Седмо писмо

Драги ми Горчилко,

Странно е, че ме питаш дали е задължително да държиш пациента в неведение относно твоето съществуване. Този въпрос, поне що се отнася до настоящия етап на борбата, е решен от Низшето Командване. Засега нашата политика е да се прикриваме. Разбира се, не винаги е било така. Ние наистина сме изправени пред жестока дилема. Ако хората не вярват на нашето съществуване, се лишаваме от чудесните резултати на прекия тероризъм и освен това не можем да създаваме магьосници. От друга страна, ако вярват в нас, няма да можем да ги правим материалисти и скептици. Или поне не още. Силно се надявам, че когато му дойде времето, ще се научим да митологизираме и да оцветяваме емоционално тяхната наука до такава степен, че онова, което всъщност е вяра в нас (макар и не така формулирано) да се промъкне в съзнанието им, докато то същевременно остава непристъпно за вярата във Врага. „Жизнената сила“, боготворенето на секса и някои аспекти на психоанализата могат да се окажат полезни в този смисъл. Щом веднъж постигнем най-доброто, на което сме способни – материалиста-магьосник, човека, който не използва, а в действителност обожествява онова, което неопределено назовава „сили“, като същевременно отрича съществуването на „духове“ – тогава на войната вече ще й се вижда края. Дотогава обаче ще трябва да се подчиняваме на заповедите. Не смятам, че ще срещнеш особени трудности да държиш пациента си в неведение. Фактът, че в съвременните представи „дяволите“ са предимно комични образи, ще ти помогне. Ако у него започне да се надига и най-малкото подозрение, че ти съществуваш, накарай го да си представи същество в червени чорапогащи и му внуши, че щом не е способен да повярва в него (това е стар христоматиен метод за объркване), следователно не може да повярва и в теб.

Не съм забравил обещанието си да обмисля дали да направим от пациента ти войнстващ патриот или пък краен пацифист. Всички крайности, с изключение на крайната преданост към Врага, трябва да бъдат поощрявани. Разбира се, не винаги, но поне в този период. Някои епохи се характеризират с равнодушие и самодоволство и тогава задачата ни е да ги приспиваме още по-дълбоко. Други епохи, а сегашната е именно такава, са неуравновесени и предразполагат към бунтове и раздори. В такъв случай пък ние следва да ги разбуним още повече. Всяка малка групичка хора, възникнала на базата на някой общ интерес, който останалите не одобряват или игнорират, е склонна да развива вътре в себе си силно взаимно възхищение, а към външния свят – огромна доза надменност и омраза, която се проповядва без никакъв срам, защото тя е в името на „каузата“, която се смята за безличностна. Дори когато групичката е създадена първоначално за целите на Врага, всичко това остава в сянка. В наш интерес е Църквата да бъде малобройна, не само за да може по-малко хора да познаят Врага, но и за да може онези, които Го познават, да придобият неловката напрегнатост и отбранителна готовност да доказват, че те са най-правите – черти, присъщи на някое тайно общество или клика. Разбира се, самата Църква е здраво защитена и ние никога досега не сме успели да й придадем всичките белези, характерни за една фракция. Но нейни подгрупировки често са постигали възхитителни резултати, като се започне от партиите на Павел и Аполос в Коринт и се стигне до горната и долна партия в англиканската църква.

Ако успееш да превърнеш пациента си в един от онези, които отказват военна служба поради убежденията си, той неизбежно ще се окаже част от едно малобройно, гласовите, сплотено и непопулярно общество, а последиците от това за човек, така скоро приел християнството, почти сигурно ще бъдат добри за нас. Но само почти сигурно. Имал ли е той сериозни съмнения за правилността на участието си в една справедлива война, преди сегашната да е избухнала? Дали е човек с такава физическа смелост, че да не изпитва подсъзнателни опасения относно истинските мотиви за своя пацифизъм? Може ли той, когато е най-близко до искреността (а никое човешко същество при никакви обстоятелства не е напълно искрено), да е убеден, че е воден единствено от желанието да се подчинява на Врага? Ако той е от този вид хора, пацифизмът едва ли ще ни свърши работа, а вероятно и Врагът ще го предпази от обичайните последствия от принадлежността към една секта. В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е да предизвикаш у него неочаквана объркана емоционална криза, от която той може да излезе като гузен привърженик на патриотизма. Такива неща често могат да се уредят. Но ако е такъв, какъвто си го представям, опитай с пацифизма.

Което и от двете да възприеме, основната ти задача ще бъде една и съща. В началото ще го накараш да смята патриотизма или пацифизма за част от своята религия. После, под влиянието на партизанския дух, го научи да ги смята за най-важната нейна част. После бавно и неусетно го доведи до етапа, в който религията става прост участ от „каузата“, в който християнството се цени главно заради чудесните аргументи, които предлага в полза на британската военна кауза или на пацифизма. Най-важното, от което трябва да го предпазиш, е да гледа на земните дела като на средство за подчинение на Врага. А когато успееш да направиш така, че светът да стане цел, а вярата – средство, значи почти си спечелил твоя човек и няма никакво значение каква е светската цел, която преследва. Щом митингите, памфлетите, политиканството, разните движения, стратегически цели и кампании станат по-значими за него от молитвите, тайнствата и милосърдието, той е наш. И колкото по-„религиозен“ е (в този смисъл), толкова по-сигурно е, че е наш. Тук долу има една цяла клетка с такива, която мога да ти покажа.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Осмо писмо