Деветнадесето писмо

Драги ми Горчилко,

Доста сериозно се замислих по въпроса, който ми поставяш в последното си писмо. Ако, както аз ясно показах, всички същества, по самата си същност си съперничат и поради това идеята на Врага за любовта е едно явно противоречие, какво значат неколкократните ми напомняния, че той наистина обича човешките паразити и желае тяхната свобода и вечно съществуване? Надявам се, мило момче, че не си показвал писмата ми на никого. Не че това има някакво значение, разбира се. Всеки би видял, че привидната ерес, в която съм изпаднал, е чиста случайност. Между другото, надявам се, разбираш и че някои привидно неласкави оценки за Поплювеца бяха чисто и просто шега. Аз наистина изключително много го уважавам. И разбира се, някои неща, които казах, че няма да те защитавам от органите на властта, не бяха казани насериозно. Можеш да ми имаш пълно доверие, че ще се грижа за интересите ти. Но моля те, пази всичко под ключ.

Всъщност, просто от небрежност съм се изпуснал да кажа, че Врагът наистина обича човеците. Естествено, че това е невъзможно. Той е едно същество, а те са различни от Него. Доброто за тях не може да бъде добро и за Него. Всичките Му приказки за любовта сигурно прикриват нещо друго. Трябва да има някаква истинска причина да ги създаде и толкова да се грижи за тях. А това, че се случва някой да заговори, като че ли Той наистина изпитва тази невъзможна любов, се дължи на пълната ни неспособност да разкрием истинските Му мотиви. Какво ли смята да прави с тях? Това е неразрешимият въпрос. Не виждам нищо лошо в това да ти кажа, че именно този проблем беше една от главните причини Нашият Отец да се скара с Врага. Когато за първи път бе повдигнат въпросът за сътворяването на човека, и когато, дори на онзи етап, Врагът нехайно си призна, че предвиждал някакъв епизод с кръст, Нашият Отец естествено реши да поговори с Него и да поиска обяснение. Врагът не отвърна нищо, освен дето съчини тая невероятна история за безкористната любов, която оттогава непрекъснато повтаря. Разбира се, Нашият Отец не можел да приеме това. Той помолил Врага да открие картите Си и признал, че действително много силно желае да разбере тайната. А Врагът отвърнал: „И Аз бих желал с цялото Си сърце да я разбереш.“ Предполагам, че в този момент от разговора възмущението на Нашия Отец от тази безпричинна липса на доверие го е накарало да се отдалечи на безкрайно разстояние от Присъствието, и то така внезапно, че това дало повод за нелепата вражеска версия, че е бил насила изхвърлен от Небето. Оттогава започнахме да разбираме защо нашият Потисник е бил толкова потаен. От тази тайна зависи Неговият трон. Членовете на Неговата клика често признават, че ако ние някога успеем да схванем какво разбира Той под любов, войната ще свърши и ние отново ще се върнем в Рая. И в това се състои най-важната ни задача. Ние знаем, че Той не може истински да обича. Никой не може. В това просто няма никакъв смисъл. Ех, ако можехме да разберем какви са истинските Му намерения! Изпробвали сме не една хипотеза, но още не сме прозрели истината. Все пак никога не бива да губим надежда. Нови и все по-сложни теории, все по-пълни и подробни данни, все по-големи награди за изследователите, постигнали някакви успехи, и все по-ужасни наказания за неуспелите – всичко това, ако се преследва последователно и все по-ускорено до самия край на времето, просто няма начин да не ни доведе до успеха.

Оплакваш се, че от последното ми писмо не ставало ясно дали според мен влюбването е желателно състояние при човека, или не. Ама наистина, Горчилко, това е въпрос, който по-скоро би се очаквало те да зададат! Остави на тях да спорят дали „любовта“, патриотизма, безбрачието, запалените свещи по олтарите, трезвеността и образованието са „добри“ или „лоши“. Не разбираш ли, че няма отговор? Нищо няма значение, освен тенденцията на дадено душевно състояние при дадени обстоятелства да придвижи определен пациент в определен момент по-близо до Врага или по-близо до нас. Затова добре ще бъде да накараш пациента да реши дали „любовта“ е нещо „добро“ или „лошо“. Ако е арогантен тип, изпитващ презрение към тялото, което всъщност се дължи на фалшива изтънченост, макар и той погрешно да смята, че се дължи на душевна чистота; ако е човек, склонен да се подиграва на нещата, които повечето от ближните му одобряват, на всяка цена го накарай да се обяви против любовта. Възпитавай у него високомерен аскетизъм и когато отделиш сексуалността му от всичко, което може да я облагороди, приведи му я като аргумент в някаква много по-брутална и цинична форма. Ако пък е емоционален и наивен човек, подхранвай го със слаби поети и още по-слаби писатели на булевардни романи от старата школа, докато повярва, че „любовта“ е едновременно непреодолима и някак сама по себе си похвална. Имай предвид, че това му убеждение няма да ти помогне особен ода предизвикаш обикновена развратност. Но то е несравнимо средство за продължителни, „благородни“, романтични и трагични изневери, които, ако всичко върви добре, завършват с убийства и самоубийства. Ако и това не стане, това му убеждение може да бъде използвано за насочване на пациента към един полезен брак. Макар бракът да е изобретение на Врага, и той си има своето приложение. Не може да няма поне няколко млади жени около пациента ти, които биха направили живота му на християнин крайно труден, стига да успееш да го убедиш да се ожени за някоя от тях. Моля те, изпрати ми доклад по въпроса в следващото си писмо. А междувременно ти самият трябва да си наясно, че състоянието „влюбеност“ само по себе си не е благоприятно нито за нас, нито за противниковата страна. То е просто една възможност, която както ние, така и Врагът се опитваме да използваме. Подобно на повечето други неща, за които човеците се вълнуват, като например здравето и болестта, старостта и младостта или войната и мира, от гледна точка на духовния живот то представлява главно суров материал.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Двадесето писмо