Дванадесето писмо

Драги ми Горчилко,

Явно постигаш големи успехи. Боя се единствено да не би в опитите си да пришпорваш пациента да го накараш да осъзнае истинското си положение. Защото ти и аз, които виждаме положението му такова, каквото е, никога не бива да забравяме, че за него то трябва да изглежда съвсем различно. Ние знаем, че сме го отклонили от пътя и вече го изтикваме от орбитата около Врага. Но той трябва да бъде накаран да си въобразява, че всички решения, които са повлияли на тази промяна на курса, са незначителни и обратими. Той не бива да подозира, че сега, макар и бавно, се отдалечава от Слънцето по посока, която ще го отведе в студа и мрака на най-далечното пространство.

Затова почти се радвам да чуя, че той все още ходи на църква и редовно се причестява. Зная, че това крие известни опасности, но те са далеч по-малки от това, да открие каква бездна го дели от първите му месеци като християнин. Докато външно запазва някои християнски привички, той все още може да си въобразява, че макар и да си е създал няколко нови запознанства и развлечения, душевното му състояние е почти същото, каквото е било преди месец и половина. И докато е убеден в това, ние няма да трябва да се борим с решителното покаяние за един определен, напълно осъзнат грях, а само с неясното, макар и малко неловко чувство, че напоследък нещо не е съвсем наред.

Трябва много внимателно да боравиш с тази смътна тревога. Ако стане прекалено силна, тя може да го разбуди и да ни провали цялата игра. От друга страна, ако я потиснеш изцяло (което между впрочем Врагът вероятно няма да ти позволи), ще се лишим от един елемент на ситуацията, от който можем да извлечем голяма полза. Ако това чувство се остави да съществува, без да му се позволява да стане непреодолимо и да се превърне в истинско покаяние, то има една безценна тенденция. То увеличава неохотата на пациента да мисли за Врага. Всички хора почти винаги имат такава неохота; но когато мисълта за Него ги кара да усещат надвисналия и постоянно натежаващ мътен облак на полуосъзнатата вина, тази неохота нараства десетократно. Те намразват всяка мисъл, която им напомня за Него, точно както хората с финансови затруднения постъпват само при вида на чекова книжка. В това състояние пациентът ти няма да изостави религиозните си задължения, но все повече ще се отвращава от тях. Той ще мисли възможно най-малко за тях предварително и ще ги забравя възможно най-бързо, след като приключат. Само преди няколко седмици на тебе ти се налагаше да го изкушаваш към невнимание и недействителност в молитвите му; сега ще видиш как той протяга ръце към теб и почти се моли да отвличаш вниманието му и да заглушаваш гласа на сърцето му. Той ще желае молитвите му да бъдат лъжливи, защото ужасно ще го е страх от действителния контакт с Врага. Целта му ще бъде да приспи угризенията на съвестта си.

Когато това положение се установи напълно, ти постепенно ще бъдеш освободен от изтощителното задължение да му осигуряваш наслади за изкушения. Докато неловкостта и неохотата му да я признае все повече го откъсват от всякакво истинско щастие, и докато навикът прави удоволствията на суетата, възбудата и лекомислието все по-слаби и все по-трудни за устояване (защото, за щастие тъкмо това прави с едно удоволствие навикът), ти ще откриеш, че всичко или нищо не е достатъчно интересно, за да привлече блуждаещото му внимание. Вече няма да ти е нужна хубава книга, която той наистина харесва, за да го отклониш от молитвите, работата или от съня; колонката с реклами от вчерашния вестник ще свърши същата работа. Можеш да го накараш да си пилее времето не само в разговори, които са му интересни, и с хора, които харесва, но и в приказки с хора, които не го интересуват, и на теми, които го отегчават. Можеш да го накараш дълго време да не върши нищо. Можеш да го държиш буден до късно през нощта не за да се забавлява, а просто да се взира в угасналия огън в студената стая. Всички здравословни и забавни занимания, които ние бихме искали той да избягва, могат да му бъдат отнети, без да получиш нищичко в замяна; така че накрая той да има основание да каже, както каза един от собствените ми пациенти при пристигането си тук долу: „Сега разбирам, че по-голямата част от живота си съм прекарал, вършейки неща, които нито е трябвало да върша, нито са ми харесвали.“ Християните казват за Врага, че „без Него нищото добива сила.“ А нищото е много силно – достатъчно силно, за да отмъкне най-хубавите години от живота на един човек не в сладки грехове, а в едно безрадостно примигване на съзнанието над нещо неясно какво и неясно защо; в задоволяване на едно любопитство, толкова слабо, че е почти неосъзнато, в барабанене с пръсти и безцелно очакване, в подсвиркване на мелодии, които не обича, или потъване в дълбокия и мрачен лабиринт на блянове, лишени и от страст, и от амбиция, която да им придаде аромат, но от които, щом бъдат предизвикани от някоя случайна асоциация, съществото е прекалено слабо или объркано, за да се отърси.

Ще кажеш, че това са прекалено дребни грехове, и несъмнено, подобно на всички млади изкусители, ти гориш от желание да докладваш за чудовищни злини. Но помни, че единственото, което има значение, е степента, до която отделяш човека от Врага. Няма значение колко незначителни са греховете, щом общият им сбор изтиква човека от Светлината навън в нищото. Убийството не е по-добро от играта на карти, ако картите могат да направят същественото. Всъщност, най-сигурният път към Ада е постепенният – с лек наклон и мека настилка, без неочаквани завои, без километрични камъни и без пътепоказатели.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Тринадесето писмо