Съдържание Цялата книга на една страница

Когато да си добър не е достатъчно

И когато стигнаха на мястото наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците – единият отдясно Му, а другият отляво. А Исус каза:

– Отче, прости им, защото не знаят какво правят.

И като разделиха дрехите Му, хвърлиха жребие за тях. И людете стояха, та гледаха. Още и началниците Го ругаеха, казвайки:

– Други е избавил. Нека избави и Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник!

И войниците също Му се подиграваха, като се приближаваха и Му поднасяха оцет, и казваха:

– Ако си юдейският цар, избави Себе Си! – А над Него имаше и надпис: „Този е юдейският цар“.

И един от обесените злодейци Го хулеше, казвайки:

– Нали си Ти Христос? Избави и Себе Си, и нас!

А другият в отговор го смъмри, като каза:

– Нито от Бога ли се не боиш ти, който си под същото осъждане? Ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото за това, което сме сторили. А Този не е сторил нищо лошо… – И каза: – Господи Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Царството Си!

А Исус му рече:

– Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мен в рая.

Лука 23:33-42

Истина ти казвам.
Днес ще бъдеш с Мен в рая.
Лука 23:42

За малко да изпусне самолета. Вече си мислех, че ще седя сам на реда, когато вдигнах глава и я видях да влачи задъхано две големи чанти по пътеката.

– Мразя да летя! – промърмори, докато се стоварваше на мястото си. – Отлагах качването колкото се можеше по-дълго.

– Още малко и щяхте да го отложите напълно – усмихнах се.

Беше висока, млада, руса, загоряла и бъбрива. Дънките й бяха модерно разпрани на колената. Черните й ботуши се перчеха със сребърни шипове. Очевидно наистина мразеше да лети. И нейният начин да преодолее напрежението бяха приказките.

– Отивам вкъщи, за да видя баща си. Със сигурност ще се учуди на тена ми. Мисли, че съм луда да живея в Калифорния – да стоя неомъжена и така нататък. Имам нов приятел, той е от Ливан. Обаче много пътува, така че се виждаме само през уикендите, което много ми харесва, защото така цялата къща е на мое разположение. Тя не е далеч от плажа и…

Знам как да се държа, когато до мен седи приятна и привлекателна жена. Колкото мога по-скоро разкривам професията и семейното си положение. Това спестява доста неприятности и за двамата.

– Моята съпруга също мрази да лети – вмъквам, докато си поема въздух, – така че разбирам как се чувствате. И тъй като съм пастир, знам един текст в Библията, който можете да прочетете, докато излитаме.

Извадих Библията от куфарчето си и отворих на Псалм 23.

За първи път жената замълча. Господ е пастир мой – зачете тя и после вдигна глава с широка усмивка. „Спомням си го! – възкликна, докато самолетът се издигаше. – Чела съм го като малка.“

После продължи да чете. Следващият път, когато погледна към мен, в очите й имаше сълзи.

– Беше толкова отдавна! Много, много отдавна… – разказа ми как е вярвала… някога. Станала християнка като малка, но не си спомняше кога за последен път е била на църква.

Поговорихме за вярата и за повторния шанс. Попитах я мога ли да й задам един въпрос. Можех.

– Вярваш ли в рая?

– Да.

– А мислиш ли, че ще отидеш там?

За миг погледна настрани, но после се обърна и отговори уверено:

– Да. Да, ще отида в рая.

– От къде си сигурна?

– От къде съм сигурна, че ще отида в рая? – тя замълча, докато оформи отговора си.

Разбрах какво щеше да ми каже, преди още да го е изрекла. Забелязах познатите признаци. Жената се канеше да ми представи своя „списък“. (Всеки човек си има такъв.)

– Ами, като цяло съм добър човек. Не пуша повече от една кутия на ден. Спортувам. В работата разчитат на мен – броеше на пръсти своите постижения. – Освен това накарах приятеля ми да си направи тест за СПИН.

Право в десятката! Това беше нейният списък. Успехите й. Според нейните представи в рая могат да те отведат здравословните навици и безопасният секс. Логиката й бе проста – ако спазва списъка на земята, ще получи място на небето. За да не бъдем твърде сурови към нея, нека ви задам един въпрос. Какво е записано във вашия списък?

Повечето от нас си имаме такъв списък. Приличаме на момичето в самолета. Смятаме, че „като цяло“ сме добри. Благопристойни, работливи, обикновени хора. Изготвили сме си цял списък с примери в подкрепа на това.вашият може и да не включва цигарите и тестовете за СПИН. Но все пак имате списък.

Плащам си сметките.

Обичам жена си и децата си.

Ходя на църква.

По-добър съм от Хитлер.

Изобщо като цяло съм добър човек.

Всички си имаме такива списъци. Списъкът има предназначение. Да докаже, че сме добри. Но в него има и един проблем. Никой от нас не е достатъчно добър.

Апостол Павел говори точно за това, когато залага две шашки динамит в третата глава на своето Послание към римляните. Първата е в 10 стих. „Няма праведен нито един.“ Нито един. Нито ти. Нито аз. Нито който и да е. вторият взрив се намира в 23 стих. „Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога.“

Бум! Край със списъците. Толкова. Край на идеята да бъдеш „като цяло добър“.

Тогава как се отива на небето? Как може човек да отиде в рая, след като нито един от нас не е добър, след като нито един списък не е достатъчен, след като няма приемливи постижения?

Това е най-важният въпрос. За да чуем отговора на Исус, нека се върнем при последния Му разговор, преди да умре. Срещата с двамата злодейци.

И тримата са разпънати на кръстове.

Може би ни се иска да мислим, че двамата крадци са невинни жертви. Че не заслужават наказание. Добри хора с прекалено сурови обвинения. Патриоти, обречени на мъченическа смърт. Но случаят не е такъв. Само с един стих Матей разсейва всяка подобна мисъл: „Със същия укор Му се присмиваха и разпнатите до Него разбойници.“ (Матей 27:44). Трагедията разкрива характера на човека. Трагедията на разпъването показва, че двамата злодейци нямат характер. С последни сили те хулят Исус. Чувате ли ги? С пресипнали от болка гласове се подиграват на разпънатия Месия.

„Ти май беше цар на юдеите, а?“

„Напоследък животът на Месиите станал доста тежък, вярно ли е?“

„Защо не направиш някое малко чудо, Назарянино?“

„В Галилея гвоздеите толкова ли са големи?“

Очаквали сте го от фарисеите. Очаквали сте го от множествата. Дори подигравките на войниците не ви учудват. Но от разбойниците? Разпънати обиждат друг разпънат. Двама обречени с примки на шията се присмиват на трети, който е на същия хал. Преди залпа на разстрела двама военнопленника се надсмиват над нещастието на трети. Има ли по-голяма слепота? Има ли по-голяма злоба?

Никак не е чудно, че и двамата са на кръста! Рим ги осъжда на грозно мъчение. Единствената полза от тях е да послужат за публично назидание. Съблечете ги голи, за да видят всички, че злото не може да се укрие. Прободете ръцете им, за да видят всички, че нечестивите не са най-силните. Вдигнете ги високо, за да казват всички на децата си: „Ето какво постига накрая лошите хора.“

Всеки мускул в телата им крещи за облекчение. Гвоздеите пулсират нажежени в китките им. Краката се извиват в търсене на по-безболезнена и удобна поза. Но на кръста няма удобства. И въпреки това болката от остриетата не може да скове изпълнените с омраза езици. Те ще умрат както са живели – нападайки невинните. Този път обаче невинният не отвръща.

Човекът, на когото се подиграват, не е особено приятна гледка. Тялото му е белязано от камшиците. Разкъсана плът и оголени кости.лицето му е покрито с кръв и плюнка, очите са подути и оттегли. Над главата Му има табелка: Царят на юдеите. Венец от сплетени тръни е изранил челото Му. Устната е разцепена. Навярно от носа тече кръв и липсват зъби. Човекът, на когото се присмиват, е полумъртъв. Мъжът, на когото се подиграват, е пребит. Но е спокоен. „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“ (Лука 23:34)

След молитвата на Исус един от престъпниците започва да крещи обиди срещу Него: „Нали си Ти Христос? Избави и Себе Си, и нас!“ (39 ст.). Сърцето на този разбойник остава закоравяло. За него присъствието на разпнатия Христос не означава нищо. Исус е обект на подигравки и той се подиграва. Очаква, че песента ще се подеме и от другия кръст. Ала вместо това чува упреци.

„Нито от Бог ли се не боиш ти, който си под същото осъждане? Ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили. А Този не е сторил нищо лошо.“ (40-41 ст.) Невероятно! Същият език, който е проклинал Христос, сега Го защитава! Какво се е случило междувременно? Какво е видял, откакто е на кръста? Дали не е станал свидетел на някакво чудо? Или е чул някакво поучение? Или може би е прочел богословски трактат за Триединството на Бога?

Не, разбира се. Според Лука единственото, което той чува, е една молитва. Молитва на благодатта. И тя е достатъчна. Когато човек застане в присъствието на Бога, нещо става. Нещо става и с този престъпник.

Прочетете отново думите му. „Ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили. А Този не е сторил нищо лошо.“ Същината на благовестието в едно изречение. Същината на вечността в устата на един закоравял престъпник.

Аз греша, а Исус е прав.

Аз се провалих, а Исус – не.

Аз заслужавам да умра. Исус заслужава да живее.

Разбойникът знае безкрайно малко за Христос, но онова, което знае, е страшно ценно за него. Той знае, че пред погледа му невинен човек умира несправедливо, без изобщо да се оплаква. И след като го прави, навярно наистина е Този, за когото се представя. Затова разбойникът се обръща за помощ: „Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Царството Си!“

Натежалата глава на Христос се повдига и обръща, очите на двамата се срещат. Това, което Исус вижда, е един гол човек. Нямам предвид дрехите, а прикритията. Той е без маска. Няма начин да се скрие.

Какъв е той? Обществена измет. Какви са постиженията му? Смърт чрез разпъване. С какво е известен? С престъпни деяния. А характерът му? Покварен до последния дъх. До последния час. До последната среща. До този момент.

Кажете ми какво е направил този човек, за да заслужи помощ. Целият му живот е пропилян. Кой е той, че да моли за прошка? Допреди малко открито се е подигравал на Исус. Какво право има сега да моли за подобно нещо? Наистина ли искате да знаете? Той има същото право като вас.

Виждате ли горе на кръста сме всъщност ние с вас. Голи, изоставени, безнадеждни и отчуждени. Такива сме. Това сме ние, които питаме: „Независимо от живота ни, независимо от това, което виждаш, има ли някакъв начин да си спомниш за мен, когато всички се приберем у дома?“

Не се хвалим. Не си правим списъци със заслуги. Горе, на кръста, пред Бога всяко постижение изглежда смешно. Молитвата ни далеч надхвърля онова, което заслужаваме. Но сме отчаяни. Затова умоляваме. Както и мнозина други. Болният в къпалнята. Марта на погребението. Лудият от гадаринското гробище. Никодим през нощта. Петър в морето. Яир на пътя. Йосиф в обора. Както и всеки друг човек, който се е осмелил да застане пред Божия Син и да признае своята нужда.

И на нас като на разбойника ни остава още една молитва. Изричаме я като него.

И ние като разбойника чуваме гласа на благодатта. Днес ще бъдеш с Мен в рая.

И също като него и ние знаем, че можем да преминем през болките, защото вярваме, че скоро Той ще ни отведе у дома.

Доста тиха галерия, нали? Зала с портрети от страданието до спокойствието. Изложба на подновените сили. Музей на възстановена енергия.

Картини на повторния шанс. Няма ли да е невероятно, ако наистина имаше такава изложба? Няма ли да е чудесно ако можем да разгледаме една действителна колекция от „смазани тръстики и тлеещи фитили“? Какво ще кажете да имате възможността да наблюдавате картина след картина как Бог среща хората в мястото на тяхното страдание? Не само библейски герои, а и хора от съвремието, хора точно като вас? Хора от вашето поколение и от вашия свят!

И какво ще кажете, ако галерията съдържа не само историята на техния живот, а също и вашата, и моята история? Ако имаше място, където да изложите вашите преживявания „преди“ и „след“? Е, може да има. Имам идея за такава галерия. Може да прозвучи малко измислено, но си струва да я споделя.

Преди това обаче трябва да обсъдим един последен въпрос. Жизненоважен въпрос. Току-що един след друг прочетохте разказите за срещите на Бога с няколко наранени хора. Отговорете ми защо тези разкази се намират в Библията? Защо евангелията са пълни с такива хора? С толкова отчаяни хора? Макар че проблемите им са различни, състоянието им е едно и също. Те са хванати в капан. Отблъснати от всички. Отхвърлени отвсякъде. Нямат накъде да се обърнат. На устните им – отчаяна молитва. В сърцата им – полузабравени мечти. В ръцете им – скъсано въже. А пред очите им – устните на Назарянина, които прошепват: „Не се отчайвай!“ Той умее да се приближава, когато всички останали се отдалечават.

Действията на този човек са изненадващо прости. Думи със съчувствие, докосвания с любов. Пръстите докосват невиждащи очи. Ръката застава върху изморено рамо. Думите изпълват натежали сърца… Изпълняване на пророчеството. „Смазана тръстика няма да пречупи и тлеещ фитил няма да угаси.“

Пак питам. Защо всички тези портрети се намират в Библията? Защо е създадена тази галерия? Защо Бог ни е оставил една след друга толкова приказки за възстановяването на съсипан живот? За да сме благодарни за миналото? Или за да погледнем с възхищение към делата на Исус?

Не. Не. Не. Хиляди пъти не. Целта на тези разкази не е да ни опишат какво е направил някога Исус, а какво прави сега. „Всичко, що е било от по-напред писано, писано е било за наша поука – обяснява апостол Павел, – та чрез твърдостта и утехата от Писанията да имаме надежда.“ (Римляни 15:4)

Описаните човешки съдби не са просто разкази за неделното училище. Нито романтични приказки. Нито илюзии от облаците. Те са исторически събития, в които истинският Бог среща истинската болка, за да можем ние да си отговорим на въпроса „къде е Бог, когато страдаме“.

Как се отнася Бог към разбитите надежди? Прочетете историята на Яир. Какво изпитва Отец към онези, които са болни? Застанете с Него в къпалнята Витезда. Копнеете ли Бог да проговори на самотното ви сърце? Тогава слушайте как разговаря с двамата ученика по пътя за Емаус. Какво казва Бог на засрамените и унизените? Гледайте пръста Му, който рисува в прахта на Йерусалимския двор.

Той не го прави само за тях. Прави го и за мен. И за теб.

А това ни отвежда до последната картина в галерията – вашата. Сега, след като сте прочели книгата, вземете четката. След като сте разгледали техните истории, нахвърляйте своята. Застанете пред платното, под което стои името ви и нарисувайте своя портрет.

Впрочем не е задължително да е с бои и върху платно. Може и с молив върху лист хартия, с печатни букви на компютъра, със скулптура от глина, с мелодия в песен. Няма значение как ще го направите, но ви съветвам да опитате. Запишете своята драма. Разкажете своята семейна история. Проследете своето пътешествие.

Започнете с „преди“. Какво беше преди да Го познавате? Спомняте ли си? Може би е било преди десетки години. Или вчера. Може би Го познавате добре. Или тъкмо сте Го срещнали. Това няма значение. Важното е никога да не забравяте какво е представлявал животът без Него.

Сигурно връщането в спомените боли. Част от миналото ни не е приятно за посещения. Но е необходимо да си припомним. „Вижте какви бяхте, когато Бог ви призова“ – наставлява Павел (І Коринтяни 1:26). Ние, осиновените, не трябва да забравяме как сме живели като сирачета. Ние, освободените, трябва от време на време да се връщаме при затвора. Ние, намерените, не бива да изтриваме от паметта си колко отчаяни сме били като изгубени.

Забравата подхранва надменността. Не можем да си позволим да забравяме. Трябва да помним.

Освен това трябва и да разказваме своята история. Не на всички, само на някои. Има хора, чието състояние сега е като нашето преди. Те имат нужда да узнаят какво може да направи Бог. Искрените картини на нашето минало могат да дадат кураж за нечие бъдеще.

Не рисувайте само миналото, опишете и настоящето. Обрисувайте Неговото докосване. Представете промяната, която е донесъл в живота ви. И тази задача има своите предизвикателства. Ако рисуването на Преди може да бъде болезнено, представянето на Сега може да се окаже неясно за другите. Все пак Бог не е престанал да работи върху вас!

О-о, вижте чак докъде сте стигнали! Аз не ви познавам, но знам, че сте изминали дълъг път. Нали някога дори не сте се докосвали до християнска литература! Погледнете се сега – още малко и ще довършите една цяла книга! Бог е започнал нещо в сърцато ви. А това, което започва, Той винаги го завършва. „Аз съм уверен – пише апостол Павел, – че Онзи, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос.“ (Филипяни 1:6)

Така че проследете хронологично всичко, което някога Христос е извършил с вас. Ако ви е донесъл успокоение и мир, нарисувайте гълъб. Ако е радост, оцветете дъга. Ако е смелост, изпейте песен за хората, които преместват планини. И когато завършите, не крийте рисунката. Поставете я някъде, където да я виждате. Някъде, където всеки ден да ви напомня за нежното могъщество на Бог Отец.

А когато всички се завърнем горе у дома, ще направим изложба.

Ето това е идеята ми. Знам, че е налудничава, но защо наистина да не си подредим една галерия, когато си отидем у дома? Не знам дали на небето са позволени подобни неща. Но нещо ми подсказва, че Бог няма да има нещо против. В крайна сметка, там ще има достатъчно място и време.

А как само такава изложба ще разтопява ледове! Как ще сприятелява! Представяте ли си? Ето го Йона с рибата в естествена големина. Мойсей стои пред горящия храст. Давид дава уроци по стрелба с прашка. Гедеон дава на хората да пипнат руното (същото руно!), а Авраам описва картина, озаглавена „Нощта с хилядите звезди“. Можете да поседите на дървото със Закхей. Наблизо малко момче ви показва кошница с пет хляба и две риби. Марта ви кани в кухнята си. Някакъв стотник ви вика да докоснете кръста. Тук е Мартин Лутер с коментара си върху Посланието към римляните. Сузана Уесли ви разказва как се е молила за синовете си – Чарлз и Джон. Дуайт Муди описва деня, когато е напуснал обущарницата, за да започне да проповядва. А Джон Нютън изявява желание да ви изпее „О, чудна благодат“ с ангелски хор зад гърба си.

Някои са известни, повечето не са, но всички са герои. Един войник ви моли да поседите с него в землянката, направена досущ като истинската, в която някога е срещнал Христос. Една жена ви показва петната от сълзи по своя Нов Завет. До един нигериец седи мисионерът, който го е обучавал. Зад гърба на усмихнат бразилец е нарисувана реката, където е бил кръстен.

А някъде там е и вашата история. Хората идват един след друг. Изслушват се, сякаш разполагат с цяла вечност. (Което си е така!) Отнасят се с вас като с царска особа. (Защото сте си такава!) Соломон ви задава въпроси. Йов ви хвали за вашата издръжливост. Исус Навин ви поздравява за смелостта ви. И когато всички ръкопляскат, вие също пляскате. Защото на небето всички знаят, че похвалите и поздравленията се отправят към единствено Достойния.

Като стана дума за Достойния, Той също е представен в небесната галерия. Обърнете се и погледнете! Високо над другите. На най-високопоставеното място. Точно в средата! Там, върху платформата, издигната високо над останалите. Видим от всяка точка на галерията, стои един голям камък. Той е заоблен. Тежък. Някога са го използвали, за да затварят гробници.

Но не и сега. Попитайте двете Марии. Попитайте Петър. Попитайте Лазар. Попитайте който и да е в галерията. Всички ще ви кажат. Камъните никога не са били проблем за Бога…

Дали ще има подобна галерия на небето? Кой знае. Но знам, че някога е имало такъв камък пред входа на една гробница. И със сигурност знам, че той е бил отместен. А също така знам, че и по вашия път има камъни. Камъни, които спъват. Канари, които спират. Скали, които са прекалено големи за вас.

Моля ви, не забравяйте, че целта на тези разкази е да ни накара да погледнем не с удивление назад, а с вяра напред. Богът, който е говорил, продължава да говори. Богът, който е прощавал, все още прощава. Богът, който е ходил по земята, и днес идва. Той идва в нашия свят. Идва във вашия свят. Идва, за да направи онова, което не можем сами. Той идва, за да отмести камъните, които не можем да помръднем.

Камъните не са проблем за Бога. Никога не са били. Няма и да бъдат.

И Той не е преставал да ги отмества.