Тридесето писмо

Драги ми Горчилко,

Понякога се питам дали не си въобразяваш, че си изпратен на света за свое собствено удоволствие. Разбрах, но не от отчайващо неточния ти доклад, а от този на пъклената полиция, че поведението на пациента ти по време на първата бомбардировка е било възможно най-лошото. Бил е много уплашен, сега се мисли за голям страхливец и поради това не изпитва никаква гордост. Въпреки това е извършил всичко, което му повелява дългът, и може би малко повече. А всички положителни неща, които можеш да изброиш в противовес на тази катастрофа, са, че бил наругал някакво куче, което му се мотаело в краката, че бил прекалил с цигарите и пропуснал една молитва. Каква полза да ми хленчиш, че ти било трудно? Ако продължаваш да ми развиваш Вражеската идея за „справедливост“ и да намекваш, че възможностите и намеренията ти трябвало да бъдат взети под внимание, не съм сигурен дали не те заплашва обвинение в ерес. Така или иначе, скоро ще разбереш, че справедливостта на Ада е чисто реалистична и се интересува единствено от резултатите. Или ни достави храна, или ти самият ще бъдеш храна.

Единственият смислен пасаж в писмото ти е онзи, в който казваш, че все още разчиташ на добри резултати поради изтощението на пациента. Това е доста добре. Но няма да го получиш даром. Умората може да предизвика изключителна кротост, спокойствие на духа и дори нещо като видение. Ако често си виждал хора, които поради умора изпадат в гняв, стават злобни и нетърпеливи, то е защото тези хора са имали подходящ характер. Парадоксално е, но умерената умора е по-добра почва за раздразнение, отколкото крайното изтощение. Това отчасти се дължи на физически причини, но отчасти и на нещо друго. Не просто умората като такава предизвиква гнева, а по-скоро неочаквано предявените изисквания към човек, който вече е уморен. На каквото и да се надяват хората, те скоро започват да си въобразяват, че имат право на него: чувството на разочарование с много малко умение от наша страна може да се превърне в чувство за онеправданост. Едва след като хората са отстъпили пред непоправимото, след като са изгубили надежда за облекчение и са престанали да мислят даже за предстоящия половин час, тогава има опасност да настъпи смирената и спокойна умора. Следователно, за да постигнеш възможно най-добрите резултати от изтощението на пациента, трябва да го захранваш с напразни надежди. Дай му някакви що-годе убедителни причини, за да повярва, че бомбардировката няма да се повтори. Нека се утешава с мисълта какво удоволствие ще изпита, когато си легне в собственото си легло следващата нощ. Преувеличавай умората му, като го убеждаваш, че тя скоро ще премине; защото хората обикновено имат чувството, че дадено напрежение не е можело да се издържи повече в момента, когато то свършва, или поне, когато си мислят, че свършва. В този случай, както и в случая с малодушието, онова, което непременно трябва да избегнеш, е пълното отдаване. Каквото и да говори пациентът, вътрешната му решимост трябва да бъде не да понесе всичко, което му се случва, а да го понася „за известен разумен период от време“; и нека този разумен период да бъде по-кратък, отколкото е вероятно да трае изпитанието. Няма нужда да бъде много по-кратък. Когато се атакува търпението, целомъдрието или силата на духа, най-забавно е да накараш човека да се предаде точно когато (само ако беше знаел!) краят на изпитанието вече се е задавал.

Не зная дали е възможно да се среща с момичето в моменти на напрежение, или не. Ако се срещат, възползвай се максимално от факта, че до определен момент умората кара жените да говорят повече, а мъжете – по-малко от обикновено. Това може да породи силно, макар и неизречено недоволство, даже и между влюбени.

Вероятно сцените, на които пациентът ти става свидетел, няма да осигурят материал за интелектуални атаки срещу вярата му – предишните ти грешки правят това невъзможно. Но съществува един вид атака върху чувствата, която все още можем да изпробваме. Всичко зависи от това дали ще успееш да го накараш да почувства, когато за пръв път види човешки останки, размазани по някоя стена, че това „представлява светът в действителност“ и че цялата му религия е била просто илюзия. Ще забележиш, че сме ги поставили в пълна мъгла относно значението на думата
„действителен“. Например, разказват си един на друг за някакво голямо духовно преживяване: „Всичко, което се случи в действителност, беше, че в една осветена сграда се разнасяше музика.“ Тук „действително“ означава само голите физически факти, отделени от другите елементи на истинското преживяване. От друга страна можеш да чуеш и друго: „Много е лесно да се приказва за скокове във вода, както си седим тук в креслата, но почакай да се изкачиш там и ще разбереш какво представлява това в действителност.“ Тук „действително“ се употребява тъкмо в противоположния смисъл и означава не физическите факти, (с които те вече са запознати при разговора си в креслата), а емоционалния ефект, който тези факти предизвикват в човешкото съзнание. Всяка от двете употреби на думата може да бъде защитавана, но нашата цел е да запазим успоредно и двете в обръщение, така че емоционалната стойност на думата „действителен“ да се прилага ту от едната страна на разказа, ту от другата, според тава как е изгодно за нас. Общото правило, което вече сме установили стабилно сред тях е, че при всички преживявания, които ги правят по-щастливи или им действат благотворно, само физическите факти са „действителни“, докато духовните елементи са „субективни“. При всички преживявания, които ги обезсърчават или покваряват, духовните елементи са най-действителното нещо и да ги пренебрегваш означава да бягаш от действителността. Така например при раждането кръвта и болката са „действителни“, докато радостта е просто една субективна гледна точка. При смъртта страхът и грозотата разкриват „действителния образ на смъртта“. Ненавистта към омразния човек е „действителна“, защото в омразата си хората се виждат такива, каквито са и не хранят никакви илюзии. Но очарованието на любимия човек е просто един субективен ореол, който прикрива „действителното“ сексуално желание или икономически интерес. Войните и нищетата са „действително“ ужасни. Мирът и благоденствието са просто материални факти, към които хората случайно изпитват определени чувства. Човеците постоянно се обвиняват един друг в това, че искат „и вълкът да е сит, и агнето – цяло“, но благодарение на усилията ни те най-често изпадат в идиотското положение, при което нито спасяват агнето, нито нахранват вълка. Ако добре се справиш с пациента си, скоро той ще започне да възприема чувствата, които изпитва при вида на човешки вътрешности, като висша форма на „действителност“, а чувствата, които го обземат при вида на щастливи деца и при хубаво време, ще смята просто за сантименталност.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Тридесет и първо писмо