Съдържание Цялата книга на една страница

ПРОДЪЛЖИТЕЛНИ СПОРОВЕ ОТНОСНО ЗАКОНА

предишната глава, „Вечните десет“, ние дискутирахме многократното значение на гръцката дума  „nomos.“ Тя не означава само законите и правилата на юдаизма, но също така Петокнижието, понякога Старият Завет, принцип на действие и др. Също така споменахме, че първите протестантски водачи декларираха, че възможността да различаваме между закон и благовестие е отличителен знак на истинският теолог. Причината, поради която те казаха това е, че изглежда, че в Новия Завет има текстове, които подържат закона и текстове, които са срещу закона. Така че, ако някой се опита да обрисува благовестието в цялата му пълнота, той трябва да се справи с тези парадоксални пасажи.

Главният ключ за проблема, след като сме научили за многостранната природа на думата „закон“ е да признаем, че Новият Завет е срещу  закона като метод, но той подържа закона като стандарт. И тук ние използваме закон в смисъл на моралното сърце на Старозаветната религия, съдържащо се в Божествените думи от Синай. Новият Завет е ясен, че Старият завет е отминал завинаги, така че, юдаизма като система вече не съществува. Но също както можем да разрушим къща, без да разрушим светлината, която я осветява, така култа на юдаизма може да престане и въпреки това, моралното му сърце да остане. Че това е така става ясно от Новозаветните цитати, които непрекъснато цитират Декалога и приемат, че тези принципи на поведение, са все още ръководство за вярващия.

Исус цитираше от Второзаконие 6 и Левит 9 във връзка с двете големи заповеди и е съвсем ясно, че нито за момент Той не смяташе, че тези заповеди могат да изчезнат.  Първите стихове в Ефесяни 6 допускат, че всички Християни знаеха Десетте заповеди и дори подреждането на тези заповеди и ги имаха в предвид като ръководство за християнски живот. Нашият Господ и апостолите цитираха заповедите от втората плоча, тъй като религията на първи век беше особено педантична относно заповедите от първата плоча поне във външната им форма, но беше небрежна относно втората.

Един от аспектите на проблема е съвременната ситуация, в която Новият Завет беше написан. Трябваше ли тези от езическите народи, които приеха Христос да бъдат принудени да станат първо юдеи, преди да бъдат приети в християнската църква? Книгата към Галатяните, Деяния петнадесета глава и други пасажи отговарят с кънтящото „не“ на този въпрос. Новите вярващи не трябваше да бъдат обрязвани или принуждавани да пазят празничните дни (като пасха, петдесятница, денят на умилостивението и др.) или да принасят жертви.

Така че, повечето от отрицателните изказвания относно закона в Новия Завет могат да бъдат обяснени със съвременното положение и факта, че сянката на юдаизма беше срещнала същността си и по този начин не бяха повече задължителни и второстепенно в тенденцията към законничество, която съществува във всяко човешко сърце и която както Старият така и Новият Завети осъждат. Докато Новият Завет, както и Старият никъде не използват изрази като „моралният закон“ и „церемониалният закон“, това, което се подразбира от тези изрази и това, което е било признато от водачите на църквата във всеки век е  същността, на това, което Новият Завет казва относно Старозаветния закон.

Моралните връзки, които съществуваха преди грехопадението продължиха да съществуват, след като лекарството беше предложено за това грехопадение, което е след Голгота. Но типовете и символите на това лекарство, които срещнаха тяхното изпълнение са отминали. Също така закона като наш кредитор е задоволен и вече няма сила. Нашият дълг, е бил прикован на кръста. Но моралният закон, както този, Който беше прикован на прокълнатото дърво, беше възкресен с Него, но във височината и дълбочината на Нов завет, както е обещан в Еремия 31.

Горните заключения, не са формирани от култови нужди, но са тези на най-добрите теолози в последните векове. Дори Bultmann в днешното време може да каже:

„Ясно е, че Христос е краят на закона, така като Той каза, че е пътят за спасение. Всичко това е разбрано като начин за установяване на „Неговата правда“, тъй като, ако съдържа Божиите изисквания тя запазва своята валидност. Разбира се, че е очевидно, че когато nomos (законът) на Бог е представен от Павел, чрез значението на Старозаветното Torah, (Петокнижието) с всичките си култови и ритуални правила, не може да бъде валиден в целия си обхват… Където Павел нарича законът `свят` и `духовен` (Римл. 12:14), той има предвид само етичните заповеди.“ (Theology of the New Testament, Vol. 1, p. 341)

В последните години, хора като  Paul Sanders, Krister Stendahl, James Dunn, Charles Cranfield, Heikki Raisanen, Lloyd Gaston, John Gager, и други, са писали по въпроса за закона. Нито един от тях не е съгласен във всичко с другите. По всяка вероятност всички те са в грешка, до известна степен, относно това, което твърдят.

Ние говорихме относно позицията на E. P. Sanders. Той твърди, че Палестинският юдаизъм е бил погрешно изтълкуван от протестантите след времето на Лутер и че те са вярвали в благодат, а не в законничество. Но може би той представя нещата твърде добре, той като човешкото сърце по природа е законническо и докато той говори твърде много относно благодат, в своето естество то все още се опитва да спечели наградата. Съвременни доказателства са открити в папирусите от Мъртво море, показвайки, че законничеството беше ясно изразена тенденция между юдеите преди времето на Христос. Четвърто Ездра, показва същото и не е възможно да четем Римляни 4 и 10, без да видим, че Павел се противопоставя на разпространеното старание между своите сънародници за спечелване на наградата на славата. Той ясно казва, че юдеите в неговото време, в по-голяма част, отказваха да се подчинят в смирение на дара на правдата, а полагаха усилия, за да постигнат славата със свои сили. Във Филипяни 3 същият този автор потвърждава, че единствената му надежда е правда, която ще дойде от Бог, напълно различна от неговите собствени старания.

За James Dunn, делата на закона са определено границите между юдеи и езичници, такива като обрязване, чисти и нечисти храни и пазенето на святи дни. Проблема с тази позиция е, че тези трите никога не са споменати заедно от Павел. Също така има забележки в писанията на Павел отнасящи се за делата на закона, които са много по-широки, отколкото тези, които оформят границата. Павловото изказване за дълбочината на десетте заповеди (Римляни 7) показва ясно, че неговото главно възражение срещу закона е, че хората не могат да го пазят поради тяхното духовно естество и поради безкрайната дълбочина на този закон, който беше създаден, за хората живеещи в рая преди грехопадението.

Главният пасаж на Павел отнасящ се за закона, Римляни 3:27-4:8, не дава доказателство за това, че обрязването, святите дни или законите за хранене са тези, които Павел има предвид. Нито едно от тези не е споменато в контекста. Случаят е подобен на този във Филипяни 3:4-6, където Павел отново отива отвъд изброяването на тези отличителни черти на юдаизма.

Когато Павел обяснява своят коментар в края на Римляни 3 относно единия начин за спасение на юдеи и езичници, неговите обяснителни думи в началото на глава четвърта, дори не споменават тези неща, които разделяха юдеите от езичниците. Подобно на това, аргументите относно Давид в 4:6-8 не споменават обрязването и др., защото Давид беше безукорен в тази област. Така че, ако Давид беше обявен за праведен отделно от дела, делата  не могат да бъдат тези, които Dunn споменава.

Räisänen вярва, че Павел продължава да си противоречи, но това едва ли е тълкувателна стратегия. Известен английски философ веднъж каза, че ако някой е склонен да се съмнява в разсъжденията на Павел то той първо трябва да се усъмни в своите собствени. По вероятно е, че Sanders и Räisänen са в грешка по начин, по който тълкуват древният юдаизъм, отколкото са прави относно тяхната идея за Павел.

Всичко в тълкуванията зависи от предварителните условия приети от тълкувателя. Почти можем да предскажем позицията на даден тълкувател, ако познаваме неговата/нейната основна теология. Дали той/тя са  Bultmannian или фундаменталисти е свързано с резултатите от тяхното изследване, отколкото с фактите.

F. W. Farrar пише обширно, за да докаже, че историята на тълкуването е история на грешки и ако бяло и черно означават различни неща тогава статистиките показват правотата на декана на Кентърбъри. H. Riesenfeld казва:

„… Неизбежно безбройните приноси посветени на изследване на евангелията са подпечатани до по-малка или по-голяма степен от становището на автора относно личността и характера на Исус. Фаталното нещо е, че няма такова нещо като изследване без предположение. Колкото по-освободен автора смята че е, толкова по-малко той се придържа към действителните факти.“(The Gospel Tradition, (Oxford, 1970),51)

Една от най-добрите илюстрации на тези думи се намира в историята на теологията на Baur, чийто труд имаше влияние за десетки години на по-късните учени. Независимо от неговите протести изглежда, че заключенията на Хегеловата диалектика беше подкваса всред неговите изследвания. Stephen Neill предлага това:

„В неговите предположения, които нямат нищо общо с критическият исторически метод е, където цялата структура на  Baur претърпява неуспех. Отново и отново, когато предположенията достигат до тяхното неизбежно заключение, критическият метод бива изоставян.“ (The Interpretation of the New Testament, (London, 1966), 27)

Това, което е показано като истина относно изследванията на евангелията, сега е демонстрирано в изследванията на посланията.

Ние препоръчваме на читателят, да вземат нейният или негов конкорданс и да изследват всеки текст, който използва думата „закон“ или „заповед“. Става ясно, че в хармония с такива пасажи като Римляни 8:4 правдата на закона трябва да бъде изпълнена в християнина, защото заповедта е „свята, праведна и добра“ и „духовна“, както Римляни 7:12-14 потвърждава. Вярата не ни освобождава от закона. Виж Римляни 3:31. Но всеки, който се осланя на своите усилия да изпълни височината и дълбочината, широчината и дължината на Божествените изисквания е определен от Бог като обвинен. Виж Галатяни 3:10-13; 5:1-4. Дотолкова, доколкото закона е срещу нас със своите бариери между юдеи е езичници и със своето порицание на вината ни той е отстранен. Виж Колосяни 2:14. Като ръководител на духовният християнин заповедта е все още уместна. (1 Коринтяни 7:19) Истината е най-добре представена в три Павлови стиха, които съдържат същата фраза. Сравни Галатяни 5:6; 6:15; 1 Коринтяни 7:19.

Забележки

1 Когато Sanders написа втора книга той беше по специфичен в своите заключения относно Павловите послания отколкото в първият том. В своята втора книга той признава, че Павел е негативен относно закона, тъй като той не го вижда, като условие за влизане във вяра с Христос и въпреки това в същото време твърди по-положителен начин, че след завета на вяра, християнина трябва да изпълнява закона като образец на поведение, освен за тези, които отделят юдеи от езичници, които в основата си не са морални.

Трябва да отбележим, че има много истина в позицията приета от Sanders, Dunn, и Stendahl, но е много важно да признаем, че всеки един от тях е обект на остър критицизъм и съществуват слабости във всеки от тези случай. John M. G. Barclay, който беше преподавател по Нов Завет в университета в Глазгоу и който защити докторат върху посланието към Галатяните в университета Кембридж писа продължителни критики относно тези по-ранни автори. Неговото заключение е, че Павел не видя в кръста съвършеното отменяне на закона, но само някой части от него.

Barclay вярва, че Sanders и Stendahl са прави, когато казват, че Павел се концентрира върху проблема между юдеи и езичници и дали повярвалите езичници трябваше да живеят като юдеите, но Barclay настоява, че Sanders не успява да види увеличаващото се обобщение в писмата на Павел относно темите за „дела“ и „благодат“.

Филипяни е по обширна от Галатяни, а Римляни е  още по-обширна и след като веднъж достигнем до Римляни, според Barclay, закона е много по-обширен, отколкото тези неща, които отличаваха юдеите от езичниците. С други думи, Barclay признава, че Павел се позовава на общ принцип, където дела са поставени в контраст с вяра и благодат.

Така че, традиционната лютеранска теология има здрава основа, въпреки че същата традиционна позиция не обхваща всички въпроси. Важно ударение на Barclay е, че апостолът използва специални думи за „изпълнение“, когато говори за връзката на християнина с Torah (Петокнижието). За Павел основните изисквания на закона могат да бъдат изпълнени, без да бъдат изпълнявани всичките закони на юдаизма. Изглежда почти, като че ли сме направили пълен кръг и сме дошли отново до позицията на класическото тълкуване, което потвърждава, че церемониалните елементи на Torah са отминали, но моралните по принцип съществуват завинаги.