ДУШЕВАДЕЦЪТ ВДИГА ТОСТ

Предисловие

Често пъти са ме молили или съветвали да продължа „Писмата на Душевадеца“, но години наред нямах никакво желание да го сторя. Въпреки че никога не съм писал нещо с по-голяма лекота, също така и никога не съм го правил с по-малко удоволствие. Без съмнение лекотата се дължеше на факта, че щом веднъж си хванал цаката на дяволските писма, те сякаш заживяват свой живот, подобно на Суифтовите великани и лилипути, медицинската и нравствена философия в „Едъкин“, или като Настеевия чудесен камък. Този майсторлък може да те води цели хиляда страници, стига да му позволиш свободно да си разиграва коня. Но макар да бе лесно да изкривиш съзнанието си така, че то да възприема всичко от дяволска гледна точка, това в никой случай не беше забавно, или поне не за дълго. Напрежението предизвика у мен нещо като духовна парализа. Светът, в който трябваше да се пренеса, докато говорех от името на Душевадеца, беше целият от прах и пясък, жажда и неудовлетвореност. В него не биваше да има и следа от красота, свежест и жизнерадост. Този свят едва не ме задуши, докато завърша книгата. И щеше да задуши читателите ми, ако бях продължил.

Освен това донякъде имах зъб на моята книга затова, че не беше съвсем друга творба, която никой не би могъл да напише. В идеален план, съветите на Душевадеца към Горчилко трябваше да бъдат балансирани със съветите на някой архангел към ангела-пазител на пациента. без тях картината на човешкия живот е изопачена. Но кой би могъл да запълни тази празнина? Дори ако някой, (а той би трябвало да е доста по-добър човек от мен), би успял да постигне желаните духовни висоти, какъв ли „съответстващ стил“ би могъл да използва? Понеже стилът всъщност би бил част от смисъла. Обикновените поучения не биха свършили работа. Небесното би трябвало да лъха от всяко изречение. А в наше време, дори ако можеш да пишеш проза като Трахърн, няма да ти разрешат, понеже каноните на „функционализма“ лишават литературата от възможността да изпълни половината ни функции. (В основата си всяка стилова норма постановява не само как да се изразяваме, но и какво можем да кажем.)

По-късно с течение на годините задушаващият спомен от писането на „Писмата“ избледня, започнаха да ми идват наум идеи по разни въпроси, които сякаш плачеха за Душевадска трактовка. Бях твърдо решен да не напиша повече нито едно писмо. Но в ума ми се въртеше идеята за нещо като лекция или „реч“, като ту я забравях, ту се сещах за нея, но така и не я поверих на белия лист. Тогава пристигна предложението на вестник „Сатърди Ивнинг Поуст“ и това реши въпроса.

К.С.Л.

Пренасяме се в Ада на ежегодната вечеря на Подготвителния колеж за млади изкусители. Ректорът, доктор Поплювец, току-що е вдигнал наздравица за гостите. Душевадецът, който е почетен гост, се изправя, за да отвърне на домакина:

Господин Ректор, Ваше Бездънно Нисочество, Ваши Долнопробия, унижаеми Пъклени Омерзенчества,

В такива случаи е обичайно ораторът да се обърне най-напред към онези от вас, които току-що са завършили образованието си и много скоро ще бъдат официално назначени като пълноправни аспирант-изкусители на Земята. С охота ще се подчиня на тази традиция. Добре си спомням с какъв трепет самият аз очаквах първото си назначение. Вярвам и се надявам, че всички вие тази вечер сте обзети от подобно вълнение. Пред всеки от вас се открива кариера. Пъкълът очаква и изисква тя да бъде един непрекъснат низ от успехи, каквато беше моята. Ако не изпълните това условие, знаете какво ви чака.

Нямам желание да отслабвам здравословния и постоянно надвиснал над вас ужас, неотслабващия страх, който трябва да пришпорва вашите усилия. Нямате представа колко пъти ще завиждате на човеците за тяхната способност да спят! Едновременно с това бих искал да представя пред вас една умерено оптимистична картина на стратегическата ситуация като цяло.

Вашият страховит ректор включи в иначе доста смислената си реч нещо като извинение за угощението, което ни предложи. Унижаеми Омерзенчества, никой няма намерение да хвърля вината върху него! От друга страна обаче не може да се отрече, че човешките души, на чиито терзания се наслаждавахме тази вечер, не мяха кой знае какво от гастрономическа гледна точка. Дори големите кулинарни умения на нашите мъчители не можаха да подобрят блудкавия им вкус.

О, съвсем друго нещо е да впиеш зъби във Фаринара, в Хенри VIII или дори в Хитлер! Какво мляскане падаше тогава, имаше и какво да се глозга – бяс, себичност и жестокост, отстъпващи по сила само на нашите. Храната се съпротивляваше и това я правеше още по-вкусна. А когато най-после биваше погълната, тя приятно затопляше вътрешностите.

За разлика от тогава, какво получихме тази вечер? Имаше един висш общински служител в рушветчийски сос. Но лично аз не усетих у него неподправения вкус на бруталната и изгаряща алчност, на който се наслаждавахме, когато поглъщахме големите магнати от миналия век. Не беше ли той една истинска шушумига – същество, което се облагодетелства на дребно, пускайки плоски шеги, когато е на четири очи, докато шумно отрича деянията си с мухлясали гръмки фрази в публичните си изказвания? Мърляво нищожество, поддало се на корупцията едва ли не от скука и най-вече защото всички останали го правят. После ни сервираха безвкусен гювеч от прелюбодейци. Успяхте ли да доловите в него дори сянка от истински разпалена, предизвикателна, буйна и неутолима похот? Аз не открих този вкус. Всички те ми се сториха като безполови малоумници, които са се озовали в чуждо легло по силата на първосигналното влечение, предизвикано от порнографски снимки, или с цел да се почувстват модерни или еманципирани хора, да се уверят в своята мъжественост или „нормалност“, или дори защото просто не са имали какво друго да правят. На мен, като гастроном, опитвал Месалина и Казанова, честно казано ми се доповръща от тях. Профсъюзният лидер с гарнитура „дрън-дрън“ може би беше малко по-апетитен. Той бе докарал някои истински беди на себеподобните си. Със своите дела, и то не съвсем несъзнателно, той бе причинил кръвопролития, глад и потъпкване на свободата. Да, в известен смисъл. Но какъв! Почти не се бе замислял за крайната си цел. Строгото придържане към партийната линия, собствените интереси и преди всичко към рутината – ето тези неща бяха направлявали живота му.

Но сега идва важното. От гастрономическа гледна точка всичко това е достойно за окайване. Но аз се надявам, че никой от нас не поставя гастрономията на първо място. Ако погледнем на нещата от друг и много по-сериозен ъгъл, нима ситуацията не е повече от оптимистична?

Нека най-напред се замислим за количеството. Качеството може и да е отвратително, но ние никога не сме разполагали с по-голямо изобилие от души (от всеки вид).

Сега ще ви обясня в какво се състои нашият триумф. Изкушаваме се да кажем, че такива души (или такива остатъчни локвички от това, което някога е било душа) едва ли си струва да бъдат обричани на адските мъки. Да, но Врагът (поради някаква непонятна и перверзна причина) е сметнал, че си струва труда те да бъдат спасяване. Повярвайте, така е. Вие, невръстни изчадия, още не сте били на истинска служба и нямате представа какви усилия, каква невероятна изобретателност ни е струвало окончателното спечелване на всяко от тези окаяни създания.

Трудността се състоеше именно в тяхната нищожност и слабохарактерност. Това бяха паразити с толкова объркани мозъци, така пасивно откликващи на околния свят, че беше изключително трудно да ги издигнем до онази степен на осъзнатост и преднамереност, когато става възможно извършването на смъртен грях. Да ги издигнем достатъчно, ала без да прехвърлим онзи фатален милиметър, който би означавал „твърде високо“. Защото, разбира се, тогава всичко би могло да бъде изгубено. Тогава те биха могли да прогледнат, биха могли да се покаят. От друга страна, ако не ги бяхме издигнали достатъчно, те по всяка вероятност щяха да се класират за преддверието на Ада, като създания, негодни нито за Рая, нито за Пъкъла. Твари, неуспели да изкарат изпита, на които се позволява да потънат за вечни времена в едно малко или много доволно състояние на под-човечност.

Когато всяко от тези същества извършва онова, което Врагът би нарекъл „греховна“ постъпка, те отначало само донякъде или изобщо не осъзнават своята пълна духовна отговорност. Те не разбират нито източника, нито истинската същност на забраните, които нарушават. Тяхното съзнание почти не съществува отделно от окръжаващата ги социална атмосфера. И, разбира се, ние добре сме се погрижили и самият им език да бъде във висша степен мъглив и неясен. Онова, което в професията на някого би било подкуп, в нечия друга професия е бакшиш, а в тяхната – подарък. Първата задача на техните изкусители беше да затвърдят техния избор, водещ по пътя към Ада, чрез многократно повторение, и да го превърнат в навик. Но по-късно (и това е най-важното) те трябваше да превърнат този навик в принцип, и то в принцип, който създанието е готово да защитава. След това вече всичко върви като по вода. Приспособяването към социалната среда, отначало просто инстинктивно или механично (как може една безволева пихтия да не се приспособява?) сега се превръща в осъзнато верую, в идеал за общност или в стремеж „да бъдеш като хората“. Тяхното неведение за закона, който нарушават, вече се превръща в някаква смътна теория за него (помнете, че те не познават историята) – теория, която се изразява в наричането на съответния закон конвенционален, пуритански или проява на буржоазен морал. Така постепенно у съществото са създава едно твърдо, здраво и неизменно ядро от решимост да продължи да бъде каквото си е, и дори да се бори със собствените си настроения, които биха могли да го променят. Това ядро е съвсем малко. То няма нищо общо с разсъдъка (те са отчайващо невежи) или с предизвикателството (нищетата на тяхната емоционалност и въображение изключва това). Това ядро по свой начин е почти скромно и смирено. Прилича на камъче или на раково образувание в съвсем ранен стадий. Но то ще ни послужи добре. Тук най-после имаме истинско и целенасочено, макар и не съвсем съзнателно отхвърляне на онова, което Врагът нарича благодат.

И така, това са двете желани явления. Първо, изобилието на лова ни. Колкото и безвкусна да е плячката, не сме застрашени от глад. И второ, триумфът. Умението на нашите изкусители никога не е било на по-високо равнище. Но третият извод, на който още не съм се спрял, е най-важният от всички. Такива души, с чието отчаяние и разруха тази вечер – е, няма да кажа пирувахме, на във всеки случай задоволихме глада си – стават все повече и броят им ще продължава да се увеличава. Директивите от Низшето Командуване ни уверяват, че това е така. Ръководството ни предупреждава да съобразим изцяло тактиката си с настоящото положение. „Големите“ грешници, у които бурните и полезни за нас страсти са излезли от всякакви граници, и които с огромна концентрация на волята преследват цели, от които Врагът се отвращава, няма да изчезнат. Но ще се срещат все по-рядко. Нашият улов ще бъде все по-многоброен, но все по-голяма част от него ще представлява брак – боклук, който преди години бихме хвърлили на Цербер и на останалите пъклени псета, като негоден за дяволска консумация. Във връзка с това има две неща, които искам да разберете. Първо, че колкото и потискаща да изглежда, тази тенденция наистина е промяна към по-добро. И второ, искам да ви обърна внимание на средствата, чрез които е постигната.

Промяната наистина е към по-добро. Големите (и вкусни) грешници са направени от съвсем същия материал като онези отвратителни явления, великите светци. Фактическото изчезване на този материал може да означава блудкави ястия за нас. Но нима не означава пълно безсилие и глад за Врага? Той не е създал хората, не е станал един от тях и не е умрял в мъки сред тях с цел да създаде кандидати за преддверието на Ада – „неуспели“ човеци. Желал е да създаде светци, богове, Свои подобия. Нима сегашната ни безвкусна храна не е твърде нищожна цена за сладкото съзнание, че целия Му голям експеримент се проваля? Но това не е всичко. Докато големите грешници намаляват, а болшинството от плячката ни губи всякаква индивидуалност, големите грешници се превръщат във все по-ефективни наши служители. Всеки диктатор или дори демагог, едва ли не всяка филмова или поп звезда, може да увлече след себе си десетки хиляди човешки овце. Те отдават душите си (или поне колкото съществува от тях) на него. А чрез него – на нас. Може и да дойде време, когато изобщо няма да се налага да си губим времето с изкушаване на отделни индивиди, с изключение на малцината водачи. Хвани овена и цялото стадо ще тръгне подире му.

Но съзнавате ли как сме успели да превърнем такава голяма част от човешкия род в кръгли нули? Това не е станало случайно. Това е нашият отговор (при това великолепен) на едно от най-сериозните предизвикателства, с които някога сме се сблъсквали.

Позволете ми да ви припомня в какво положение се намираха хората през втората половина на деветнайсети век – периодът, в който престанах да бъда практикуващ изкусител и бях възнаграден с административен пост. По онова време великото движение за свобода и равенство между хората вече бе дало сигурни плодове и се бе разраснало значително. Робството бе премахнато. Американската война за независимост бе спечелена. Френската революция бе победила. Почти навсякъде религиозната търпимост печелеше все повече привърженици. Първоначално в това движение съществуваха много елемент, които бяха в наша полза. В него бяха примесени големи дози атеизъм, антиклерикализъм, много завист и жажда за отмъщение, дори някои (доста абсурдни) опити за възраждане на езичеството. Не беше лесно да решим какво да бъде нашето отношение. От една страна, за нас беше тежък удар (и все още е), когато гладният бъдеше нахранен или окованият роб се отървеше от веригите. Но от друга страна, в това движение имаше толкова вероотстъпничество, толкова материализъм, секуларизъм и омраза, че ние решихме, че трябва да го поощряваме.

Ала в края на века положението се оказа много по-просто и много по-застрашително. В английския сектор (където изкарах по-голямата част от фронтовата си служба) се бе случило нещо ужасно. Врагът с обичайното Си жонгльорство до голяма степен успя да си присвои и да използва за собствените Си цели това прогресивно и либерално движение. От антихристиянския му дух не остана почти нищо. Широко се разпространи опасното явление, наречено християнски социализъм. Фабрикантите от добрите стари времена, които богатееха от експлоатация, вместо да бъдат избити от своите работници (нещо, от което бихме имали полза), предизвикваха неодобрението на собствената си класа. Богатите се отказваха от привилегиите си не по принуда или под заплаха от революция, а подчинявайки се на собствената си съвест. Що се отнася до бедните, които извличаха полза от всичко това, поведението им беше крайно разочароващо. Вместо да използват новопридобитата си свобода, (както ние с основание очаквахме и се надявахме), за убийства, изнасилвания и грабежи, или поне за безпаметно пиянство, те перверзно се стараеха да стават по-чисти, порядъчни и пестеливи, по-добре образовани и дори по-добродетелни. Повярвайте, унижаеми Омерзенчества, заплахата от нещо като истински здраво общество изглеждаше съвсем сериозна.

Слава на Нашия Долен Отец, опасността бе избегната. Нашата контраатака се проведе на две равнища. На по-дълбинното нашите труженици съумяха да извадят на преден план един елемент, присъщ на движението още от най-ранните му дни. Дълбоко скрита в сърцевината на борбата за свобода се съдържаше също и силна ненавист към личната свобода. Първият, който я разкри, беше онзи безценен човек Русо. Както си спомняте, в неговата идеална демокрация е разрешена само държавната религия, робството е възстановено, а на индивида се казва, че той истински е желаел (макар и да не го е съзнавал) всичко онова, което му нарежда правителството. От тази отправна точка, минавайки през Хегел (още един изключително полезен пропагандист на нашата кауза) ние лесно успяхме да създадем и нацистката и комунистическата държави. Дори в Англия постигнахме забележителни успехи. Онзи ден чух, че в тази страна човек няма право, освен ако не разполага със специално разрешение, да отсече собственото си дърво със собствената си брадва, да го нареже на дъски със собствения си трион и с дъските да построи барака за инструменти в собствената си градина.

Такава беше нашата контраатака на едното равнище. На вас, като на съвсем начинаещи, няма да ви бъде възложена толкова отговорна работа. Вие ще бъдете прикрепени като изкусители към частни лица. Срещу тях, или пък посредством тях, нашата контраатака приема друга форма.

Думата, с която трябва да ги водите за носа, е демокрация. Добрата работа, която нашите експерт-филолози вече са свършили в изопачаването на човешкия език, прави ненужно да ви предупреждавам никога да не им позволявате да придадат на тази дума ясно и определено значение. Те и без това няма да го направят. И през ум няма да им мине, че всъщност демокрация е името на една конкретна политическа система, или дори по-точно избирателна система, и че тя има съвсем далечна и слаба връзка с онова, което се опитвате да им пробутате. Разбира се, също така никога не бива да им позволявате да си зададат въпроса на Аристотел, а именно дали „демократично поведение“ означава поведение, което се харесва в демократичните общества, или пък поведение, което ще запази демокрацията. Защото, ако се замислят за това, почти неизбежно ще се досетят, че двете неща не непременно означават едно и също.

Трябва да използвате думата просто като заклинание, или само заради начина, по който им въздейства. Това е дума, пред която те благоговеят. Освен това тя, разбира се, е свързана с политическия идеал, че всички хора заслужават и имат право на еднакво отношение. След това правите в съзнанието им неусетен преход от този политически идеал към фактическата убеденост, че всички хора наистина са равни, и особено човекът, върху когото работите. В резултат на това можете да използвате думата демокрация, за да санкционирате в съзнанието му най-унизителното (а също и най-неприятното) от всички човешки чувства. Така можете да го накарате, не само без капка срам, но и с подчертано самодоволство, да се държи по такъв начин, че ако поведението му не се оправдаваше от магическата дума, то би било осмивано от всички.

Естествено, чувството, за което ви говоря, е онова, което подтиква човека да каже аз не съм по-лош от теб.

Първото и най-очевидно предимство е, че по този начин вие го карате да постави в самия център на битието си една хубава и стабилна опашата лъжа. Нямам предвид просто, че неговото твърдение е фактически невярно, т.е., че той е толкова равен на всички останали хора по доброта, честност и благоразумие, колкото и по ръст или обиколка на талията. Имам предвид, че той самият не го вярва. Никой човек, който казва: „Аз не съм по-лош от теб“, не го вярва наистина. Ако мислеше така, никога не би го казал. Санбернарът никога няма да го каже на кучето-играчка, ученият – на глупака, добрият работник – на безделника, нито пък хубавата жена – на грозната. Претенцията за равенство, извън строго политическата сфера, се предявява само от онези, които по някакъв случай се чувстват посредствени. Тя изразява именно онова неловко, парещо, мъчително чувство за малоценност, която пациентът отказва да приеме.

И следователно възнегодува. Да, и следователно възнегодува срещу всяка проява на превъзходство у другите, очерня я, иска да я премахне. Скоро той започва във всяка проява на някакво различие да съзира претенция за превъзходство. Никой не бива да се различава от самия него по глас, обноски, развлечения, вкус към храната. „Ето един, който говори английски по-ясно и с по-добра интонация от мен – това сигурно е проява на отвратително, надуто, префърцунено маниерничене. Ето пък друг, който казва, че не обича хот-дог – безспорно смята, че тази храна е твърде просташка за него. Този пък не иска да пусне монета в грамофона-автомат – трябва да е от ония интелектуалци, дето все гледат да се изфукат. Ако бяха свестни момчета, щяха да са като мен. Нямат право да са различни. Това е недемократично.“

Сам по себе си този полезен феномен в никакъв случай не е нов. Под името завист е бил познат на човеците в течение на хиляди години. но винаги досега е бил смятан за един от най-отблъскващите и най-смешни пороци. Хората, които са осъзнавали, че изпитват завист, са се срамували от нея. А които не са я осъзнавали, не са я прощавали на другите. Възхитителният нов елемент в сегашното положение е, че вие имате възможност да я санкционирате, да я направите достойна за уважени и дори похвална чрез магическата употреба на думата демократичен.

Под влияние на тази магическа формула онези, които са донякъде или съвсем посредствени, могат по-успешно и безкомпромисно от всякога да се стремят да смъкнат всички останали до собственото си равнище. Но това не е всичко. Под влиянието на същия феномен, онези, които стигат, или биха могли да стигнат по-близо до истинската човечност, всъщност се отказват от страх да не бъдат недемократични. Осведомен съм от достоверен източник, че сегашните млади човеци понякога потискат зараждащия се у тях вкус към класическата музика или хубавата книга, понеже това би могло да им попречи да „бъдат като хората“. Знам също, че хората, които искрено желаят да бъдат (и им се предлага благодатта, даваща им възможност да бъдат) честни, целомъдрени и въздържани, се отказват от нея. Да приемат би означавало да станат различни, това би ги откъснало от общоприетия начин на живот, би ги изолирало от общността, би попречило на тяхното интегриране в групата. Така те биха могли (о, ужас!) да придобият своя индивидуалност.

Всичко това намира синтезиран израз в молитвата, която, както разбрах, наскоро е отправила една млада особа о женски пол: „О, Господи, дай ми да бъде едно нормално момиче от двайсети век!“ Благодарение на нашите усилия, тази молитва все повече ще придобива значението: „Направи ме глупава кокетка и безполезен паразит.“

Междувременно, като желан страничен ефект, малцината (които с всеки изминал ден стават и все по-малко), които отказват да бъдат обикновени, нормални, „като хората“ и приобщени, във все по-голяма степен се превръщат наистина в такива педанти и ексцентрици, за каквито масата и без това ги мисли. Понеже подозрението често пъти само поражда подозираното. („И без това, каквото и да правя, съседите ще ме смятат за магьосник или за комунистически агент, ако ще се давя, то поне да е в дълбока вода и наистина да стана такъв.“) В резултат на това сега разполагаме с интелигенция, която, макар и съвсем малобройна, е много полезна за каузата на Ада.

Но това е само страничен ефект. Бих желал да обърнете специално внимание на тази непреодолима и всеобща тенденция към дискредитиране и в последна сметка унищожаване на всяко човешко превъзходство – морално, културно, социално и интелектуално. А нима не е възхитително да наблюдаваме как демокрацията (в своя магическо-заклинателен смисъл) днес върши същата работа, каквато някога изпълняваха най-древните диктатури, на това отгоре със същите методи? Навярно си спомняте как един от гръцките диктатори (тогава са ги наричали „тирани“) проводил свой пратеник при друг диктатор да го помоли за съвет във връзка с принципите на управлението. Вторият диктатор отвел пратеника в една пшенична нива и там прекършил с бастуна си всеки клас, израснал на няколко сантиметра над останалите. Поуката била ясна. Не позволявай да има превъзходство сред подчинените ти. Не оставяй жив човек, който е по-умен, по-добър, по-известен или дори по-хубав от мнозинството. Свали всички до едно равнище – всичките роби, всичките нули, всичките безлични. Всички да са равни. Така тираните са успели в известен смисъл да приложат на практика „демокрацията“. Сега пък „демокрацията“ може да изпълнява същата функция без никаква друга тирания освен своята собствена. Сега вече не се налага някой да минава през ливадата с бастун. Сега по-ниските стебълца сами ще прегризат върховете на по-високите. Високите пък започват сами да прегризват върховете си в желанието си да „бъдат като останалите.“

Вече казах, че да се осигури вечното проклятие на тези дребни душици, на тези същества, на които почти липсва всякаква индивидуалност, представлява трудоемка и сложна задача. Но ако положите нужните старания и умения, можете да бъдете доста сигурни в резултата. Големите грешници само изглеждат по-лесна плячка. Но от друга страна те са непредсказуеми. След като сте ги къткали цели седемдесет години, Врагът може да ви ги грабне под носа на седемдесет и първата. Разбирате ли, те са способни на истинско покаяние. Те имат съзнанието за истинска вина. Те са способни, ако нещата се развият не както трябва, да устояват на социалния натиск в името на Врага със същата решителност, с която по-рано са му устоявали заради нас. По-трудно е да уловиш и смачкаш изплъзваща се оса, отколкото да застреляш от упор разбеснял се слон. Само че слонът ще ти създаде по-големи неприятности, ако не улучиш.

Както вече казах, собственият ми опит се базира главно на работата ми в английския сектор и все още получавам повече новини оттам, отколкото от другаде. Възможно е онова, което сега ще ви кажа, да не е напълно приложимо за секторите, в които ще действат някои от вас. Но можете да направите нужните корекции на място. Почти сигурно е, че все някакво приложение ще има. Ако то е твърде малко, трябва да се постараете държавата, в която работите, да заприлича повече на Англия, каквато е сега.

В тази многообещаваща страна духът на твърдението аз не съм по-лош от теб, освен че има голямо обществено влияние, придобива и по-значителни измерения. Той е започнал да прониква и в тяхната образователна система. Не бих желал да уточнявам докъде е стигнало действието му в момента. Нито пък има значение. Щом веднъж сте схванали тенденцията, лесно ще можете да предвидите по-нататъшното развитие. Особено пък при положение, че ние самите ще изиграем ролята си в това развитие. Основният принцип на новото образование е следният: тъпаците и мързеливците не бива да се чувстват по-посредствени от умните и старателни ученици. Това би било „недемократично“. Тези различия между учениците (тъй като повече от очевидно е, че това са индивидуални различия), трябва да бъдат замаскирани. Това може да се извършва на най-различни нива. Изпитите в университетите трябва да бъдат такива, че почти всички студенти да получават добри оценки. Приемните изпити трябва да бъдат такива, че всички или почти всички граждани да могат да бъдат приети в университетите, независимо дали имат сили (или желание) да се възползват от висшето образование. Учениците, които са твърде глупави или мързеливи, за да учат езици, математика или елементарните основи на природните науки, могат да бъдат оставени да се занимават с неща, които децата обикновено вършат в свободното си време. Например, дайте им да правят питки от кал и наречете това моделиране. Но никога не бива да се допуска и най-лекият намек, че те с нещо отстъпват на децата, които наистина се трудят. С каквито и глупости да се занимават, те трябва да се ползват с „еднакво уважение“. (Мисля, че англичаните вече употребяват този израз.) Не е невъзможен и още един по-драстичен вариант. Деца, които са способни да преминат в по-горен клас, биват насила задържани, защото останалите биха могли да получат травма – О, Веелзевул, каква полезна дума? – задето изостават. Така умният ученик остава демократично прикован към своята възрастова група през цялата си образователна кариера и някое момче, което би имало възможностите да изучава Есхил или Данте, седи и слуша как неговият връстник срича МИМИ ПОМАГА НА МАМА.

Накратко, имаме всички основания да се надяваме на фактическо премахване на образованието, когато принципът аз не съм по-лош от теб се наложи напълно. Всеки стимул за учене, както и всяко наказание за неучене ще изчезне. Малцината, които може би ще желаят да се учат, ще бъдат спъзани. Кои са те, че да превъзхождат своите събратя? А така или иначе учителите, или може би е по-уместно да ги наречем бавачките, ще бъдат прекалено заети да вдъхват увереност на тъпаците и да ги потупват по рамото, за да си губят времето с истинско преподаване. Вече няма да сме принудени да кроим планове и да се трепем, за да насаждаме ведро самодоволство и бездънно невежество сред хората. Малките гадинки сами ще го правят вместо нас.

Разбира се, няма да постигнем тези резултати, ако цялото образование не стане държавно. Но аз съм убеден, че ще стане. Това е част от същата тенденция. Наказателните данъци, предвидени за целта, унищожават средната класа, класата, готова на лишения и жертви с цел да даде на децата си подходящо образование в частни учебни заведения. Ликвидирането на тази класа, освен че е свързано с премахването на образованието, за щастие представлява неизбежна последица от духа, който казва аз не съм по-лош от теб. В крайна сметка, това е социалната група, дала на човеците огромното мнозинство от техните учени, лекари, философи, богослови, поети, художници, композитори, архитекти, юристи и държавници. Ако някога е имало сноп от високи житни класове, чиито връхчета са имали нужда от подкастряне, то това са те. Както отбеляза неотдавна един английски политик: „Демокрацията не иска велики личности.“

Безсмислено би било да питате такова същество дали като казва „не иска“, той има предвид „няма нужда“ или „не обича“. Но за вас е по-добре да сте наясно. Защото тук отново се поставя въпросът на Аристотел.

Ние в Ада с радост бихме приветствали изчезването на демокрацията в тесния смисъл на думата, а именно политическото устройство, назовано така. Подобно на всички форми на управление, то често пъти работи в наша полза. Но общо взето, по-рядко от останалите. И е важно да сме наясно, че „демокрацията“ в дяволския смисъл на думата (аз не съм по-лош от теб, „да бъдеш като хората“, стремеж към приобщаване) е най-подходящият инструмент, с който разполагаме, за да изтрием политическите демокрации от лицето на земята.

Защото „демокрацията“ или „демократичният дух“ (в дяволския смисъл) водят до нация без велики личности – нация, състояща се главно от полуграмотни хора, без здрави морални устои поради липсата на дисциплина в младежките години, хора изпълнени с онази самонадеяност, която ласкателството култивира върху почвата на невежеството и изнежени от постоянно угаждане. И тъкмо такъв според Ада трябва да бъде всеки демократичен народ. Защото, когато една такава нация влезе в конфликт с друга нация, чиито деца са приучени на труд в училище, където талантливите хора заемат високи постове и където невежите маси изобщо нямат думата по въпроси с обществено значение, възможният резултат е само един.

Наскоро една демокрация бе силно изненадана, когато откри, че Русия я е изпреварила в областта на науката. Какъв възхитителен пример за човешка слепота! Щом цялото развитие на тяхното общество се противопоставя на всяка проява на превъзходство, защо са очаквали превъзходство от науката си?

Нашата задача е да насърчаваме поведението, обноските, начина на мислене, който демокрациите естествено одобряват и поощряват, защото именно това са нещата, които, ако не им се попречи, ще унищожат демокрацията. Може би ще се запитате защо човеците не са го разбрали сами. Дори ако не четат Аристотел (това би било недемократично), логично е да се допусне, че поне от Френската революция са разбрали, че поведението, което аристократите естествено харесват, не е поведението, което би съхранило аристокрацията. И биха могли да приложат този принцип към всички форми на управление.

Но аз няма да завърша в този дух. Нямам намерение (опазил ме Нашият Долен Отец!) да насърчавам във вашето съзнание заблудата, която вие трябва грижливо да подхранвате в съзнанието на вашите човешки жертви. Имам предвид заблудата, че съдбата на нациите сама по себе си е по-важна от тази на душата на всеки отделен човек. Поражението на свободните народи и нарастването на броя на робските държави за нас са само средство (освен, разбира се, че ни осигуряват развлечение), но истинската цел е гибелта на индивидите. Защото само индивидите могат да бъдат спасени или обречени на вечни мъки, могат да станат синове на Врага или храна за нас. Основната полза за нас от всяка революция, война или епидемия се състои в индивидуалното страдание, предателство, омразата, гнева и отчаянието, които те биха могли да причинят. Всички сме равни е полезно средство за унищожаването на демократичните общества. Но то има много по-голяма стойност като цел само по себе си, като състояние на духа, което по необходимост изключва смирението, милосърдието, задоволството от собствената съдба, а също така и удоволствието от благодарността или уважението към другите, и така отклонява човешкото същество от почти всички пътища, които биха могли накрая да го отведат в Рая.

А сега идва най-приятната част от моето задължение. На мен се падна честта от името на всички гости да вдигна тост за здравето на Ректора господин Поплювец и за бъдещото процъфтяване на Подготвителния колеж за млади изкусители. Напълнете чашите си… Но какво виждам? Какъв е този възхитителен букет, който вдишвам? Нима е възможно? Господин Ректор, вземам назад всички тежки думи, които изрекох относно вечерята. Ако се съди по вида и аромата, дори във военно време избата на колежа все още разполага с няколко дузини от прекрасната отколешна реколта фарисей. Чудесно! Това вече напомня добрите стари времена. Вдъхнете за миг аромата му, унижаеми Омерзенчества. Вдигнете го към светлината. Погледнете тези огнени жилки, които се гърчат и преплитат в тъмното му сърце, сякаш се борят помежду си. И наистина е така. Знаете ли как е създадено това вино? Различни видове фарисеи са били обрани и стъпкани, и после са ферментирали заедно, за да се получи този неповторим аромат. Тези видове фарисеи, които са били в най-люта вражда помежду си на земята. Някои са били изцяло отдадени на правила, мощи и молитвени броеници. Други са ходели облечени в дрипи, с изпити лица и са изисквали пълно въздържание от дребни удоволствия като чаша вино, игра на карти или театрално представление. Но общото между двата вида е тяхното самодоволство и почти безкрайната разлика между техните действителни възгледи и всичко онова, което Врагът е и заповядва. Най-жизнената доктрина в религията на всеки един от тях е била порочността на останалите религии. Нейното евангелие е била клеветата, а хулите – нейната молитва. Как само са се мразели един друг там горе, където грее слънцето! А колко повече се ненавиждат сега, когато са навеки свързани, но не и помирени. Тяхното изумление, тяхното негодувание от това съчетание, разяждащата сила на тяхната нивга непокаяла се злост ще навлезе в нашето духовно храносмилане и ще подейства като огън. Пъклен огън. В заключение, приятели мои, ще бъде черен ден за нас, ако онова, което повечето човеци разбират под „религия“, някога изчезне от лицето на земята. Тя все още може да ни снабдява с наистина вкусните грехове. Прекрасното цвете на нечестието може да вирее само в най-близко съседство със светостта. Никъде нашите изкушения не са по-успешни, отколкото в самото подножие на олтара.

Ваше Бездънно Нисочество, Ваши Долнопробия, унижаеми Пъклени Омерзенчества, да прием за здравето на Ректора Поплювец и за бъдещето на Колежа!