Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛЕДАЙКИ КЪМ ИСУС

 

„Само три думи, но

в тези три думи е събрана

тайната на живота.“

Гледайки към Исус началото и краят на нашата вяра, който поради радостта, която беше поставена пред Него, понесе кръста, презирайки срама и седна от дясно на Божият трон. (Евреи 12:2)

Гледайки към Исус в Писанията, за да научим от там, какъв е Той, какво е направил, какво дава, какво изисква; да открием в характера Му, нашият модел, в Неговите заповеди – нашият закон, в Неговите обeщания – нашата подкрепа, в Неговата личност и Неговата работа – пълно задоволяване на желанията на нашата душа.

Гледайки към Исус разпнат, да намерим в  пролятата му за нас кръв  изкупление, прошка и мир.

Гледайки към Исус възкресен, да намерим правдата, която може да ни оправдае и да ни позволи, такива недостойни, каквито сме, да се доближим с увереност в Неговото име до Този, който е Негов Баща, и наш Баща, Негов Бог, и наш Бог.

Гледайки към Исус прославен, да намерим в Него, нашият небесен Адвокат, изпълнявайки чрез своето посредничество работата на Своята милост и на нашето спасение, стоейки дори сега в присъствието на Бог и добавяйки към недостатъците на нашите молитви това, което Бащата винаги чува.

Гледайки към Исус открит от Святия Дух, за да намерим в Неговото свързващо присъствие очистване на нашите осквернени сърца, светлина за нашите помрачени умове, преобразяване на нашата бунтуваща се воля; за да можем да триумфираме над всичките атаки на света и на лукавия, противопоставящи се на тяхната сила с Исус – нашата твърдост, осуетявайки неговите хитрини, чрез Исус – нашата мъдрост; подържани от симпатията на Исус, на когото не бе спестено никакво изкушение, и чрез Неговата помощ във време на нужда, и чрез помощта на Исус, Който не се подаде на никое от тях.

Гледайки към Исус, за да получим работата си и кръста си за всеки ден, с достатъчна благодат, за можем да носим кръста и да извършим работата; търпеливи с Неговото търпение, активни с Неговата активност, обичащи с Неговата любов, без да питаме „какво мога аз“, но питайки „какво не може Той“ и надявайки се на Неговата сила, която е съвършена в слабост.

Гледайки към Исус, за да може светлината на Неговото лице, да бъде светлина в нашата тъмнина; така че, нашата радост да бъде свята и нашата болка спокойна; за да може да ни направи бедни и да ни обогати; за да ни научи да се молим и да отговори на молитвите ни; така че дори, оставяйки ни в света, Той да може да ни отдели от него, нашият живот да бъде скрит с Него в Бог, и да водим хора при Него, свидетелствайки пред тях.

Гледайки към Исус, който връщайки се в дома на Баща си, приготвя място за нас, за да може тази блажена надежда да ни окуражи да живеем, без да роптаем, за да ни приготви да умрем без съжаление, когато времето дойде, за да посрещнем този последен противник, когото Той победи за нас, който ние ще победим чрез Него, този враг чрез който Той ни направи приятели, веднъж бидейки цар на терора, а сега вестител на вечен мир.

Гледайки към Исус, който дава разкаяние и прощение за грехове, за да могат тези, които разбират своята недостатъчност, да го получат от Неговото сърце и да дойдат с разкаяние пред Неговите нозе.

Гледайки към Исус, така че Той, Който е авторът на нашата вяра, както Той е нейният обект, да ни научи да гледаме към Него, така че Той, който е нейният завършек, да ни пази във вярата до края.

Гледайки към Исус и не към себе си, към нашите мисли, нашите желания или причини. Към Исус, а не към света, към неговите съблазни и примери, неговите принципи и неговите мнения. Към Исус, а не към Сатана, независимо че той се опитва да ни уплаши със своята ярост, или да ни съблазни със своето ласкателство. О, как трябва да очистим себе си от непотребни въпроси, от дискутиране на скрупули, от опасно разискване с лукавият, от разпиляване на духа, от безполезни фантазии, от горчиви разочарования, от болезнени борби, от съжаления след подхлъзване,   гледайки директно в Исус и следвайки го, където ни води, бидейки нетърпеливи да не изгубим следата, която Той прави за нас, за да хвърлим ярка светлина върху тези, в чиито очи Той не е достоен да ни води!

Към Исус, а не към своите размисли и молитви, към нашето благочестиво покаяние, или към нашето поучително четене пред църквата, която посещаваме, дори не към нашето участие в Господната вечеря. Нека с вяра да използваме всички тези средства на благодат, но без да ги объркваме с благодатта, и без да обръщаме очите си от Този, Който единствен може да ги изтълкува ефикасно, общувайки с нас чрез тяхното значение.

Към Исус, а не към нашата позиция в Христовата църква, към името, което носим, към доктрината, която изповядваме, към идея, която други формират от нашата набожност или към това, което ние оформяме от себе си.

Към Исус, а не към нашите братя, дори не към най-добрия или обичан между тях. Следвайки човек, ние попадаме в опасността да бъдем в грешка, ако следваме Исус, ние сме сигурни, че никога няма да сгрешим. Ако Исус притежава  мястото между нас и нашият най-близък приятел, нашата връзка с хората, ще бъде по-незначителна, но по-сладка, не толкова страстна, но по-чиста, не толкова необходима, но по-полезна, инструмент на богати благословения в ръката на Бог, когато Той пожелае да я използва и благословение дори и в липсата й, когато Той реши да направи нещо без нея.

Към Исус, а не към препятствията, които се изправят на пътя на нашето странстване. В момента, в който спрем да им обръщаме внимание те ни изненадват, те ни разколебават, те ни повалят, тъй като сме неспособни да разберем причината, поради която те са допуснати или средството, с което можем да ги победим. Апостолът започна да потъва в момента, в който погледна към вълните и се уплаши от бурята; когато гледаше към Исус той ходеше върху водата, както по канара. Колкото по-трудна е нашата задача, кръстът ни е по-тежък и ние се нуждаем повече да гледаме към Исус.

Към Исус, а не към временните благословения, на които се радваме. Да гледаме върху тези благословения означава погледа ни да бъде привлечен от тях, така че, те да скрият от нас светлината идваща от Него, Който ни дава тези благословения. Да гледаме първо към Исус означава да получим от всичките тези благословения, избрани от Неговата мъдрост, подарени ни от Неговата любов и хиляди пъти по скъпоценни, защото ги получаваме от Неговата ръка, за да им се радваме в Неговото присъствие и да ги използваме за Негова слава.

Към Исус, а не към нашият грях. Размишлявайки върху греха, това довежда смърт, размишлявайки върху Исус, донася живот. Не беше поглед към Неговите рани, но поглед към змията от бронз, който излекува израилтяните.

Към Исус, а не към закона; законът издава заповеди, но не дава сила, за да ги изпълняваме. Законът винаги обвинява и никога не прощава. Да поставим себе си отново под закона е да оттеглим себе си от благодатта. В пропорция, когато направим послушанието средство за нашето спасение, ние загубваме мира си, нашата сила и нашата радост, защото ние забравяме, че Исус е „краят на закона, за правда, за всеки, който вярва.“ В мига, в който законът ни принуди да търсим Него, нашият Спасител, само Той може да изисква послушание от нас, послушание, което Той ни дава и определя и което правилно разбрано е по-малко последица от нашето спасение, но е част от това спасение и както всичко останало – благодат.

Към Исус, а не към това, което ние правим за Него. Когато сме твърде заети с работа, ние можем да забравим за Господаря; възможно е да имаме ръцете си пълни и сърцето празно. Когато сме заети с нашият Господар, ние не можем да забравим нашата работа; ако сърцето е изпълнено с Неговата любов, как може ръцете да не са активни в Негова служба?

Към Исус, а не към видимите успехи на нашите усилия. Видимият успех, не е мярката за истински успех, а също така, Бог не ни каза да успяваме, а да работим. Трябва да дадем сметка за нашата работа, а не за нашият успех; защо тогава говорим за него преди времето му?  Да гледаме към успехите си е да Го изгубим от погледа си; да гледаме към Исус е да постоянстваме в следване и служба на Него, независимо от обезкуражението, означава да ходим чрез вяра.

Към Исус, а не към степента на мъката, която нашият грях ни е причинил, или степента на унижението, което той предизвиква в нас. Ако ние сме толкова смирени от тях, че да не сме повече задоволени със себе си, ако ние сме толкова огорчени от тях, че да гледаме към Исус, така че, Той да може да ни освободи от тях, това е всичко, което Той иска от нас, и още повече, този поглед е повече от всичко друго, което ще направи нашите сълзи да потекат и нашата гордост да падне.

Към Исус, а не към прелестта на нашата радост или към чувствителната ревност на нашата вяра; в противен случай, ако само тази любов изглежда студена, ако този шанс за радост пропадне – независимо от последиците на нашият мързел, или изпита на нашата вяра, незабавно, нашите емоции ще изчезнат и ние ще мислим, че сме загубили силата си и ще предадем себе си на депресия, ако не на  виновно бездействие. Но вместо това, помогни ни да запомним, че въпреки понякога, емоциите и сладостта да ни напускат, вярата и нейната сила остават в нас, и че ние можем „винаги да останем в работата за Господа.“ Помогни ни без прекъсване, да не гледаме в сърцата си, които винаги се променят, но към Исус, който е винаги същият.

Към Исус, а не към нашата вяра. Последното средство на противникът, когато той не успее да ни накара да гледаме никъде другаде, е да отвърне очите ни от нашият Спасител към нашата вяра и така да ни обезкуражи, ако тя е слаба и да ни изпълни с гордост, ако тя е силна. И в двата случая да ни обезсили, тъй като силата не идва чрез вяра, не е чрез гледане в нашият поглед, но чрез гледане към Исус.

Гледайки към Исус, докато сме на тази земя, към Исус от момент към момент, не позволявайки да бъдем отклонени нито от спомените за миналото, които трябва да оставим след себе си или от очакването на бъдещето, за което ние не знаем нищо.

Към Исус сега, ако никога не сме гледали към Него. Към Исус отново, ако сме престанали да гледаме. Само към Исус.

Към Исус отново. Към Исус винаги, с поглед повече и повече задълбочен, повече и повече сигурен, „преобразени в същият образ от слава в слава“, очаквайки часът, в който Той ще ни повика, за да преминем от земята към небето, от време към вечност – обещаният час, благословеният час, когато най накрая, „ние ще бъдем като Него, защото ще го видим както е.“

 Тази статия е написана от френския писател Теодор Монод (1802-1856)

следваща глава ВЪПРОСИ ВЪРХУ РИМЛЯНИ