Двадесет и четвърто писмо

Драги ми Горчилко,

Напоследък си пиша със Сръдливко, който отговаря за госпожицата на твоя пациент и започвам за виждам ахилесовата й пета. Става дума за един незабележим дребен порок, от който страдат почти всички жени като нея, отраснали в интелигентна среда, обединени от една ясно определена вяра. И той се състои в съвсем спокойното убеждение, че всички външни хора, които не споделят тази вяра, са твърде глупави и смешни. Виж, мъжете, за които срещите с такива хора са нещо обичайно, не възприемат нещата по този начин. Тяхното самочувствие, ако имат такова, е от по-друг характер. А нейното, което тя смята, че е почерпано от вярата, всъщност до голяма степен се дължи на влиянието, което й е оказала средата й. То в действителност не се различава много от убеждението, което е имала на десетгодишна възраст, че ножовете за риба, които се употребяват в дома на баща й, са правилни, нормални или „истински“, докато онези в къщите на съседите изобщо не могат да бъдат „истински ножове за риба“. Елементът на невежество и наивност във всичко това е толкова силен, а елементът на духовна гордост – толкова слаб, че едва ли има големи надежди за самото момиче. Но не си ли се замислял как това може да повлияе на пациента ти?

Новаците винаги прекаляват. Човекът, който наскоро се е издигнал в обществото, се държи свръхизискано; младият научен работник е прекомерно педантичен. Пациентът ти е новак в кръга на любимата си. Там той ежедневно вижда християнски живот от качество, което никога по-рано не е и сънувал. Това добива допълнително очарование поради факта, че е влюбен. Той изгаря от нетърпение (всъщност Врагът му заповядва) да подражава на тези хора. А не можеш ли да го накараш да подражава на недостатъка на любимата си? И да го засилиш дотам, че онова, което при нея е било простимо, при него да се превърне в най-силния и прекрасен порок – духовната гордост?

Условията изглеждат напълно благоприятни. Новото общество, в което се е озовал, е такова, че го изкушава да се гордее с него по много други причини, освен християнството. Това са хора по-образовани, по-интелигентни, по-възпитани от всички, които е срещал досега. При това той храни известни илюзии за своето собствено място в това общество. Под влиянието на „любовта“ той все още може да се смята за недостоен за момичето, но бързо престава да се чувства недостоен за останалите. Той изобщо не подозира колко неща му се прощават, защото те са великодушни, и се приемат от добрата им страна, защото той вече е част от семейството. Изобщо не може да си представи колко негови реплики, колко негови мнения те разпознават като ехо на своите собствени. А още по-малко може да предположи каква част от възхищението му от тези хора се дължи на еротичното обаяние на момичето, което за него се пренася върху цялото й обкръжение. Той си въобразява, че разговорите и начина му на живот го очароват поради някакво сходство на тяхното духовно състояние с неговото, докато всъщност те стоят толкова далеч над него, че ако не беше влюбен, той щеше да бъде объркан и дори отблъснат от много неща, които сега приема. Той е като куче, което си въобразява, че разбира от огнестрелно оръжие, защото ловният инстинкт и любовта към господаря му го карат да изпитва удоволствие от лова!

Ето го и твоят шанс. Докато Врагът с помощта на сексуалното привличане и на някои много приятни хора, много напреднали в Неговото служение, издига младия варварин до ниво, което иначе сам никога не би достигнал, ти трябва да го накараш да мисли, че така намира собственото си ниво, че тези хора са „от неговата черга“ и че сред тях той си е у дома. Ако се озове сред други хора, те ще му се сторят досадни, отчасти защото почти всяка компания, до която има достъп, е много по-безинтересна, но най-вече защото ще му липсва очарованието на младата дама. Трябва да го научиш да бърка разликата между компанията, която му е приятна и компанията, която му е скучна, с разликата между християни и невярващи. Трябва да го накараш да почувства (но по-добре е да не го облича в думи): „Колко по-различни сме ние, християните.“ А под „ние, християните“ той, без да го съзнава, трябва да разбира „моята среда“. А под „моята среда“ трябва да разбира не „хората, които поради великодушието и смирението си са ме приели“, а „хората, към които аз принадлежа по право“.

Успехът ти ще зависи от това дали ще успееш да го объркаш. Ако го накараш явно и недвусмислено да се гордее с това, че е християнин, сигурно ще се провалиш. Предупрежденията на Врага са прекалено известни. Ако, от друга страна, позволиш идеята „ние, християните“ да отпадне изцяло и го накараш просто да се гордее със „средата си“, ще произведеш не истинска духовна гордост, а само суетност на социална основа, което в сравнение с първото е дреболия, някакво хилаво дребно прегрешенийце. Трябва да се стремиш да примесваш във всичките му мисли едно лекичко доволство от себе си и никога да не му позволяваш да се запита: „Всъщност за какво точно съм доволен от себе си?“ Идеята, че принадлежи към някакъв вътрешен кръг, че е посветен в някаква тайна, е изключително сладка за него. Наблегни на това. Учи го, като използваш влиянието на момичето, когато то се държи най-глупаво, да възприема едно леко присмехулно отношение към нещата, които говорят невярващите. В съвременните християнски среди съществуват някои теории, които могат да се окажат полезни в това отношение – такива, които възлагат надеждите на обществото на някакъв вътрешен кръг от „духовни служители“, на някакво обучено малцинство теократи. Теб не те интересува дали тези теории са верни, или не. Важното е да му внушиш, че християнството е някаква тайнствена религия, в която той е един от посветените.

И моля ти се, не пълни писмата си с разни глупости за европейската война. Няма съмнение, че крайният й резултат има значение, но този въпрос е от компетентността на нашето Низше Командване. Ни най-малко не ме интересува да знам колко англичани са избити при бомбардировките. А в какво състояние на духа са умрели, мога да науча от архива тук Долу. Това, че все някога са щели да умрат, не е ново за мен. Моля те, съсредоточи се върху преките си задължения.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Двадесет и пето писмо