето писмо

Драги ми Горчилко,

Най-обезпокоителното в последния ти разказ за пациента е фактът, че той не взема нито едно от онези вдъхновени решения, които бяха характерни за първоначалното му обръщение. Няма ги вече щедрите обещания за неизменна добродетелност, както разбирам; няма го вече очакването за „благодат“ за цял живот. Останала е само надеждата за ежедневна и ежечасна помощ, за да има сили да устоява на ежедневните и ежечасни изкушения. Много лошо!

Според мен, засега можеш да действаш само по един начин. Пациентът ти е станал смирен. Обърна ли му внимание на този факт? Всички добродетели стават далеч по-малко застрашителни за нас, ако човекът съзнава, че ги притежава, но това най-много важи за смирението. Улови го в момент, когато той наистина е съкрушен духом и тайно вкарай в съзнанието му приятната мисъл: „Дявол да го вземе! Ами че аз съм бил смирен!“ – и почти веднага ще се появи и гордост – гордост от собственото му смирение. Ако осъзнае опасността и се опита да обуздае този нов вид гордост, накарай го да се възгордее за това, че се е опитал. И тъй нататък, през колкото етапа пожелаеш. Все пак внимавай да не прекалиш, защото, ако разбудиш чувството му за хумор и чувството му за мярка, той просто ще ти се изсмее и ще си легне да спи.

Съществуват обаче и други полезни начини да приковеш вниманието му към добродетелта смирение. С помощта на тази добродетел, както и на всички останали, Врагът иска пациентът да престане да мисли за себе си и да обърне поглед към Него и към ближните си. В крайна сметка унижението и отричането от себе си са предназначени единствено за постигането на тези цел. Но ако не я постигнат, те няма да ни навредят особено. Дори може да се окажат полезни за нас, ако карат човека да се вглежда в себе си, и най-вече ако презрението към самия него се превърне в основа за презрение и към другите и така да породи униние, цинизъм и жестокост. Следователно, ти трябва да укриваш от пациента си истинската цел на смирението. Той трябва да го възприема не като самоотричане, а като определен вид мнение (а именно, ниско мнение) за собствените си способности и характер. Както разбирам, той наистина притежава някои таланти. Внуши му, че смирението означава да се опита да повярва, че тези дарби са по-малоценни, отколкото ги е преценявал досега. Без съмнение, те наистина са по-малоценни, отколкото той смята, но не това е най-важното. Най-важното е да го научиш да съди за дадено мнение по други критерии, а не по неговата истинност, като по този начин ще внесеш елемент на неискреност и преструвка в сърцевината на нещо, които иначе заплашва да се превърне в добродетел. По този метод хиляди човеци са били убедени, че смирението означава хубавите жени да се опитват да вярват, че са грозни, а умните мъже да се стараят да повярват, че са глупаци. И понеже онова, което се опитват да повярват, понякога е явна глупост, те не успяват и ние можем да ги караме непрестанно да се занимават със себе си, опитвайки се да постигнат невъзможното. За да предвидим стратегията на Врага, ние трябва да помислим какви са целите Му. Врагът желае да доведе човека до такова душевно състояние, в което той е способен на създаде най-красивата катедрала в света, да съзнава, че тя е най-красивата и да се радва от това, без обаче да се радва повече (или по-малко), или по друг начин, понеже тя е негово дело, отколкото ако тя беше дело на друг. В крайна сметка, Врагът иска от него до такава степен да бъде лишено себелюбие, че да може да се радва на дарбата си с такава искреност и признателност, както би се радвал на дарбата на ближния си или на изгрева, на някой слон или водопад. Той иска най-накрая всеки човек да бъде способен да види всички живи същества (даже и себе си) като славни и прекрасни неща. Врагът иска да унищожи тяхното животинско себелюбие колкото е възможно по-скоро, но боя се, че далечната Му цел е да им възвърне един нов вид любов към себе си – милосърдие и благодарност към всички създания, включително и към самите себе си. Когато истински се научат да обичат ближните си като себе си, ще им бъде позволено да обичат и себе си като ближните си. Защото никога не бива да забравяме онази най-отблъскваща и необяснима черта на Врага, а именно, че Той наистина обича неокосмените двуноги, които е създал, и винаги им връща с дясната ръка онова, което им е отнел с лявата. Следователно, всичките Му усилия ще бъдат насочени към пълното откъсване на съзнанието на човека от мисли за собствената му стойност. Той би предпочел човекът да се смята за велик архитект или поет, и после да забрави това, отколкото да пилее време и усилия в опити да се мисли за некадърник. Поради това усилията ти да предизвикаш тщеславие или престорена скромност у пациента Врагът ще посрещне като му напомни очевидния факт, че от човека изобщо не се изисква да има мнение за собствените си дарби, понеже той може прекрасно да продължи да ги усъвършенства до предела на способностите си и без да решава коя точно е неговата ниша в храма на славата. На всяка цена трябва да попречиш това напомняне да се промъкне в съзнанието на пациента. Освен това Врагът ще се опита да убеди пациента в една истина, която те всички изповядват, но име трудно да я почувстват със сърцето си, а именно, че те не са създали сами себе си, че дарбите са им били дадени от друг и че по същата логика биха могли да се гордеят с цвета на косите си. Но винаги и по всякакъв начин Врагът ще се опитва да отклони вниманието на пациента от такива въпроси, а твоята задача ще бъде да го привличаш към тях. Врагът не иска той да се замисля прекалено много даже и за греховете си. Щом човекът веднъж се е покаял, колкото по-скоро обърне поглед навън, толкова по-доволен е Врагът.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Петнадесето писмо