Двадесет и девето писмо

Драги ми Горчилко,

Щом вече е сигурно, че германските човеци ще бомбардират града на пациента ти и че дългът му ще го задържи там в разгара на опасността, се налага да обсъдим нашата политика. Дали да се насочим към страхливостта, или към храбростта и последващата я гордост, или към омразата към германците?

Опасявам се, че няма смисъл да се опитваме да го правим смел. Изследователският ни отдел все още не е открил (макар и да очакваме успехи в тази област всеки момент) как да произведем която и да е добродетел. Това е много сериозна пречка. Човек трябва поне малко да притежава някаква добродетел, за да бъде истински перфектно порочен. Какво би представлявал Атила без смелостта си, или пък Шейлок без себеотрицанието си, поне що се отнася до плътта? Но понеже не сме способни сами да дадем на хората тези качества, ние можем да ги използваме такива, каквито ги предлага Врагът, а това означава да Му оставим нещо като опора у онези хора, които иначе със сигурност биха били наши. Това положение на нещата е много незадоволително, но вярвам, че един ден ще се научим да се справяме по-добре.

С омразата можем да се справим. Опъването на човешките нерви в условията на шум, опасност или преумора ги прави податливи на всякакви брутални емоции и на нас ни остава само да канализираме това предразположение в правилната посока. Ако съвестта му не се поддава на внушенията ти, обърквай го. Накарай го да твърди, че той изпитва омраза не от свое име, а заради жените и децата; че християнинът е длъжен да прощава на собствените си врагове, но не и на враговете на други хора. С други думи, нека да се идентифицира с жените и децата в достатъчна степен, за да изпитва омраза от тяхно име, но не чак дотолкова, че да възприема и враговете им като свои собствени и поради това – като обекти за прошка.

Но омразата най-лесно се съчетава със страха. Измежду всички пороци единствено малодушието е само болезнено – ужасно е да го предусещаш, ужасно е да го изпитваш, ужасно е да си спомняш за него. Омразата може да бъде приятна. Поради това, тя често пъти играе ролята на компенсация, с която уплашеният човек си отмъщава заради мъките от страха. Колкото повече се страхува, толкова повече ще мрази. Освен това омразата представлява най-доброто успокоително средство срещу срама. Така че, за да нанесеш сериозен удар върху милосърдието му, най-напред трябва да победиш смелостта му.

Това обаче не се постига лесно. Успели сме да накараме хората да се гордеят с повечето от пороците си, но не и с малодушието. Винаги, когато почти сме успели да постигнем това, Врагът допуска или война, или земетресение, или друго някакво бедствие и моментално смелостта се превръща в прекрасно и важно качество даже и в човешките очи. Така цялата ни работа се проваля и си остава поне един порок, от който хората наистина се срамуват. Следователно, опасността от предизвикването на малодушие у пациентите ни се състои в това, да не би така да ги подтикнем към истинско самопознание и отвращение от себе си, а оттам и към покаяние и смирение. И действително, по време на последната война хиляди човеци си дадоха сметка за собственото си малодушие и по този начин за пръв път откриха целия нравствен свят. В мирно време можем да накараме много от тях да забравят напълно за доброто и злото. Но при опасност въпросът се поставя пред тях по такъв начин, че даже и ние не можем да ги заблудим. Изправени сме пред тежка дилема. Ако поощряваме справедливостта и милосърдието сред хората, излиза, че действаме пряко в полза на Врага. Ако обаче ги подтикваме към обратното поведение, това рано или късно предизвиква (защото Той позволява това) война или революция и тогава неизбежният въпрос за малодушието или смелостта разбужда хиляди човеци от нравствената им апатия.

И наистина, сигурно това е един от мотивите на Врага да сътвори един опасен свят – един свят, в който нравствените проблеми наистина имат значение. Той разбира така добре, както и ти, че смелостта не е просто една от добродетелите, а проявлението на всяка добродетел в момент на изпитание, тоест в момента на най-виша реалност. Човек, проявяващ целомъдрие, честност или милосърдие, но който отстъпва пред опасността, ще бъде целомъдрен, честен или милостив само при определени условия. Пилат също е бил милостив, но само докато това не е станало прекалено рисковано.

Следователно, възможно е да загубим толкова, колкото и ще спечелим, ако превърнем твоя човек в страхливец. Така той може да научи прекалено много за себе си! Естествено, винаги съществува възможност не да приспим срама, а да го направим по-силен и да предизвикаме отчаяние. Това би било голяма победа. То би доказало ,че пациентът е вярвал и е приемал прошката на Врага за останалите си грехове само защото самият той не е осъзнавал напълно тяхната греховност, но че по отношение на единствения порок, за който наистина знае колко е позорен, той не може да търси, нито да се надява на Божията милост. Опасявам се обаче, че ти вече си го оставил да напредне твърде много в школата на Врага и той знае, че отчаянието е грях, по-голям от всичките грехове, които го предизвикват.

Що се отнася до конкретните начини, по които можеш да го изкушиш към малодушие, няма какво толкова да се обяснява. Най-същественото е, че прекалените предпазни мерки обикновено увеличават страха. Обаче предпазните мерки, които са официално наложени на твоя пациент, скоро се превръщат в навик и ефектът от тях изчезва. Затова трябва непрестанно да натрапваш в съзнанието му (едновременно с искреното му намерение да си изпълнява задълженията) разни смътни идеи за неща, които може да прави или да не прави, в рамките на задълженията си и които според него биха спомогнали за по-голямата му безопасност. Отклони го от простото правило („Аз трябва да стоя тук и да върша това и това.“) и го тласни в цяла серия възможни развития на нещата („Ако се случи А, макар че аз силно се надявам, че то няма да се случи, бих могъл да сторя Б, а ако се случи най-лошото, винаги бих могъл да сторя В.“) Можеш да събудиш у него суеверия, стига той да не ги осъзнава като такива. Целта е да му внушиш, че има нещо, различно от Врага и смелостта, дадена му от Врага, на което да се опре, и тогава това, което е трябвало да бъде пълно посвещение, ще се окаже цялото пронизано от неосъзнати резерви. Като лансираш поредица от въображаеми средства, които да попречат „да се случи най-лошото“, можеш да изградиш в онова ниво на волята му, което той не осъзнава, твърдото убеждение, че до най-лошото изобщо няма да се стигне. После, когато наистина бъде обхванат от ужас, щурмувай нервите и мускулите му и може би фаталната постъпка ще бъде извършена, преди той да разбере какво целиш. Защото не бива на забравяш, че само малодушието, изразено в действие, има значение. Чувството на страх само по себе си не е грях и макар че ни доставя удоволствие, то не ни помага особено.

Твой любящ чичо

Душевадецът

следваща глава Тридесето писмо