Тридесет и първо писмо

Мой скъпи, мой любими Горчилко, кукличката ми, прасенцето ми,

Колко бъркаш, че сега, след като всичко е изгубено, идеш с хленч да ме питаш дали ласкавите ми обръщения в писмата не са означавали нищо от самото начало. Ни най-малко! Бъди спокоен, любовта ми към теб и твоята любов към мен си приличат като две капки вода. Винаги съм те желал, както и ти (нещастни глупчо) си желал мен. Разликата е там, че аз съм по-силният. Мисля си, че сега ще те дадат на мен, или поне парченце от теб. Али те обичам. Ами да. Като всяка вкусна мръвка, от която някога съм тлъстял.

Ти позволи на една душа да ти се изплъзне. Воят от изострения глад, причинен от тази загуба в този миг отеква във всички кръгове на Царството на Шума и надолу чак до самия Престол. Просто побеснявам, като си помисля за това. Как добре знам какво се е случило в мига, когато са го изтръгнали от теб! Внезапно погледът му се е прояснил (не беше ли така?), когато те е видял за пръв път и е разбрал какво място си имал в него, и че вече го нямаш. Само си помисли (и нека това бъде началото на твоята агония) какво е почувствал той в този момент. Като че ли е паднала коричката на стара рана, като че ли се е излекувал от някаква отвратителна екзема, като че ли е смъкнал завинаги някаква омърсена, влажна, лепкава одежда. по дяволите, достатъчно голяма мъка е да гледаш как още в живота си на смъртни събличат изцапаните неудобни дрехи, обливат се с гореща вода и въздишат от удоволствие, докато протягат с облекчение крайниците си. Какво ще кажеш тогава за това окончателно разголване, това пълно очистване?

Колкото повече мислиш за това, толкова по-зле става. Той се отърва така лесно! Без неясни опасения, без докторска присъда, без скъпа частна клиника, без операционна зала, без фалшиви надежди за живот – просто безусловно и мигновено освобождение. За миг всички съвсем приличаше на нашия свят: писъкът на бомбите, падащите къщи, миризмата и вкуса на барут по устните и в дробовете, петите, парещи от умора, сърцето, вледенено от ужас, блуждаещият разум и изтръпналите крака. И само след миг всичко това изчезна, стопи се като лош сън, за да няма вече никога никакво значение. Победен, излъган глупак! Забеляза ли колко естествено (като че ли е създаден за това) роденото на земята нищожество навлезе в новия си живот? Как всичките му съмнения само за миг станаха абсурдни? Аз зная какво си е казвало създанието в този момент! „Да. Разбира се. Винаги е било така. Всички страхотии се развиват по един и същ начин, става все по-ужасно и по-ужасно и те натикват в нещо като гърло на бутилка, и в момента, в който си сигурен, че ще бъдеш премазан, ето! измъкваш се от теснината и внезапно всичко се оправя. Болката от ваденето ставаше все по-непоносима, но накрая зъбът излезе. Сънят се превърна в кошмар, но накрая ти се събуди. Ти умираш и умираш, но накрая минаваш отвъд смъртта. Как е възможно някога да съм се съмнявал в това?“

В мига, в който те е съзрял, той е видял и Тях. Зная как е било. Ти си се дръпнал зашеметен и ослепен, по-ужасно наранен от Тях, отколкото той някога е бил от бомбите. Какво падение! Това нищожество от пръст и кал да може да стои с вдигната глава и да разговаря с духове, пред които ти, също дух, си можел само да трепериш. Може би си се надявал, че страхопочитанието и изненадата ще помрачат възторга му. Но точно в това се състои проклятието. Боговете са непознати за човешките очи и все пак не са непознати. До този миг той не е имал и най-малка представа как изглеждат те и дори се е съмнявал в съществуването им. Но когато ги е видял, той е разбрал, че винаги ги е познавал и е осъзнал каква роля е играл всеки от тях през много и много часове от живота му, когато е мислел, че е сам. И сега той може да каже на всеки от тях не: „Кой си ти?“, а: „Значи ти си бил при мен през цялото време.“ Всичко, което са си казали при тази среща, е будело спомени. Неясното усещане за приятелско присъствие през всички моменти на самота още от детството му сега най-после е намерило обяснение. Онзи най-важен елемент от всяко чисто преживяване, който винаги на косъм се е изплъзвал от спомените му, сега най-после се е върнал. Разпознаването на всичко това му е дало свободен достъп до тяхната компания още преди да са утихнали конвулсиите на крайниците на трупа му. Само ти си останал вън.

Той е видял не само Тях; той е видял и Него. Това животно, това нещо, заченато в легло, е могло да погледне Него. Онова, което за теб е ослепителен и задушаващ огън, за него сега е хладна светлина, самата яснота, и има образа на Човек. Ти би искал, стига да можеше да сравниш падането по очи на пациента ти пред Присъствието, отвращението му от самия себе си и пълното осъзнаване на своите грехове (да, Горчилко, сега той ги съзнава по-ясно даже и от теб) със собствените си усещания на парализа и задушаване, когато се сблъскаш със смъртоносния дъх, прииждащ от сърцето на Небето. Но всичко това са глупости. Може би все още ще трябва да понася болки, но те приемат тези болки с радост. Не биха ги заменили за никое земно удоволствие. Всички наслади за сетивата, за сърцето, за интелекта, с които някога можеше да го изкушаваш, даже и радостта от самата добродетел, сега за него са същото, каквото за някой мъж биха били пошлите прелести на някоя пияна проститутка, когато чуе, че истинската му любима, която е обичал цял живот и която е смятал за мъртва, е жива и стои пред вратата му. Той вече е запленен от онзи свят, където и болката, и насладата придобиват извънмерни стойности, пред които цялата наша аритметика е безсилна. За пореден път се сблъскваме с необяснимото. Освен проклятието да разчитаме на такива некадърни изкусители като теб, най-голямото проклятие за нас е неуспешната работа на нашия изследователски отдел. Ех, да можехме само да разберем към какво се стреми Той! Жалко, жалко, че познанието, което само по себе си е толкова омразно и блудкаво нещо, все пак ни е необходимо за постигането на властта! Понякога почти съм готов да изпадна в отчаяние. Крепи ме единствено убеждението, че нашият реализъм, отказът ни да повярваме (въпреки всички изкушения) във всички глупави безсмислици и празнословия, накрая просто трябва да ни донесе победа. Но преди това ще трябва да си разчистя сметките с тебе. Най-искрено се подписвам:

Твой все повече и все по-ненаситно любящ те чичо

Душевадецът

следваща глава ДУШЕВАДЕЦЪТ ВДИГА ТОСТ