Двадесет и седмо писмо

Драги ми Горчилко,

Струва ми се, че напоследък не се справяш никак добре. Разбира се, „любовта“ е полезна за отклоняване на мислите му от Врага, но веднага става ясно, че не си се възползвал от нея както трябва, като казваш, че тази негова разсеяност и блуждаене на ума са се превърнали в главна тема на молитвите му. Това показва, че ти до голяма степен си се провалил. Когато усети, че се разсейва, ти трябва да го накараш да се опита с усилие на волята си да се съсредоточи и да продължи нормално молитвата си, все едно че нищо не е било. Но ако той възприеме тази разсеяност като свой сегашен проблем, постави този проблем пред Врага и го превърне в главна тема на молитвите и стремежите си, тогава, вместо да изпишеш вежди, ти си извадил очи. Всичко, дори и грехът, в крайна сметка е против нас, ако резултатът от него приближава пациента към Врага. Бих ти предложил да действаш според следния план. Сега, когато той е влюбен, в съзнанието му се е промъкнала една нова идея за щастие тук, на земята,  и това го прави по-настойчив в чисто просителските молитви – за войната и други подобни неща. Сега е моментът да предизвикаш интелектуални затруднения във връзка с молитвите от този вид. Фалшивата духовност винаги трябва да се поощрява. Под привидно благочестивия предлог, че „възхвалата на Бога и общението с Него представляват истинската молитва“, човеците често могат да бъдат подведени към пряко неподчинение на Врага, който (по обичайния си скучен, банален и безинтересен начин) категорично им е заявил, че трябва да се молят за насъщния си хляб и за оздравяването на болните си. Ти естествено няма да му разкриеш, че молитвата за насъщния хляб, дори изтълкувана в „духовен смисъл“ е точно толкова прозаично просителска, колкото и във всякакъв друг смисъл.

Но тъй като пациентът ти е придобил ужасния навик да се подчинява, той вероятно ще продължи да отправя подобни „прозаични“ молитви, каквото и да правиш. Можеш обаче да го тормозиш с натрапчивото подозрение, че тази практика е абсурдна и не може да доведе до обективни резултати. Не забравяй да използваш аргумента: ези – печеля аз, тура – губиш ти“. Ако онова, за което се моли, не се осъществи, това ще бъде поредното доказателство, че от просителските молитви няма полза. Ако пък се осъществи, той, разбира се, ще успее да открие някои от физическите причини, довели до положителния резултат, и „следователно, то така или иначе щеше да стане“. По този начин сбъднатите молитви се превръщат в точно толкова убедително доказателство за безрезултатността на молитвите, колкото и несбъднатите.

Понеже ти си дух, сигурно ще ти бъде трудно да разбереш как може той да се заблуждава така. Но не бива да забравяш, че той възприема времето като абсолютна реалност. Той си мисли, че Врагът, подобно на самия него, възприема някои неща в настоящето, други си припомня от миналото, а трети предвижда в бъдещето. Или даже и да допуска, че Врагът не възприема нещата по този начин, все пак в дъното на душата си той смята това за някаква особеност в начина на възприемане на Врага. И всъщност не е убеден (макар да твърди обратното), че нещата са наистина такива, каквито Врагът ги възприема! Ако се опита да му обясниш, че днешните молитви на хората са част от безбройните компоненти, според които Врагът наглася метеорологичното време за утрешния ден, тогава той ще ти отвърне, че Врагът винаги е знаел, че хората ще отправят тъкмо такива молитви, и щом е така, те не са се молели свободно, а им е било предопределено да го сторят. Той сигурно би добавил, че причините за точно определеното време през даден ден могат да бъдат проследени чак до първоначалното сътворяване на самата материя, тоест, че целият процес, както от човешка, така и от материална страна е бил заплануват „от Словото в самото начало“. Разбира се, за нас е очевидно какво би трябвало да каже той: че проблемът за съгласуването на определено добро или лошо време към определени молитви е просто проявлението, в две точки от неговия времеви начин на възприемане, на цялостния проблем за съгласуване на целия духовен свят с целия материален свят; че сътворението в неговата цялост действа във всяка точка на времето и пространството, или по-скоро, че човешкият тип съзнание принуждава хората да възприемат единния акт на сътворението като поредица последователни събития. Защо този акт на сътворението дава простор за изява на тяхната свободна воля, е въпросът на въпросите, тайната, която се крие зад глупавите приказки на Врага за „любовта“. Как става това не е никаква загадка, защото Врагът не предвижда как човеците по своя воля допринасят за някакво бъдеще, а ги вижда как го правят в Неговото безгранично Сега. Очевидно, да гледаш как някой върши нещо, не е същото като да го принудиш да го стори.

На това може да се възрази, че някои от техните писатели, които все си тикат носа навсякъде, и особено Боеций, са издали тази тайна. Но при интелектуалния климат, който ние най-после успяхме да наложим в цяла Западна Европа, това може да не те притеснява. Само учените четат стари книги, а спрямо учените ние сме взели такива мерки, че от всички хора за тях е най-малко вероятно да почерпят мъдрост от това. Този успех постигнахме, като наложихме историческата гледна точка. Накратко, историческата гледна точка означава, че когато даден учен попадне на каквото и да е твърдение на някой писател от миналото, единственият въпрос, който той изобщо няма да си зададе, е дали твърдението е вярно. Той ще се пита кой е повлиял на въпросния писател и доколко твърдението му съответства с писаното от него в други книги, какъв етап в развитието на писателя или в общата история на мисленето илюстрира това твърдение, как е повлияло то на писатели от по-ново време, колко пъти е било криво разбрано (особено от колегите на въпросния учен), каква е общата насока на критиките към твърдението през последните десет години и каква е „сегашната постановка на въпроса“. Да се гледа на писателя от древността като на възможен източник на знания, да се очаква, че казаното от него би могло да повлияе на мисленето или на поведението ти – това обикновено се отхвърля като наописуема простота на ума. И тъй като ние не можем да мамим целия човешки род през цялото време, особено важно е да прекъсваме връзките на всяко поколение с всички останали. Защото, ако познанието свободно преминава между различните епохи, винаги ще съществува опасността характерните заблуди на една епоха да бъдат разкрити от характерните истини на другата. Но да благодарим на Нашия Отец и на историческата гледна точка, че великите учени сега толкова малко черпят от миналото, колкото и най-невежият монтьор, който твърди, че „историята са празни приказки“.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Двадесет и осмо писмо