в момента четеш
Пеещият Бог Сам Стормс 

9 – Пеене в ямата

КОГАТО СЕ ПРЕМЕСТИХМЕ от Далас, Тексас, в Ардмор, Оклахома, ние можехме да купим една много стара, но добре ремонтирана къща. Тя беше с двойно по-голяма квадратура от предишната ни къща и осигуряваше  нашата 7 годишна дъщеря, Мелани, с повече от достатъчно голяма стая за бродене.

Една вечер аз позволих на Мелани да ме предума да играем на “криеница.” Ние имахме навика да играем в нашия много по-малък дом в Далас много често, където не се оказваше да има голямо предизвикателство. Имаше малко места където да се скриеш и играта обикновено свършваше бързо. Но сега нещата бяха различни. Ние изключихме повечето от светлините, и аз се скрих в това, което беше съвършеното място. Можех да чуя Мелани възбудено да отваря врати и да гледа зад мебелите, но неуспяваща да ме намери. След време къщата стана тиха. Без да знам дали тя все още ме търси или беше се предала, аз излязох от моето скривалище и слязох на долния етаж .

Аз я намерих в кабинета, свита на леглото, и плачеща. Когато ме видя тя се хвърли в ръцете ми и ме стисна като че ли живота й зависеше от това. “Какво става скъпа?” попитах аз, малко объркан. Треперейки и хълцайки, тя каза, ”аз бях съвсем сама в тъмнината и не можех да те намеря никъде! Уплаших се!”

Силно подозирам, че има времена когато това е точно както ти се чувстваш в твоето взаимоотношение с Бог. Изглежда сякаш Той се е скрил от теб, и без значение къде и колко Го търсиш, Той не е там. Ти си съвсем сам в тъмнината и Бог не може да се намери никъде.

Някои хора наричат това депресия. За други това изглежда повече като безнадеждност. Каквото и име да му слагаш, чувството е непогрешимо: Бог не е там когато най-много се нуждаеш от Него. Неговата любов е скрита някъде си в тъмнината и не може да бъде намерена или почувствана.

Може би точно сега се чувстваш по този начин. Дори може това да е причината да си взел тази книга, надявайки се да откриеш усещането на Божието любящо присъствие в твоя живот. Ти се опитваш да убедиш себе си умствено, че Бог те обича. Ти запаметяваш всичките правилни Библейски стихове. Ти повтаряш отново и отново проповедта на пастора върху Йн.3:16. Но все още се чувстваш напълно сам в тъмнината и не можеш да откриеш Бог никъде. Ако Бог просто играеше на “криеница” с теб Той изглежда е направил дупка и е отишъл далеч. Смелостта, която си свикнал да чувстваш, знаейки, че Той е зад теб, внезапно е изчезнала. Увереността да срещнеш друг живот мощно хвърлен в твоя път те е тласнала в ужасното подозрение, че Бог е забравил кой си и къде си.

Далеч от това да можеш да чуеш Бог да пее, ти се бориш просто да си спомниш последния път когато ти е говорил. Къде е Той сега когато най-много се нуждаеш от Него? Къде е Той когато твоя живот е обвит в тъмнина и ти не можеш да откриеш ключа за светлината?

Тъмната нощ на душата

ДАВИД, ЦАРЯ НА ИЗРАЕЛ, не му беше чуждо това, което чувстваш. Чуй неговия терзаещ вик. Вероятно можеш да откриеш в него другар по душа.

Докога, ГОСПОДИ? Навеки ли ще ме забравиш? Докога ще криеш лицето Си от мен? Докога ще имам грижи в душата си, скръб в сърцето си всеки ден? Докога врагът ми ще се издига над мен? Погледни и ме послушай, ГОСПОДИ, Боже мой, просветли очите ми, да не заспя в смъртта. Да не каже врагът ми: Надвих го! – и да ликуват притеснителите ми, когато се поклатя.

-Псалм 13:1-4

 

Въпреки че е болезнено да четеш за някой страдащ по този начин, аз също те насърчавам чрез това. Това ми казва, че Библията ще се справи с мен там където живея, че аз не трябва да претендирам, че всичко е наред когато не е. Аз намирам надежда във факта, че “няма опит в Писанието да се прикрие терзанието на Божиите хора когато претърпяват страдание. Те спорят с Бог, те се оплакват на Бог, те плачат пред Бог. Тяхната вяра не е такава, която ги води към безразличие, но вяра толкова силна, че се сражава с Бог.”

Досаден ли ти е живота точно сега? Бреме ли ти е? Има ли болка в душата ти, която не иска да си замине? Когато погледнеш виждаш ли надвиснал над главата ти същия  черен облак, който е следвал всяка твоя стъпка вчера, онзи ден, и предния ден? Довело ли те е това до мястото когато някой като мен се приближава и казва, ”Бог те обича,” твоя първи инстинкт е да го удариш точно в носа?

“Бог ме обича? Ти се будалкаш! Ако Той ме обича толкова много, защо не си заминава тази болка? Ако ме обича както казваш, защо съм съвсем сам? Него не Го интересува! И ето ме, опитващ се да вярвам, и всички мои врагове си правят шега с моята вяра в Бог, който изглежда е забравил къде ме  е оставил!”

Звучи познато? Може би до болка познато? Какво се предполага да правим когато Бог и Неговата любов изглеждат скрити, и ние сме оставени съвсем сами? Давид има някои думи на прозрение и насърчение.

 

Вик от болка

ЧЕТИРИ ПЪТИ ДАВИД вика, ”До кога, О ГОСПОДИ?” Четири пъти! Недей просто да четеш думите. Чуй смущението зад тях. “О Господи, ще свършили някога?”

Важно е да се забележи, че Давидовото чувство на изоставяне не беше свързано с някакъв грях, на който той се беше предал. Ние не четем за никакво изповядване, никакво разкаяние, никакво осъзнаване на лична вина, никакво покаяние, което може да хвърли някаква светлина за това защо Божиите благословения липсват. С това не казваме, че Давид беше съвършен. Но поне в този случай причината за неговия смут трябва да бъде проследена до нещо друго, не до явно престъпление.

Както с Давид, ще има времена когато си долу в твоя живот, които не са свързани с някакво специфично грешно действие. За нещастие това прави нещата още по-трудни за да се справиш с тях! Ако си съгрешил ти можеш да разбереш и живееш с отсъствието на Бог, знаейки че заслужаваш да бъдеш наказан. Но когато Бог изглежда да изчезва без видима причина смущението е непоносимо.

Давид се чувстваше като че ли Бог го беше забравил. Беше ли го забравил? “Можели Бога на знанието да Му блокира паметта? Може ли единствения мъдър Бог да е разсеян? Възможно ли е Всезнаещият да може да забрави, дори за момент, едно от Своите деца? “

Давид е убеден, че Той може. Давид е убеден, че Той е! И той се изплашва, че Божията забрава може да трае завинаги.

Но това беше Давидовата грешка. Ние никога не трябва да позволяваме на нашите чувства да бъдат стандарта, по който постановяваме библейска истина. Бог съвсем сигурно не го беше забравил, нито пък теб.

Понеделник сутрин може да бъде доста оживено време в нашия дом .Типично той преминава по следния начин: Йоанна е поставила не на място червената си четка за коса и е забравила къде е. Мелани не може да си спомни къде е сложила обеците си. Ан обезумяло търси ключовете си за колата. А една от обувките ми липсва! Царува бъркотия защото всеки е забравил къде е оставил нещо.

Може ли Бог да постави някое от Своите деца не на място? Може ли Бог да бъде толкова зает управлявайки света и поддържайки звездите в пространството, че да не може да си спомни нашата болка и нашата нужда? Във всичките сложности на живота и забързаността на всеки ден, може ли един християнин  “да се изплъзне от Божия ум? “

Давид сигурно мислеше по този начин. Той се чувстваше така сякаш Бог е скрил лицето Си от него. Тъй като “светенето” или “показването” на Божието лице означава благословение и благосклонност ( Числа 6:24-26; Псалм 4:6; 31:16; 67:1; 80:3), да бъде “скрито” лицето Му е да се изтърпи Неговото оттегляне.

Не отдавна аз говорих с един приятел, който е бил грубо и несправедливо отстранен от пастируването на неговата църква. Няколко семейства напуснали църквата с него и започнали ново служение в същия град. Той ми описа колко лошо го е наранило когато толкова много от неговото предишно стадо излезли от своя път за да избегнат контакт с него. “Месеци наред,” каза той , ”те дори не ме поглеждаха в лицето.”

Това е точно както се е чувствал Давид. Но в този случай е по-лошо. Тук е Бог, който Давид вярва, че е отвърнал лицето Си от него. “Сърцето ми ми каза за Тебе, ’Търси лицето Му!’ Лицето Ти ще търся, ГОСПОДИ. Не скривай от мен лицето Си, не отхвърляй в гняв слугата Си! Ти Си ми бил помощта; не ме напускай и не ме изоставяй, Боже, Спасителю мой!” (Псалм 27:8-9).

Давид лежеше буден през нощта “борейки се” със своите мисли, претърсвайки ума си за някакво обяснение за Божието отсъствие. Но безполезно. “През цялото време, като бавно, обикалящи лешояди, неговите врагове кръжаха над него, чакайки го да падне – и да стане тяхна храна!”

Давид не беше по никакъв начин единствения от Божиите хора, който да се чувства забравен и изоставен. Помислете за Мойсей. Първите 40 години на неговия живот не бяха нищо друго освен отегчителни. Той беше отгледан и възпитан в двореца на Фараон. Той имаше достъп до всичката власт, престиж, богатство, забавление, и образование, които най-великият монарх на земята може да осигури. Но това не беше краят.

Следващите 40 години бяха различни. След като уби един египтянин, той избяга в Мадиам  за да спаси кожата си (Изход 2:11-15). За следващите 4-ри десетилетия той се трудеше в абсолютна неизвестност, наглеждайки овцете и козите на Йотор, неговият тъст. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година, овце и кози, кози и овце, за 40 дълги, скучни, мълчаливи, досадни години.

Изгубен? Да. Забравен? Не. Просто защото някой от Божиите хора за момента не  е използван не означава, че не е обичан. Дж. И. Пакър ни казва, че “една от дисциплините към които Господ ни призовава е готовността, от време на време, да не бъдем използвани в показно служение.”

Може да изглежда като че ли Бог ни е забравил. Може да изглежда като че ли безкрайно сме стояли на лавицата (без съмнение Мойсей мислеше за себе си по този начин). Но не е така.

Пакър ни дава един пример, който да разгледаме.

Представете си, сега, една посветена и надарена християнка, чието служение е било скъпоценно за нея, открива, че за доста дълъг период Господ я изважда от строя така че нейния потенциал не е използван. Какво става?  Това духовен провал ли  е? Това вероятно въобще не е духовен провал, но урок в Христовото училище на святост. Господ и напомня, че нейния живот не зависи от откриването, че хората се нуждаят от нея. Основният източник на нейната радост трябва винаги да бъде познаването на Божията любов към нея – знанието, че въпреки че Той не се нуждае от нея, Той е избрал да я обича свободно и славно така че тя може да има  вечната радост на взаимоотношение с Него. Относно нейното служение, това, което има значение е, че тя трябва да бъде на Негово разположение.

Тогава Той ще реши кога и как да я постави на служба отново, и тя трябва да остави това с Него (курсивът е добавен).

Бог не е забравил тази дама. Той не е изоставил Мойсей или Давид. Нито пък се е отрекъл от теб.

Вик на молитва

ИЗВЕДНЪЖ, ДОРИ, когато всичко изглежда загубено, Давид избухва в молитва. Но защо? Ако е истина, че Бог се е отвърнал, защо се моли на Него? Ако Бог го е забравил, защо се безпокои? Все пак Давид се моли. Той не може да си помогне, но вика към Бога, който той знае, че е все още там, обичайки го.

“Погледни и ме послушай, ГОСПОДИ, Боже мой, просветли очите ми, да не заспя в смъртта” (Псалм 13:3). Съмнявам се, че Давид говори за физическа смърт. Буквално това се чете да “заспя съня на смъртта,” сравнение много подобно на депресия или някаква форма на духовно страдание.

Отчаянието често може да бъде видяно в лицето на някого. Гласът му може да звучи добре, но очите му го издават. Моя баща често можеше да разпознае дали аз или моята сестра сме болни просто като погледне в очите ни. Ако не изглеждахме добре “в нашите очи” ние вероятно не бяхме добре. Явно емоционалното страдание на Давид беше видимо забележимо. Той моли Бог да възстанови духовното искрене в неговите очи. “О, Боже, просвети очите ми с Твоята благодат и милост отново.”

Но беше заложено повече отколкото просто Давид да се чувства добре. Божието име беше поставено на карта! Давид се моли, ”О, ГОСПОДИ, не давай на врага никаква причина да хули Твоето име. Не им позволявай да се радват на моето заболяване и да клеветят Твоето име когато видят провала на Твоя слуга.” (Псалм 13:4).

Вик на хвала

ПОНЯКОГА РУХВАНЕТО на настоящето заплашва да подкопае доверието, което идва от припомняне на миналото. Ние сме толкова загубени сега, че забравяме какво се е случило преди това. “Какво добро е имало вчера когато аз съм наранен толкова лошо днес? “

Там е където вярата идва. Вяра в Бога когото сме виждали да действа в миналото обновява нашата надежда за бъдещето. Давид знаеше това. Така че той направи избор, същия избор, който ти и аз трябва да направим. Той реши да повери себе си на Божия залог за неумираща любов. Ако си чул само едно нещо в четенето на тази книга, нека това да бъдат думите на Давид в Псалм 13:5-6. Направи ги твои думи.

Но аз се уповах на Твоята неизменна любов; сърцето ми ликува в Твоето спасение. Ще пея на ГОСПОДА, защото се отнесе благо с мен “ (курсивът е добавен).

Да, понякога Бог изглежда скрит от погледа. Неговото присъствие се чувства като отминал спомен. Неговата любов изглежда да се е изпарила под горещото лятно слънце. Когато това се случва, направи като Давид. Вземи се в ръце, и, противоположно на всяка фибра на твоето същество, която иска да казваш противното, заяви към небесата: ”Но аз се уповавам на Твоята неизменна любов!

Божията любов няма да се провали! Нито пък ще умре. Въпреки че е скрита от погледа, въпреки че е далеч от това, което ти усещаш, Божията любов към теб живее. Върви напред ако искаш и ме удари в носа! Аз мога да спра да те обичам (за момент), но Бог не.

Забележи как Давид реши да се радва в Божието спасение (избавление) въпреки че то все още не беше дошло. Давид е все още депресиран. Това е сякаш казва, ”О, Боже, аз се уповавам на Теб да създадеш обстоятелството когато аз да мога отново да погледна Твоите дела на избавление и да се радвам в спасителната Ти сила.” От това, което той си спомня за Божията вярност в миналото, се надига в неговото сърце спокойствие на очакване. “О, Боже, Ти Си го правил преди. Аз съм уверен, че ще го направиш отново, защото Твоята любов е непроваляща се!”

Пеене в ямата

НЯКОЙ МЕЖЕ ДА ВЪЗРАЗИ, настоявайки, че е едно нещо да решиш вътрешно да се прилепиш към Божията непроваляща се любов, но друго да “пееш” на Господа като Давид. О, нима?

На една конференция в Бритън, Англия, през 1991, едно забележително свидетелство беше дадено от един пастор от Китай. Той е прекарал 18 години в затвор заради своята вяра. Ето един човек, който изглежда има всяка причина да се съмнява в Божията любов към него. Но той не се съмняваше.

Възложената му задача в лагера била да изпразва човешката помийна яма. Точно така. Това е точно, което си мислиш, че е! Бивайки атеисти, охраната на затвора оказали садистичен натиск давайки тази работа на християнския пастор, чиято вяра те презирали. Те никога не разбрали в какво благословение се обърнало това! Слушайте докато този забележителен мъж на Бога описва своето преживяване:

Тя беше повече от два метра широка и два метра дълга, пълна с човешки изпражнения събрани от целия лагер. Някога тя беше пълна, човешките изпражнения бяха държани докато са готови и после бяха изравяни и изпращани на полетата като тор. Понеже трапа беше толкова дълбок аз не можех да стигна дъното за да го изпразня; аз трябваше да вървя върху купчините и да греба последователно пластове човешки изпражнения, през цялото време дишайки силната смрад. Охраната и всички затворници минаваха далеч поради смрадта.

И така защо се наслаждавах да работя в ямата? Аз се наслаждавах на самотата. В трудовия лагер всички затворници обикновено са под  стриктен надзор и никой не може да бъде сам. Но когато работех в ямата аз можех да бъда сам и можех да се моля на нашия Господ толкова гръмогласно колкото се нуждаех. Можех да рецитирам Писанията, включително всички Псалми, които все още помнех, и никой не беше достатъчно близо за да протестира. Това е причината, поради която се наслаждавах да работя в ямата. Също така аз  можех да пея гръмогласно химните, които все още помнех.

В тези дни един от моите любими беше “В Градината.” Преди да бъда арестуван това беше моя любим химн, но в това време аз не осъзнавах  истинското значение на този химн. Когато работех в ямата аз познах и  открих чудесно взаимоотношение с нашия Господ. Отново и отново аз пеех  този химн и усещах присъствието на нашия Господ с мене.

Аз идвам в градината сам,

Докато росата е все още по розите;

И гласът, който чувам, стихващ в моето ухо,

Разкрива Синът на Бога.

И Той ходи с мен, и Той говори с мен,

И Той ми казва, че аз съм негов;

И радостта, която ние споделяме докато се бавим там

Никой друг не я е познал.

Отново и отново докато пеех този химн в ямата, аз преживявах присъствието на Господа. Той никога не ме остави нито ме забрави. И така аз оцелях и ямата стана моята лична градина.

Следващия път когато започнеш да се чудиш дали наистина Бог те обича, опитай да пееш в твоята яма. Божията любов може да изработва чудеса почти навсякъде!

Вечно насърчение

КОЛКОТО повече размишлявам за преживяването на този китайски пастор толкова повече се убеждавам за истинността на думите на Павел във 2 Солунци 2:16. Там той казва, че поради Божията любов към нас ни е било дадено “вечно насърчение.” Не моментно повдигане нито временно вълнение, но насърчение, което е вечно, непрестанно, постоянно, и за сега и за идните векове!

Това, което трябва да осъзнаем, обаче, е че това насърчение от Господа понякога ще идва в малки дози. То е винаги там, но не винаги е лесно да се различи от пръв поглед. Аз открих истината на това неотдавна в това, което смятам за забележителен пример на вечно насърчение.

Това беше време на духовна сухота. Аз бях депресиран, разочарован, и объркан. Най-лошото от всичко, Бог изглежда не Го беше грижа. Аз бях в скривалище и Той беше в скривалище, или поне така мислех. Тогава нещо се случи, което в началото ме озадачи.

Аз обядвах с един човек, който заедно със жена си и семейството си, живее и служи в Хонг Конг. Ние никога не бяхме се срещали преди този ден. Той никога не беше посещавал нашата църква и не знаеше нищо за мен или служението ми, в миналото или настоящето.

В хода на нашия двучасов разговор, ние дискутирахме редица важни въпроси отнасящи се и до неговата работа на мисионерското поле и до моето пастируване. Изненадващото нещо относно това, обаче, беше, че през целият ни разговор той споменаваше два, и само два, текста от Писанието. Не си спомням контекста на неговите коментари или какво ги подбуди, но той се обръщаше към пасаж в 1Йн., и после към друг в Исус Навин 3.

И какво от това? Ще ти кажа какво! Колко стихове има  в Библията? Не знам точно колко, но вероятно има няколко хиляди. “Просто така се случи,” че двата текста, които той спомена бяха  същите върху които бях планирал да говоря следващата неделя! Той нямаше представа, че аз щях да проповядвам върху 1 Йоан Неделя сутринта и върху Исус Навин неделя вечерта.

Сега, сметнете случайностите. Беше ли това просто съвпадение? Нямаше да бъде ако беше цитирал дузини текстове и беше включил отнасяне и към тези два. Те бяха единствените, които той спомена. Попитайте хората, които се занимават със случайности какъв е шанса това да се случи. Моето предположение е, че вие по-вероятно бихте спечелили държавната лотария отколкото да изберете точно двата текста, върху които щях да проповядвам тази седмица.

Защо се случи това? Аз се борех от дни опитвайки се да разпозная някакъв възвишен духовен символизъм в това, което беше неоспорим шокиращ инцидент. Тогава това дойде до мен. Аз съм убеден отвъд всяко съмнение, че това беше пример за Божието вечно насърчение във време когато Неговата любов беше скрита от погледа. Това беше Божия начин да каже ,”Сам, Аз все още съм тук. Аз все още съм загрижен. И противно на това, което ти чувстваш точно сега, Аз все още съм в контрол.”

Не знам защо Бог избра този подход. Вероятно Той го направи по този начин за да премахне всяко съмнение от моя  ум, че  това беше Той, който беше зад всичко това. Можеш да мислиш, че това е незначително. Можеш дори да мислиш, че аз съм завлякъл една проста случка напълно извън съгласуване или тълкувам повече една случайност отколкото тя действително е тук. Мисли каквото си искаш. Но ти грешиш.

Това, което се случи този ден в този ресторант по време на този разговор с този мисионер от Хонг Конг не беше нищо по-малко от щастливо откриване предназначено да насърчи моята тъжна и обезсърчена душа. Това работи!

Не мога да ти обещая, че Бог ще извърши точно същото за теб. Но мога да те уверя, че Неговата любов, дори във времена когато е скрита, ще снабди за твоята душа точно това, от което се нуждаеш за да те подкрепи през най-печалните изпитания. То може да бъде малко нещо, но ще бъде успешно. 

Бог и забравящата майка

ТРУДНО Е за повечето от нас да си представим една майка, която изоставя своето дете. Но това се случва. Неотдавна полицията в Оклахома Сити, Оклахома, откри бебе на два дни в една кофа за боклук зад един жилищен комплекс. То беше обвито в отпадъчна торба, прикрита за да изглежда като многото изхвърлени боклуци. Простата мисъл за това предизвиква лековерие и запалва нашия гняв. Това е рядкост, но се случва.

Когато видях репортажа за този инцидент по вечерните новини, моя ум се обърна към Исая 49:14-16:

А Сион каза: ГОСПОД ме е оставил и Господ ме е забравил. Може ли жена да забрави кърмачето си, да не се смили над рожбата на утробата си? Дори и тези да забравят, Аз пак няма да те забравя! Ето, на дланите Си съм те врязал (курсивът е добавен).

Мелани беше сигурна, че съм я забравил. Тя се страхуваше, че съм напуснал къщата, изоставяйки я в тъмнината. Но аз бях само скрит, за момент. Радостта й се върна когато тя отново видя лицето ми и почувства прегръдката ми. Бог не е спрял да те обича. Ти може да не Го виждаш. Но Той не те е забравил.

Когато продължителни буреносни облаци скриват слънчевите лъчи, ние започваме да се чудим: Ще почувствам ли някога неговата топлина отново? Тогава ние си припомняме законите на природата и чакаме с надежда небето да се изчисти.

Божията любов към теб винаги свети ярко. Но ако облаци на болка и отхвърляне и срам за момент помрачат небето, успокой се уверен, че благите ветрове отново ще задухат силно и топлината на Неговата страстна любов ще обнови твоята замръзнала душа.

В предвкусване, продължавай напред и пей както правеше Давид. Продължавай напред и пей като този пастор в затворническата яма. Кой знае, дали просто няма да чуеш Бог да се присъединява към теб със Своята песен!