Двадесет и шесто писмо

Драги ми Горчилко,

Да, прав си. Периодът на ухажване наистина е подходящ, за да посееш онези семена, които след десет години ще прераснат в домашна омраза. Обаянието на неосъщественото желание дава резултати, които човеците могат да бъдат накарани да объркат с резултатите на милосърдието. Използвай неопределеността на думата „любов“: нека да си въобразяват, че с помощта на любовта са разрешили проблеми, които всъщност само временно са пренебрегнали или отложили под влияние на очарованието. Докато се заблуждават така, ти ще можеш да изостриш тайно тези проблеми и да ги направиш хронични.

Най важният проблем е този за „себеотрицанието“. Забележи каква чудесна работа е свършило за пореден път филологическото ни оръжие със замяната на положителното милосърдие на Врага с отрицателното себеотрицание. Благодарение на това ти можеш още от самото начало да научиш даден човек да се отказва от разни облаги не защото другите биха били щастливи, ако се възползват от тях, а за да може той да прояви себеотрицание, като се лиши от тях. Така си спечелваш едно голямо преимущество. Друго нещо, което много ни помага, когато засегнатите страни са мъж и жена, е разминаването в разбирането на себеотрицанието, което ние сме изградили между половете. Под себеотрицание една жена разбира главно да се грижи за околните, а един мъж – да не им създава грижи. В резултат на това, някоя жена, която е доста напреднала в служението на Врага, може да се окаже далеч по-досадна от който и да е мъж, с изключение на онези, които са изцяло подвластни на Нашия Отец. И обратно, един мъж ще прекара доста дълго време в лагера на Врага, докато извърши толкова дела в полза на другите, колкото една съвсем обикновена жена може да извършва всеки ден. И така, докато жената се чуди как да служи на хората, а мъжът – как да уважава правата на другите, всеки от половете, без никаква очевидна грешка може, и действително смята противния пол за непоправимо егоистичен.

Към тези недоразумения можеш да прибавиш и още няколко. Еротичното привличане е източник на взаимна добронамереност, поради което всеки е готов наистина с радост да отстъпи пред желанията на другия. При това те знаят, че Врагът изисква от тях определено милосърдие, което, ако се постигне, ще доведе до подобни действия. Ти трябва да ги накараш да възприемат като закон за бъдещия си брачен живот тази готовност за взаимно самопожертване, което сега естествено се поражда от взаимното им привличане. Но щом това привличане се изчерпи, те няма да имат достатъчно милосърдие, за да продължат да проявяват самопожертвувателност. Няма да схванат уловката, понеже са двойно заслепени, мислейки сексуалното привличане за милосърдие и смятайки, че това привличане ще трае вечно.

Щом някакъв вид официална, законна или общоприета самопожертвувателност веднъж се е установила като правило, за спазването на което емоционалните им източници са изчерпани, а духовните още не са дозрели, имаме основание да очакваме чудесни резултати. Когато обсъждат каквото и да е съвместно действие, непременно А ще говори в полза на предполагаемите желания на Б, а Б ще прави същото с обратен знак. Често пъти е невъзможно да се разберат истинските желания на която и да е от страните. С малко повече късмет се стига дотам, че извършват нещо, което никой от двамата не желае, като всеки от тях се чувства голям праведник и тайно претендира към него да се отнесат по-добре заради проявеното себеотрицание, а в себе си притаява недоволство към другия заради лекотата, с която е била приета жертвата му. По-късно можеш да се опиташ да пробуташ тъй наречената илюзия на конфликта, породен от щедрост. Тази игра е най-забавна, когато в нея участват повече от двама играчи, например в семейство с големи деца. Предлага се нещо съвсем обикновено, като да кажем да се пие чай в градината. Някой от участниците се постарава на останалите да им стане съвсем ясно (макар и не с много думи), че идеята не му се нрави, но, разбира се, е готов да понесе това от „себеотрицание“. Другите моментално се отказват от предложението, привидно заради собственото си „себеотрицание“, но всъщност защото не желаят да послужат като повод за първия участник да практикува алтруизъм на дребно. Той обаче също не е готов да се откаже от щедрата си проява на себеотрицание. Той настоява да се направи това, „което другите искат“. Те настояват да се направи това, което иска той. Страстите се разпалват. Скоро някой казва: „Щом е така, аз изобщо няма да пия чай.“ И тогава се разразява истинска кавга, от която и двете страни излизат жестоко обидени. Нали разбираш как става? Ако всеки от тях открито се беше стремил към постигане на собственото си действително желание, всички щяха да останат в рамките на разума и учтивостта. Но само защото нещата са обърнати и всяка от страните се бори за каузата на другата страна, те не си дават сметка, че обидата всъщност да дължи на изопачената им праведност, на ината им и на яда, насъбрал се през последните десет години. И цялото това объркване се дължи на показното им „себеотрицание“, с което те оправдават всичките си постъпки. В действителност, всяка от страните напълно съзнава, че „себеотрицанието“ на противника е просто евтина уловка и че той се опитва да ги постави в изкуствено положение, но всеки от тях успява да се чувства невинен и онеправдан, без да е по-неискрен отколкото естествено се полага на едно човешко същество.

Един разумен човек някога беше казал: „Ако хората знаеха колко много лоши чувства причинява себеотрицанието, нямаше толкова често да го проповядват от амвона“; а също: „Тя е от онези жени, които живеят заради другите – и винаги можеш да разпознаеш другите по измъчения им вид.“ И всичко това може да бъде започнато още в периода на ухажването. Малко истинска себичност от страна на пациента ти е по-малко ценна за спечелването на душата му, отколкото първите кълнове на претенциозното и самоуверено себеотрицание, което един ден може да разцъфти във формата, която ти описах. Още отсега можеш да вкараш лекичка неискреност в отношенията им, известна изненада от факта, че момичето не винаги забелязва неговото себеотрицание. Не пренебрегвай тези неща и, преди всичко, не позволявай на младите глупаци да ги забележат. Ако успеят да ги разберат, те скоро ще открият, че само „любовта“ не е достатъчна, че се нуждаят и от милосърдие и още не са го постигнали, и че никакъв външен закон не може да го замени. Така ми се иска Сръдливко да можеше да разклати чувството за хумор на младата жена.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Двадесет и седмо писмо