Двадесет и пето писмо

Драги ми Горчилко,

Най-лошото в компанията на твоя пациент е, че тя е просто християнска. Разбира се, всеки от хората в нея си има индивидуални интереси, но онова, което ги обединява, си остава единствено християнството. Нашата задача, в случай че хората изобщо станат християни, е да ги държим в онова състояние на ума, което аз наричам „християнство и“. Нали знаеш: „християнството и кризата“, „християнството и новата психология“, „християнството и новият ред“, „християнството и изцелението чрез вяра“, „християнството и вегетарианството“, „християнството и реформата на правописа“. Ако непременно трябва да бъдат християни, нека поне се различават по нещо. Вместо същинската вяра им пробутай някаква мода с християнска окраска. Подсилвай естествения им ужас от Все Същото Старо Нещо.

Ужасът от Все Същото Старо Нещо е една от най-ценните емоции, които сме произвели в човешкото сърце. Той е неизчерпаем източни на ереси в религията, безразсъдства в съборите, изневери в брака и непостоянство в приятелствата. Човеците живеят във времето и преживяват действителността в определена последователност. Следователно, за да преживеят по-голяма част от нея, те трябва да изпитат много различни неща. Или с други думи, трябва да преживяват промяна. Тъй като се нуждаят от промяна, Врагът (понеже дълбоко в сърцето Си е хедонист), е направил така, че те да изпитва удоволствие от промяната по същия начин, по който е направил и яденето приятно за тях. Но тъй като не желае те да превърнат промяната, както и яденето, в самоцел, Той е уравновесил любовта им към промяната с любов към постоянството. Успял е да задоволи вкуса им и към двете неща в самия свят, който е създал, с помощта на онова единство на промяната и постоянството, което ние наричаме ритъм. Затова им е дал сезоните – всеки различен, но всяка година отново същият. Така пролетта винаги се възприема като обновление, и все пак като повторение на една прастара тема. В Своята Църква Той им е дал духовната година; промяната там се състои в редуването на пости и празници, но всеки празник е същият всяка година.

И така, точно както можем да направим насладата от яденето прекалена и да я превърнем в чревоугодие, така можем да се заемем и с това естествено удоволствие от промяната и да го превърнем в търсене на абсолютната новост. Това желание на хората е изцяло наша заслуга. Ако пренебрегваме задълженията си, хората не само ще бъдат доволни, но и направо възхитени от смесицата между новото и познатото в снежинките този януари, изгрева тази сутрин, сливовия пудинг тази Коледа. Докато не научим децата на нещо по-добро, те ще бъдат напълно щастливи от сезонната смяна на игрите, при което игрите край огнището се редуват с играта на дама така, както есента следва лятото. Желанието за многобройни или неритмични промени се поддържа единствено чрез нашите непрестанни усилия. Това човешко желание е ценно по няколко причини. На първо място то намалява насладата, като същевременно увеличава желанието. По силата на самата си същност, удоволствието от промяната е по-подвластно от всяко друго на закона за намалената възвращаемост. При това постоянните новости струват пари, така че желанието за тях предвещава алчност или нещастие, или и двете. Освен това, колкото по-ненаситно е желанието, толкова по-скоро то ще погълне всички невинни източници на наслада и ще премине към онези, които Врагът забранява. Така, разпалвайки ужаса от Все Същото Старо Нещо, напоследък успяхме да направим изкуствата по-безопасни за нас от всякога. Както „популярните“, така и „елитарните“ творци сега ежедневно се отдават на нови и още по-нови крайности в сладострастието, глупостта, жестокостта и гордостта. И накрая желанието за нещо ново е незаменимо средство, когато трябва да наложим някоя нова мода или модел за подражание.

Ползата от модите в областта на идеите се състои в това, че те отклоняват вниманието на хората от реалните опасности, които ги застрашават. Ние насочваме последния вик на модата за всяко поколение срещу онези пороци, от които то е най-малко застрашено и фиксираме одобрението му върху добродетелта, най-близка до порока, който ние се опитваме да разпространим. Номерът е да ги накараме всичките да търчат насам-натам с пожарогасители в ръце, когато става наводнение, или пък всички да се струпат в онзи край на кораба, който вече изчезва под водата. Например, убеждаваме ги, че е много модерно да се разкрива опасността от прекаления ентусиазъм в момент, когато в действителност ги налягат апатия и самодоволство. Един век по-късно, когато сме ги превърнали в нещо като Байроновци, опиянени от емоции, последният вик на модата бива насочен срещу простото „разбиране“. В жестоки времена ги караме да се предпазват от сантименталността; във времена на лекомислие и безделие – да се пазят от порядъчността; когато царува развратът – да се борят срещу пуританщината, а когато всички са готови да се превърнат или в роби, или в тирани, ги караме да се боят от призрака на либерализма.

Но най-големият триумф ще бъде, ако успеем да издигнем този ужас от Все Същото Старо Нещо до философия и така интелектуалните безсмислици да се превърнат в разложение на волята им. Тук се оказва много полезен еволюционисткият или исторически характер на съвременната европейска мисъл (което отчасти е наше дела). Врагът обича баналностите. Когато хората трябва да решат как да постъпят, Той иска, поне доколкото виждам, те да си зададат няколко много елементарни въпроса: Правилно ли постъпвам? Дали е благоразумно? Възможно ли е? А ако ние ги накараме да се питат: „Дали е в съответствие с общия ход на нашето време?“, „Дали е прогресивно, или реакционно?“ „Това ли ни диктува историята?“, те ще пренебрегнат съществените въпроси. А въпросите, които в действителност задават, са естествено без отговор. Защото те не могат да проникнат в бъдещето, а какво ще бъде то, до голяма степен зависи тъкмо от тези решения, които те искат бъдещето да им помогне да вземат. В резултат на това, докато съзнанието им блуждае в този вакуум, ние имаме шанс да се вмъкнем и да ги подтикнем към действието, което ние сме избрали. А в това отношение вече е извършена огромна работа. Едно време те знаеха, че някои промени са за добро, други – за лошо, а трети са без значение. Сега ние до голяма степен сме премахнали това знание. Вместо описателния израз „непроменен“ ние въведохме емоционално украсения „закостенял“. Накарахме ги да гледат на бъдещето като на обетована земя, до която достигат само избрани герои, а не като на нещо, до което всеки достига със скорост шестдесет минути в час, без значение какво прави или кой е той.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Двадесет и шесто писмо