Седемнадесето писмо

Драги ми Горчилко,

Презрителното ти отношение към чревоугодието като средство за улавяне на души, което личи от последното ти писмо, просто показва твоето невежество. Едно от върховите ни постижения за последните сто години бе да притъпим човешката съвест по този въпрос, така че сега из цяла Европа, надлъж и нашир, едва ли ще чуеш проповед, посветена на него, или човешка съвест, обезпокоена от него. Този успех до голяма степен се дължи на факта, че съсредоточихме всичките си усилия върху Чревоугодието на изтънчеността, а не върху Чревоугодието на излишъка. Майката на пациента ти, както разбирам от досието й, а и ти сигурно си разбрал от Душегуб, е много добър пример за първото. Тя би била страхотно изненадана (а някой ден, надявам се, наистина ще бъде), ако разбере, че цял живот е робувала на тази своя страст. Сега това остава скрито за нея, понеже количествата, за които става дума, са малки. Но какво значение имат количествата, ако можем да използваме стомаха и небцето на човека, за да го направим раздразнителен, нетърпелив, неотзивчив и егоист? Душегуб държи старата жена здраво в ръце. Тя представлява истинска напаст за домакини и прислужници. винаги отказва онова, което й се предлага и с престорено скромна въздишка и лека усмивчица казва: „О, моля ви, моля ви… Искам само чаша чай, слаб, но не прекалено, и съвсем, съвсем мъничко парченце препечен хляб, но да е наистина хрупкав.“ Разбираш ли? Понеже онова, което иска, е по-малко и по-евтино от сервираното пред нея, тя никога няма да сметне за чревоугодие решимостта си да получи точно каквото иска, колкото и грижи да създава това на околните. Даже и в момента, в който угажда на апетита си, тя смята, че е пример за умереност. В препълнения ресторант тя надава лек писък при вида на чинията, която някоя преуморена сервитьорка поставя пред нея, и казва: „О, това е твърде, твърде много! Махнете го и ми донесете около четвъртинка от него.“ Ако някой й направи забележка, тя ще отвърне, че просто не желае да се хвърля храната на вятъра. А всъщност го прави, понеже онази особена отсянка на изтънченост, към която сме я пристрастили, се оскърбява при вида на повече храна, отколкото тя случайно иска в момента.

За истинската стойност на тихата и незабележима работа, която Душегуб върши върху тази възрастна жена, може да се съди по това, че сега стомахът й господства над целия й живот. Душевното й състояние може да се определи с думите: „Искам само.“ Тя иска само чаша чай, направен както трябва, или яйце, сварено както трябва, или филийка, препечена както трябва. Но никога не успява да намери прислужник или приятел, който да може да прави тези елементарни неща „както трябва“, защото зад нейното „както трябва“ се крие едно ненаситно желание за точните и почти невъзможни наслади на небцето, които тя си въобразява, че помни от миналото. За нея миналото е „онези дни, когато човек можеше да намери добра прислуга“, но ние знаем, че това е времето, когато е било по-лесно да й се угоди и тя е разполагала с друг вид удоволствия, които са я правели по-малко зависима от онези, които предлага трапезата. Междувременно ежедневните разочарования стават причина за постоянно лошо настроение: готвачите напускат един след друг, а приятелите й охладняват. Ако някога Врагът вложи в ума й лекото подозрение, че май прекалено много се интересува от храната, Душегуб го парира, като я успокоява с мисълта, че всъщност не я е грижа какво яде тя самата, но би искала „момчето й да има най-доброто“. В действителност, разбира се, нейната лакомия години наред е била една от главните причини той да не се чувства добре у дома си.

Въпреки това, той се е метнал на нея. Докато хвърляш много усилия, и съвсем правилно, на други фронтове, недей да пренебрегваш и лекото, тихо инфилтриране на чревоугодие. Тъй като е мъж, нямаш големи шансове да го хванеш с формулата „искам само“. Мъжете най-лесно се превръщат в чревоугодници, като се използва тяхната суетност. Трябва да бъдат накарани да се мислят за познавачи на добрата храна, да се хвалят, че са открили единствения ресторант в града, където филето наистина е направено „както трябва“. Това, което е започнало като суетност, постепенно трябва да се превърне в навик. Но както и да му въздействаш, най-важното е да го докараш до състояние, в което отказът от което и да е удоволствие, без значение кое, шампанско или чай, морски език или цигари, го „изважда от равновесие“ и тогава неговото милосърдие, справедливост и покорство зависят изцяло от теб.

Обикновеното прекаляване с храна далеч не е така ценно както любовта към изисканите ястия. То се използва главно като подготвително оръжие преди атаките към целомъдрието. По този въпрос, както и по всички други, поддържай у пациента си състояние на мнима духовност. Никога не го оставяй да забележи медицинската страна на въпроса. Нека се чуди заради каква проява на гордост или безверие е попаднал в ръцете ти, докато, ако си припомни какво е ял през последните двадесет и четири часа, това ще му разкрие откъде иде силата ти, и така ще има възможност да провали намеренията ти с помощта на много малко въздържание. Ако все пак трябва да мисли за медицинската страна на целомъдрието, пробутай му голямата лъжа, в която убедихме английските човеци, а именно, че големите физически натоварвания и последващото ги изтощение са особено благоприятни за развитието на тази добродетел. Логично е да се запитаме как могат да вярват на това, след като се знае за прословутата похотливост на моряците и войниците. За разпространението на този мит ние използвахме учителите. Те са хора, които наистина имат интерес от целомъдрието като оправдание за спортните игри, и затова препоръчват игрите като средство за подпомагане на целомъдрието. Но цялата тази работа е прекалено пространна, за да я обясня в самия край на писмото.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Осемнадесето писмо