Тринадесето писмо

Драги ми Горчилко,

Струва ми се, че си изписал прекалено много страници само за да ми разкажеш нещо съвсем просто. Накратко казано, оставил си човека да ти се изплъзне. Положението е много сериозно и не виждам просто никаква причина да те предпазвам от последствията на твоята некадърност. Покаянието и възвръщането на онова, което противниковата страна нарича „благодат“, в степента, в която го описваш, е катастрофално поражение. То се равнява на повторно обръщение и може да има по-дълбоки и по-трайни последствия от първото.

Както сам би трябвало да знаеш, задушаващият облак, попречил ти да нападнеш пациента при завръщането му от старата воденица, е добре познато явление. Това е най-жестокото оръжие на Врага и то обикновено действа, когато Той пряко присъства при пациента. Начините, по които става това, още не са напълно проучени. Някои хора са непрестанно обгърнати от този облак и поради това са недостъпни за нас.

А сега да обсъдим грешките ти. Както сам признаваш, най-напред си разрешил на пациента си да прочете книга, която наистина му харесва, и то не за да направи впечатление на новите си приятели с умни забележки за нея, а просто защото му харесва. На второ място, позволил си му да се разходи до старата воденица и там да пие чай – разходка през любима негова местност и при това сам. С други думи, разрешил си му две истински положителни удоволствия. Как може да си толкова невеж и да не си видял какви опасности крие това? Характерно за страданието и удоволствието е, че те са несъмнено реални и затова създават на човека, който ги изпитва, критерий за реалност. Тоест, ако се беше опитал да доведеш твоя човек в Ада по романтичния метод, като го превърнеш в подобие на Чайлд Харолд или Вертер, потънал в самосъжаление заради въображаеми нещастия, на всяка цена би трябвало да го предпазваш от каквото и да е истинско страдание. Защото, естествено, пет минути истински зъбобол биха разкрили безсмислието на романтичната скръб и цялата ти стратегия ще излезе наяве. Ти обаче се опитваше да доведеш пациента си при нас с помощта на светските съблазни, т.е. като му пробуташ суетата, иронията и скъпоплатеното отегчение вместо удоволствия. Как си пропуснал да забележиш, че истинското удоволствие е последното нещо, което трябваше да му позволиш да изпита? Толкова ли не можа да предвидиш, че то просто ще унищожи, по силата на контраста, всичката показност, която ти така старателно го учеше да цени? И че точно този вид удоволствие, което му доставиха книгата и разходката, е най-опасният от всички? Че то ще откърти кората, която ти изграждаше върху неговата чувствителност и така той ще усети, че се завръща у дома си, че се възстановява? Като подготовка за откъсването му от Врага ти искаше да го откъснеш от самия него и беше постигнал известни успехи. Сега с всичко това е свършено.

Разбира се, зная, че Врагът също иска да откъсне човеците от самите тях, само че по различен начин. Никога не забравяй, че Той наистина обича малките паразити и придава някаква абсурдна ценност на индивидуалността на всеки един от тях. Когато Той говори за отказване от собственото им аз, Той има предвид, че трябва да се откажат от своето упорство и самонадеяност. Щом веднъж го направят, Той наистина им възвръща цялата индивидуалност и се фука (боя се, че искрено) с факта, че когато те са изцяло Негови, те повече от всякога ще бъдат самите себе си. Следователно, макар и Той да се радва, когато те жертват и най-невинните си желания заради Неговите, Той ненавижда те да се отклоняват от собствената си природа по каквато и да е друга причина. Ние пък трябва винаги да се стремим към това. Най-съкровените предпочитания и желания на всеки човек представляват суровия материал, отправната точка, която Врагът му е дал. Да се откъсне човекът от тях, следователно, е винаги в наша полза. Дори и за съвсем неутрални неща е желателно да замениш собствените му предпочитания и антипатии с критериите на света, на условностите или на модата. Самият аз бих довел това до крайност. Бих си наложил правилото да премахвам от пациента си всякакво силно лично предпочитание, което само по себе си не е грях, дори и ако то е нещо съвсем банално, като например играта на крикет, колекционирането на марки или пиенето на какао. Уверявам те, че в самите тези неща няма нищо добродетелно, но у тях има известна невинност, смирение и самозабрава, които са силно подозрително. Човек, който искрено и безкористно се наслаждава на каквото и да е нещо на този свят заради самото него, без да дава пет пари какво мислят другите за него, е предварително неуязвим за някои от най-фините ни форми на атака. Винаги е добре да накараш пациента си да се откаже от хората, храната или книгите, които истински харесва, в полза на „най-свестните“ хора, „правилната“ храна и „значимите“ книги. Познавах един човек, който беше защитен от силното изкушение за социална изява поради малко по-силната си страст към шкембе-чорбата и лука.

Остава да си помислим как може да се поправи стореното зло. Най-важното е да му попречиш да върши каквото и да било. Няма значение колко размишлява за новото си покаяние, стига само то да не се изрази в действие. Остави гадинката да се въргаля в него. Ако има такива наклонности, нека напише книга за това. Често пъти това се оказва идеално средство за стерилизиране на семената, посети от Врага в човешката душа. Остави го да прави каквото ще, само не и да действа. Колкото и да е набожен във въображението и в чувствата си, това няма да ни пречи, ако успеем да задържим това извън волята му. Както казваше един от хората, действените навици се засилват чрез повторението, докато пасивните отслабват. Колкото по-често той чувства, без да действа, толкова по-неспособен ще става да действа, а за по-продължително време – и все по-неспособен да чувства.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Четиринадесето писмо