Съдържание Цялата книга на една страница

ОПРАВДАНИЕ

от

C. H. Spurgeon

„Как може човек да бъде оправдан пред Бог?“ е въпрос от вечно значение, за всяко дете на Адам, въпрос, който никога нямаше да бъде отговорен, ако Йехова не беше изявил, Своята върховна благодат към Своите отстъпили създания. Далеко от да е само спекулативна точка, той е проникнал в цялата система на християнството и е в основата на личната религия и във всички правилни заключения за характера, и моралното управление на Бог. Каквото и от останалите вярвания може да бъде сметнато за различно и незначително, това не може. Това е главното вярване на тази вяра, която веднъж за винаги беше представена на светиите и грешката в това, може да се окаже фатална за винаги. За това Лутер го нарича, „вярването на стоящата или паднала църква“, т.е. вярването за приемането или отхвърлянето, от които устойчивостта или покварата на църквата зависят.

Така, че това е темата, към която призоваваме вниманието на читателят в тази статия. Първо относно естеството на оправданието или това, от което то се състои. Терминът оправдание е съдебен термин и се отнася за процедурата в съда и означава обявяването на човек за праведен според закона. Това не е правенето на човек праведен чрез вливане на святи навици или чрез вродена промяна от грях към святост, това е освещение; но действието на съдебната присъда обявяваща човека за оправдан от обвиненията. Това е смисълът, в които думите оправдан и праведен са използвани в Стария Завет. Например казва се: „Ако се появи разпра между хората и дойдат пред съд, тогава нека оправдаят правият, и осъдят виновният.“ (Второзаконие 25:1) От тук се вижда, че да оправдаем праведният не означава да го направим праведен, но да го признаем за праведен точно както, да осъдим виновният не означава да го направим виновен, но да го обявим за такъв. (Виж също Притчи 17:15; Псалм 143:2; Лука 7:29-35; Римляни 2:13 и 8:33)

Не трябва да объркваме доктрината за оправданието с доктрината за освещението, тъй като, въпреки че са неразделно свързани, те са отделни и значително  различни и когато разглеждаме начина, по който грешника е приет от Бог, те трябва да бъдат държани отделни. Оправданието разглежда човека в законен смисъл, то е обикновеното дело на благодат и бива приложено в промяната на състояние. Освещението го разглежда във физическо отношение, в продължителната работа на благодатта и се прилага в промяната на характера. Първото е работата на Христос извън нас, второто е работата на Духа в нас. Предшестващото е причина, а това, което следва е ефект.

Така че, оправданието е промяна на състояние в очите на закона и на Законодателят. То включва прощение, но то е нещо повече от прощение. Всред хората и пред земен съд тези две неща са противоположни едно на друго, тъй като човек не може едновременно да бъде оправдан и помилван. Когато човек е помилван, той е приет за нарушител на закона, но когато е оправдан, той е приет като праведен. Когато престъпник е помилван, той е освободен от задължението да понесе смърт за престъпленията си, но този, който е оправдан е обявен за достоен за живот, както невинен човек. Така че, има две съставни части в оправданието. Съществува помилване за греха и приемането ни, отнемането на вината и обвинението, и правото за живот.

Първо ще запитаме относно причината за оправдание на грешника пред Бог. Ако оправданието е, такова, каквото го видяхме, съдебна присъда освобождаваща човек от греха и приемайки го като праведен, такава присъда може да бъде произнесена само на солидна основа, представянето на праведна причина, тъй като този, който оправдава е Бог, Святият и справедлив Съдия. Как тогава човек може да бъде оправдан пред Бог? Моят отговор е: не на основата на невинност, тъй като всички по естество са под вината и обвинението. В първите три глави на посланието до Римляните, където доктрината за оправданието е дискутирана логически, апостол Павел я установява като неоспорима истина, че всеки човек в своето естествено състояние е под осъждането на Бог като бунтовник срещу Него във всеки един от трите начина в които Той е открил Себе Си, чрез делата си в сътворението, делата на закона, записан в сърцето или чрез откровението на благодат.

Много добре е отбелязано, че Бог в Неговото намерение да установи един начин за спасение на всички хора, е позволил в своето провидение, че всички трябва да бъдат виновни. Ако имаше изключения, щеше да има два метода за оправдание и съответно две истински религии, и две истински църкви и вярващите нямаше да имат това единство на връзка, което благодатта произвежда. „Писанията заключават, че всички са грешни.“ Не на основата на човешка заслуга. След като апостол Павел е доказал по неопровержим начин, че езичниците и юдеите бяха виновни пред Бог, той извлича следващото очевидно заключение. „Така, че никой не може да се оправдае пред Него според делата изискани от закона“, т.е. чрез нашето собствено послушание на него, независимо колко искрено е то, никой човек няма да бъде оправдан, приет от Бог и обявен за праведен.

Не съществува закон, човешки или Божествен, който може да оправдае престъпника, а Божият закон, не само, че не оправдава грешника, но и произнася осъждане над него. „Проклет всеки, който се обляга на делата изискани от закона, понеже е писано: Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко, което е написано в закона“. От тук ние виждаме, че Бог не приема хора на основата на закона, ако не сме послушни съвършено. Никой от човешката раса не може да бъде послушен до тази степен и това, което следва е, че човек не може да изработи своето оправдание. Съществуват два начина, по които той може да се опита, но те нито заедно, нито поотделно, могат да изпълнят това. Първо, чрез доброволно завръщане към неговото първоначално послушание. Но това е нещо, което той не може да направи. Чрез греха, човека е изгубил първоначалната си сила, и завръщането към послушание е дело на по-велика сила, отколкото постоянство в тази насока.

Както човек не може да повлияе своето оправдание, така той не може да се опита да го направи. Той е нацяло отделен от живота на Бог чрез невежеството, което е в него, поради закоравяването на сърцето. „Той притежава плътски ум който е противник на Бог, който не се подчинява на Бог, нито може.“ 

Второ, човека трябва да задоволи правосъдието. Когато това е добавено към послушанието, то ще повлияе възстановяването и резултатът ще бъде оправдание. Но тъй като връщането към послушание е невъзможно, а също така и задоволяването за раната нанесена на моралното управление на Бог от неговият бунт всичко, което той можеше да направи трябваше да бъде направено в този момент от време, в който беше направено. Невъзможно е, чрез нещо, което човек може да направи добре, да задоволи нещата в миналото, които той е направил зле. Стар дълг, не може да бъде изплатен с подготвени плащания в бъдещето. Така че, грешният човек не може да заслужи своето оправдание. Не може да има компромис или смесване на двете. Павловите строги думи към Галатяните са приложими тук: „И аз Павел ви казвам, че ако се обрязвате, Христос няма да ви ползва никак. Вие, които желаете да се оправдаете чрез закона сте се отлъчили от Христос и сте отпаднали от благодат.“ Павел изключва всякакви дела, от всякакъв вид, дела преди и след повярването, морални и церемониални дела, да, той дори изключи делата на Авраам, бащата на вярващите. (Виж Римляни 4:2; 11:16; Тит 3:5 и 2 Тимотей 1:9)

Каква тогава е заслугата на грешника за оправдание? Ако всички човеци са грешни и под обвинение, ако най-висшият Губернатор на света нито ще оправдае, нито може да оправдае някого, който не притежава съвършена правда и ако такава правда не може да бъде проявена от човека, съвършено необходимо е, че правда изработена от заместник трябва да бъде приписана на нас или поставена на мястото на нашето задължение. Къде тогава можем да намерим тази побеждаваща, възхваляваща закона, задоволяваща справедливостта и възхваляваща Бог правда, освен в завършената работа на Емануил? „Освободи го от смъртта, тъй като намерих изкупление.“

Божието правосъдие е било потъпкано и трябва да бъде задоволено, Божият закон е бил нарушен и трябва да бъде изпълнен, дългът е бил натрупан и трябва да бъде изплатен, небето и било изгубено и трябва да бъде извоювано отново, така че, за да възстанови грешника, изгубеният грешник, Бог трябва да уважи всеки атрибут на Своето престъпено върховенство, всяко изискване на Неговият неотменим закон. Няма друг начин, по който нарушенията на закона да бъдат възстановени, няма друг път, по който милостта да бъде изпратена към виновните.

Бог изпрати своят собствен Син, Христос прие нашата безнадеждна позиция и каза: „Ето аз идвам да изпълня волята ти о Боже.“ За да може да направи това, той прие нашето естество, та като наш Сродник Изкупител, Той ще може да има правото на изкупление. Правосъдието го признава за сигурността на грешника и изиска настоятелно от него пълното наказание полагащо се на греха. Бог постави чашата на гнева в Неговата ръка и Исус я изпи до последната капка. Мечът е издигнат срещу приятелите на Йехова, овчарят е наказан, за да може овците да бъдат освободени. За това Той каза на представителите на правосъдието: „Ако търсите мене оставете тези да си отидат.“ Той беше наранен поради нашите престъпления, бит биде, поради нашите беззакония, на него дойде наказанието донасящо нашият мир и с неговите рани ние се изцелихме. „Христос“ казва апостолът, „ни изкупи от проклятието на закона, като беше направен и проклет заради нас.“

Това не е всичко. Ако само страданието на наказанието за закона се е случило, хората щяха да бъдат освободени само от наказанието полагащо се за греха. Ако те трябваше да постигнат наградата за послушание, неговите изисквания също трябваше да бъдат изпълнени и това беше изпълнено до най-крайния предел от Исус Христос. На всяко изискване на Божият свят закон Той даде съвършено и безгрешно послушание, всяка заповед, която изискваше и всяка забрана, която се съдържаше в него бяха във всяка степен напълно почетени от Него.

Така че, Исусовата правда е от две части, съставена от безупречно чистото послушание и притежаващо заслуга страдание и това е правдата, чрез която грешниците са оправдани пред Бог. Само към това моралният Губернатор на всемира има респект, когато той произнася грешника праведен и го оправдава. „Само в Господа ще рече някой, за мен има правда и сила… Чрез Господа ще се оправдае и с Него ще се хвали цялото Израилево потомство.“ „Който за нас направи грешен онзи, който не е знаел грях, за да станем ние чрез него праведни пред Бога.“ „Чрез послушанието на един много ще бъдат направени праведни.“ Това послушание на Божият Син, даде по-голяма слава на закона, отколкото цялата човешка раса щеше, ако Адам не беше съгрешил. Така че, Христовата правда е заслужената основа за нашето оправдание.

Трето, как грешникът се заинтересува от тази правда, за да получи оправдание? Писанията са много ясни относно това. Просто чрез вяра. (Виж Римляни 3:21; 4:4, 24, 25; 5:1; Галатяни 2:16; Деяния 13:38, 39) Вярата е Божествено определеният инструмент за връзка с Христос, чиято правда е приписана на вярващият. Както и Давид говори за блаженството на човека, на когото Бог вменява правда без дела.“

В естеството на вярата е да води човека далеко от себе си, от самоувереност, от самодоволство към завършената работа на Христос. Следователно казва се, че ние сме оправдани чрез вяра, не чрез вяра или смирение, или каквато и да е друга благодат, но само чрез вяра, тъй като вярата се противопоставя на всякакви дела и всичките добрини в нашето оправдание. Но не заради вярата или като резултат от вярата, като че ли самата вяра е нашата правда, или заради нея ние сме оправдани. Това е ясно от следващите съображения. Ничия вяра не е съвършена, но дори и да беше, това нямаше да е равно на изискванията на закона. Това послушание, чрез което грешника е оправдан е наречено оправдание от вяра, правда чрез вяра и е представено като откриващо се на  вярата. Така че, не може да бъде самата вяра. Това се вижда ясно от Филипяни 3:9. Отново, ако ние сме оправдани от акта на вярване, тогава, тъй като има различни степени на вяра някой вярващи са оправдани чрез повече, а някой чрез по-малко съвършена правда, до съответната сила или слабост на тяхната вяра, което е абсурд.

Вярата е необходима в оправданието, както Христовата правда, но необходима поради различна причина. Вярата е ръката, чрез която ние се хващаме за Христос, окото, което гледа на Христос, ухото, което чува гласа на Христос, нозете, които тичат в резултата на Христовата покана. „Елате при мен всички, които се трудите и които сте обременени и аз ще ви успокоя.“ Ще добавя само това, че тази правда, която е чрез вяра е съвършена и завършена моментално, в момента, в който грешника повярва в Христос, така че, той побеждаващо да може да призове всемира да предаде всичко на Него. „Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, който ги оправдава? Кой е оня, който ще ги осъжда,? Христос Исус ли, Който умря а при това биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас?“

Веднъж оправдан, вярващият не може повече да бъде обвиняван. „Сега прочее няма никакво осъждане за тези, които са в Христос Исус. А които оправда тях и прослави.“ (Римляни 8:1, 30) Няма оправдан човек, който е мъртъв сега и да не е успял да достигне до славата и всички вярващи са пазени чрез Божията сила във вечно спасение.

Последно, тяхното оправдание е засвидетелствано от добри дела, (Тит 3:8; Михей 6:8; Яков 2:17, 18, 26) след като решението на последният съд ще бъде според човешките дела. (Матей 25:34-36) Обърнете внимание, въпреки че е казано, че всеки ще бъде оправдан според делата си, не се казва, че всеки ще бъде оправдан като отговор на своите дела.

Вярващите са доведени в съда, за да бъдат представени и потвърдени като Божий народ. Оправдани предварително пред Бог и себе си, сега те трябва да бъдат оправдани пред хората и ангелите и по такъв начин, че справедливостта на Божествената процедура ще бъде явна на всички. Така че, тогава делата са представени като плодове и доказателства на тяхната връзка с Христос, чиято правда ги е оправдала. Заключението на всичко това е: Ние сме оправдани безплатно чрез Божията благодат, чрез заслугите на Христовата правда, като инструмента е вярата, а доказателството добрите дела.