Единадесето писмо

Драги ми Горчилко,

Както разбирам, всичко се развива много добре. Особено съм доволен от новината, че двамата нови приятели са запознали пациента ти с цялата си компания. Както научих от статистическата служба, всички те са хора, на които напълно може да се разчита – непоправими и последователни безбожници, любители на светските удоволствия, които, без да са извършили някакво голямо престъпление, кротко и сигурно напредват към дома на Нашия Отец. Казваш ми, че много обичали да се смеят. Надявам се не мислиш, че смехът сам по себе си винаги е в наша полза. Този въпрос си струва да бъде разгледан малко по-подробно.

Аз разделям причините за човешкия смях на радост, забавление, същински майтап и несериозност. Пример за първото ще видиш между приятели и влюбени, събрани в навечерието на някой празник. Понякога сред възрастните е необходим и някакъв повод под формата на майтап, но лекотата, с която и най-дребните духовитости в такъв момент предизвикват смях, показва, че не те са истинската причина. Каква е истинската причина, ние не знаем. Нещо подобно се изразява в голяма част от онова ненавистно изкуство, което човеците наричат музика; нещо такова се среща и на Небето – едно безсмислено ускоряване на темпото на небесния живот, съвсем непонятно за нас. Смехът от този вид изобщо не ни е от полза и трябва да се предотвратява при всички обстоятелства. Освен това, само по себе си явлението е отвратително и представлява пряко оскърбление на реализма, достойнството и строгостта, присъщи на Ада.

Забавлението е тясно свързано с радостта – един вид емоционална пяна, която е резултат от игровия инстинкт. Ние имаме много малка полза от него. Разбира се, понякога то може да послужи за отклоняване на вниманието на хората от нещо друго, което Врагът би искал да чувстват или да вършат; но само по себе си забавлението носи много нежелателни тенденции. То стимулира щедростта, смелостта, задоволството и много други злини.

Същинският майтап, който възниква при внезапното осъзнаване на някакво несъответствие, е една много по-обещаваща сфера. Тук не става дума за циничния или неприличен хумор, който, според мен, често дава обезсърчаващи резултати, макар разни посредствени изкусители много да разчитат на него. Истината е, че по този въпрос човеците се разделят доста ясно на два типа. За едни от тях „по-сериозна страст от похотта не съществува“ и за тях неприличната история престава да предизвиква сладострастие в момента, в който стане смешна. Има други, у които смехът и похотта се възбуждат в един и същ момент и от едни и същи неща. Първият вид хора се шегуват със секса, защото той е източник на множество нелепици. Хората от втория вид се разпростират върху нелепиците, защото те им дават повод да говорят за секс. Ако твоят човек принадлежи към първата категория, неприличният хумор няма да ти е от полза. Никога няма да забравя часовете, които пропилях (дълги часове на непоносима досада) с един от ранните си пациенти по барове и пушални, преди да науча това правило. Разбери към коя група принадлежи пациентът и се погрижи той да не го разбира.

Истинската полза от майтапите или хумора е в съвсем друга насока и дава чудесни резултати особено при англичаните, които приемат своето „чувство за хумор“ толкова насериозно, че недостатъкът в тази област е почти единственият недостатък, от който се срамуват. За тях хуморът е най-утешителната и (обърни внимание) всеопрощаваща благодат в живота им. Затова той е безценен като средство за премахване на срама. Ако някой просто оставя другите да му плащат сметките, той е „стиснат“; ако шеговито се хвали с това и упреква приятелите си, че постоянно се минават, той вече не е стиснат, а „шегаджия“. Обикновената страхливост е нещо, от което човек се срамува; страхливостта, раздута с комични преувеличавания и гротескни жестове, може да мине за забавна. Жестокостта е срамна, освен ако жестокият човек не може да я представи като грубовата шега. Хиляди цинични или даже богохулни вицове не допринасят толкова за вечното проклятие на един човек, колкото откритието, че той може да прави почти всичко, което му се прииска, не само без неодобрението, но дори и с възхищението на околните, стига само да успее да го представи като майтап. И това изкушение може почти изцяло да остане скрито за твоя пациент с помощта на английското сериозно отношение към хумора. Всяко негово подозрение, че с хумора се прекалява, може да му бъде представено като проява на „пуританщина“ или пък като признак на „липса на чувство за хумор“.

Все пак, най-доброто от всички споменати средства е несериозността. Преди всичко тя е много пестелива. Само умният човек може да си направи хубав майтап с добродетелта, а всъщност и с всичко останало. Но всеки човек може да бъде обучен да говори така, все едно че самата добродетел е смешна. Несериозните хора се държат така, като чели майтапът вече е направен. Всъщност никой не го е направил, но всяка сериозна тема се обсъжда по начин, който предполага, че те вече са открили смешната й страна. Ако се възпитава достатъчно дълго, привикването към несериозност изгражда около човека най-сигурната броня срещу Врага, която на мен ми е известна. При това несериозността не носи нито една от опасностите, присъщи на другите причини за смеха. Тя няма нищо общо с радостта; тя притъпява интелекта, вместо да го изостря и не създава никаква привързаност между хората, които я практикуват.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Дванадесето писмо