Четвърто писмо

Драги ми Горчилко,

Аматьорските ти предположения от последното писмо ме убедиха, че е крайно време да ти пиша подробно върху болезнената тема за молитвата. Можеше да си спестиш коментара, че съветът ми относно молитвите за майката на пациента ти „се оказал изключително неудачен“. Такива неща един племенник не може да пише на чичо си, още по-малко пък един младши изкусител на един заместник-завеждащ отдел. Освен всичко друго, писмото ти издава позорното желание да прехвърляш отговорността другиму. Трябва да се научиш да плащаш за собствените си грешки.

Най-добрият вариант, стига да е възможен, е да предпазиш пациента от намерението изобщо да се моли. Когато пациентът е възрастен човек, отскоро преминал в лагера на Врага, какъвто е твоят случай, най-добре е да му припомниш, или поне той да мисли, че си спомня, как в детството си е повтарял молитвите като папагал. За да избегне това, накарай го да се стреми към нещо съвсем спонтанно, насочено навътре, интимно и неподчинено на разни правила. Всъщност за един начинаещ това ще означава просто едно усилие да произведе в себе си едно неопределено молитвено настроение, което не включва истинска концентрация на волята и интелекта. Един от техните поети – Коулдрижд – пише, че той самият не се моли „с превити колене и шептящи устни“, а просто „подчинява духа си на любовта“ и се отдава на „молебствени чувства“. Точно такава молитва искаме, и понеже на пръв поглед тя прилича на безмълвната молитва, каквато практикуват само много напредналите служители на Врага, е възможно умни и мързеливи пациенти да се изкушат да се молят по този начин за доста дълго време. В най-лошия случай поне можем да ги убедим, че позата, която заемат, по никой начин не се отразява на резултата от молитвата. Те постоянно забравят нещо, което ти винаги трябва да помниш, а именно, че те са животни и каквото и да правят телата им, то неизбежно се отразява на душите им. Смешното е, че смъртните си въобразяват, че ние им вкарваме разни мисли в главите. Всъщност най-добрата си работа вършим, като скриваме разни неща от тях.

Ако не успееш така, ще се наложи да прибегнеш към по-изтънчено насочване на намеренията му в погрешна посока. Ако те се вслушват в гласа на Самия Враг, ние сме победени, но има начини да им попречим да го сторят. Най-простият от тях е да отвърнем погледа им от Него и да го насочим към самите тях. Нека да се вглеждат в себе си и да се опитват да породят чувства с усилията на собствената си воля. Когато искат да Го молят да се смили над тях, накарай ги вместо това да се опитат да изпитат умиление към себе си, но без да си дават сметка, че го правят сами. Когато мислят, че се молят за смелост, нека всъщност се опитват само да се почувстват храбри. Когато казват, че се молят за опрощение, нека всъщност се опитват само да се почувстват опростени. Научи ги да преценяват успеха на всяка молитва в зависимост от това доколко са успели да изпитат желаното чувство. И най-важното, никога не им позволявай да предположат до каква степен успехът или неуспехът зависи от това дали се чувстват добре, или зле, дали са бодри, или уморени в часа на молитвата.

Не си прави илюзии обаче, че Врагът междувременно ще бездейства. Винаги, когато има молитва, съществува опасността от Неговото непосредствено действие. Той е цинично безразличен към висотата на положението Си, а също и към нашето, като чисти духове, и на коленичилите двукраки животни Той дарява благодатта на познанието на Себе Си по един изключително безсрамен начин. Все пак, дори Той да успее да осуети опита ти да ги заблудиш, ние разполагаме с едно още по-фино оръжие. Човеците не са способни на това директно възприемане на Врага, което, за нещастие, ние не можем да избегнем. Те никога не са видели онова ужасяващо призрачно сияние, онзи пронизващ и изгарящ блясък, който е извор на нестихваща болка за нас. Ако влезеш в съзнанието на пациента си, докато се моли, няма да откриеш това. А ако разгледаш предмета, на който се моли, ще установиш, че той не е едно цяло, а се състои от много, и то твърде нелепи съставки. Ще видиш образи, почерпени от изображения на Врага, както е изглеждал през онзи позорен период, известен като Въплъщението. Възможно е да срещнеш по-неясни, а вероятно и доста примитивни и детински изображения, с които те свързват другите Му две лица. Може дори да видиш елементи от благоговението, което изпитва самият пациент (и от физическите усещания, свързани с него) – обективизирани и приписани на обекта на поклонение. Бил съм свидетел на случаи, когато нещото, което пациентът наричаше свой „Бог“, всъщност беше локализирано в левия ъгъл на тавана на спалнята или в собствената му глава, или пък в разпятието на стената. Но каквато и да е същността на неговия обект на поклонение, трябва да го караш да се моли на него – на нещото, което сам е създал, а не на своя Създател. Можеш дори да го накараш да придава голямо значение на подобрението и коригирането на въпросния обект, и той неизменно да присъства във въображението му, докато трае молитвата. Защото, ако само за миг той прозре разликата, като някога съзнателно насочи молитвите си „не към това, което мисля че си, а към онова, което Ти знаеш, че си“, тогава за нас няма надежда. Щом веднъж той се отърси от всички тези мисли и представи или пък ако ги запази, но с пълното съзнание за субективния им характер, а самият той се отдаде на абсолютно истинското, външно, невидимо Присъствие, което е с него в стаята и което той никога не може да познае така, както сам е познат от Него, е, това е моментът, когато може да се случи непредвидимото. За да избегнеш това – тази истинска разголеност на душата при молитва – ще ти помогне фактът, че самите хора не желаят това състояние чак толкова, колкото си мислят. Случва се да получат повече, отколкото са се пазарили.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Пето писмо