Двадесет и първо писмо

Драги ми Горчилко,

Да, периодът на сексуално изкушение е много подходящ за разработване на второстепенни атаки върху раздразнителността на пациента. Това може дори да се окаже главната атака, стига той да я възприема като второстепенна. Но и тук, както всеки друг път, трябва да подготвиш почвата за моралното нападение, като най-напред приспиш интелекта му.

Хората не се ядосват на обикновеното нещастие, а на нещастието, което възприемат като несправедливост. А усещането им за неправда зависи от чувството, че им е отказано нещо, което им се полага по право. Следователно, колкото повече изисквания към живота могат да бъдат внушени на пациента ти, толкова по-често той ще се чувства несправедливо ощетен, на съответно и по-раздразнителен. Сигурно вече си забелязал, че нищо не го вбесява толкова, колкото да разбере, че някакъв период от време, с което е смятал, че разполага сам, неочаквано му е било отнето. Неканеният гост (когато се е надявал да прекара една спокойна вечер) или бъбривата съпруга на негов приятел (която се появява тъкмо когато се е надявал да остане насаме с приятеля) са неща, които го извеждат от равновесие. Той все още не е дотам закоравял и мързелив, че тези дребни изисквания към вежливостта му сами по себе си да я унищожат. Те го дразнят, понеже той смята времето за своя собственост и чувства, че му я отнемат. Затова ти трябва най-усърдно да пазиш в ума му странното убеждение: „Моето време си е моя собственост.“ Нека живее с мисълта, че започва всеки свой ден като законен собственик на двадесет и четири часа. Нека възприема като тежък данък онази част от собствеността си, която е длъжен да прехвърли на работодателите си, и като щедро дарение допълнителната част, която отстъпва на религиозните си задължения. В никакъв случай не му позволявай да се усъмни, че цялото, от което са иззети тези удръжки, в някакъв мистериозен смисъл му се полага по рождение.

Задачата ти е много деликатна. Убеждението, което трябва да подхранваш, е толкова абсурдно, че щом веднъж се усъмни в него, даже и ние не сме в състояние да приведем никакъв мижав аргумент в негова полза. Човекът не може нито да създаде, нито да задържи дори един-единствен миг от времето. Всичкото време, с което разполага, просто му е подарено. Със същия успех той може да смята слънцето и луната за свои недвижими имоти. Освен това, поне на теория, той се е посветил на безусловна служба на Врага. И ако Врагът му се явеше в телесна форма и поискаше от него тази беззаветна преданост макар и само за един ден, той не би отказал. Само би изпитал огромно облекчение, ако през този единствен ден от него не се изискваше нищо по-трудно от това, да слуша брътвежите на някоя глупава жена. И би бил облекчен, дори почти разочарован, ако през този ден Врагът му кажеше: „Давам ти половин час да идеш и да се забавляваш.“ Ако само за миг се замисли за убеждението, че времето е негово, даже и той ще разбере, че всъщност се намира в подобна ситуация всеки ден. Като казвам, че трябва да затвърдиш това убеждение, последното нещо, което бих искал да направиш, е да му привеждаш аргументи в негова полза. Такива не съществуват. Задачата ти е чисто негативна. Просто не оставяй мислите му да се доближат до това. Обвий го в тъмнина и в най-тъмното място скрий чувството му за собственост на времето. Нека си лежи там тихо, необезпокоявано и действено.

По принцип, инстинктът за собственост винаги трябва да се поощрява. Човеците непрекъснато предявяват претенции за собственост, които звучат еднакво забавно както в Рая, така и в Ада, и ние трябва да поддържаме този техен навик. Съвременната непопулярност на целомъдрието до голяма степен се дължи на вярата им, че „притежават“ телата си – онези огромни и опасни територии, в които пулсира енергията, създала световете, в които те са се озовали без тяхно съгласие и от които биват изгонени по желанието на Друг! Все едно един невръстен престолонаследник, когото баща му от любов е поставил начело на някоя богата провинция, всъщност управлявана от мъдри съветници, да вземе да си въобрази, че наистина притежава градовете, горите и зърното, както притежава кубчетата на пода на детската си стая.

Ние развиваме у тях това чувство за собственост не само като използваме гордостта им, но и чрез объркване на понятията. Учим ги да не забелязват разликите в смисъла на притежателното местоимение – фино степенуваните разлики, които преминават от израз като „моите ботуши“ към „моето куче“, „моят слуга“, „моята жена“, „моят баща“, „моят господар“, „моята страна“ и стигат до „моят Бог“. Те могат да бъдат научени да свеждат всички тези значения до това на „моите ботуши“, до моето, изразяващо притежание. Още от най-ранна възраст едно дете може да бъде научено да разбира под „моят Мечо“ не старият въображаем обект на любов, към когото то има специално отношение (защото ако не внимаваме, Врагът ще ги научи да придават именно такъв смисъл на „мой“), а „мечето, което мога да разкъсам на парчета, ако поискам“. И, в другия край на спектъра, ние сме научили хората да казват „моят Бог“ в смисъл не много различен от този на „моите ботуши“, който е: „Богът, който ми е задължен заради забележителните ми заслуги и когото аз използвам от амвона. Богът, у когото съм намерил свое уютно ъгълче.“

И през цялото време най-смешното е, че думата „мой“ в пълния й смисъл на притежание не може да бъде произнесена от човешко същество спрямо какъвто и да било обект. В края на краищата или Нашият Отец, или Врагът ще каже „мое“ за всяко съществуващо нещо и особено за всеки човек. Не се бой, накрая човеците ще разберат на кого всъщност принадлежат на времето им, душите им и телата им – във всеки случай не на тях, каквото и да стане. Засега Врагът казва „мое“ на всичко, поради педантичната и формална причина, че Той го е създал. Нашият Отец се надява в крайна сметка да каже „мое“ на всичко на този свят на много по-реалистичното и динамично основание, че го е завоювал.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Двадесет и второ писмо