УСПЕХ В ПЕТЪК

В петък сутринта към 11 часа Нейт и Пит стояха около малкото огнище на пясъка. Ед се намираше на горния край на плажа, Рой – в средата, а Джим – в долния край. Мисионерите периодически викаха познатите им изрази на езика аука. В 11.15 ч. сърцата на всички трепнаха от радост. От другата страна на реката се обади ясен мъжки глас. И ето, дългоочаквания момент настъпи. На другия бряг се появиха ауки – един младеж и две жени. Едната от жените беше на около 30 години, а другата – около 16. Те бяха почти голи. Носеха само една препаска около кръста, която покриваше част от бедрата. Ушите им бяха пробити и от дупките стърчаха големи дървени украшения. В първия момент след появяването им мисионерите останаха като втрещени, но бързо се окопитиха и започнаха да викат: «Пуйнани!» – «Добре дошли!»

Младежът отговори. Говореше нещо бързо и от време на време сочеше девойката. Думите му бяха неразбрани, но жестовете говореха ясно. «Той ни предлага момичето като средство за размяна или като подарък» – обясни Пит.

Джим тръгна срещу тях. Индианците започнаха да се отдръпват, но когато той им протегна ръка, те доверчиво пресякоха реката и дойдоха при нас.

С много смях, много «пуйнани» и много справки с бележниците петимата можаха да кажат на своите посетители «Добре дошли» и да ги уверят в приятелските си чувства. Ауките разговаряха по-между си, явно изненадани от факта, че мисионерите не могат да ги разбират.

Рой им донесе няколко малки ножа и те ги приеха с голяма радост. Нейт им подари модел на самолета, но изведнъж се сети, че носи оръжие и побърза да го остави в къщата. След това младежите донесоха фотоапаратите и започнаха снимане от всички страни. Жените с интерес разглеждаха някакво илюстровано списание.

Мисионерите нарекоха младежа Джордж, а девойката – Далила. По време на комичния разговор Далила показа самолета и започна да имитира с ръце неговия полет.

Ето няколко реда от дневника на Пит, който описа тази среща по следния начин: «Девойката изглеждаше замислена, а младежът самоуверен, без страх. Той дори не се плашеше от фотоапаратите. Не след дълго той започна да проявява интерес към самолета. От жестовете му разбрахме, че желае да лети над своето село, с цел да се покаже на своите другари. Дадохме му един панталон (горе е студено) и той се вмъкна в самолета, като при това не проявяваше никакъв страх или тревога. Показваше ни как ще вика и повтаряше жестовете си много пъти. Нейт запали мотора. Джордж през цялото време непрекъснато викаше. Поехме в посока към «Крайната станция». Какво ли чувствуваше сега този примитивен човек когато гледаше надолу, към короните на дърветата, към безкрайното зелено море под нас, към познатата поляна и хората от селото му?! Така или иначе, беше ясно едно: Джордж се намираше извън себе си от радост. Беше се навел през борда на самолета, махаше с ръце и крещеше на своите сънародници».

Нейт описва този случай. «Когато хората видяха Джордж в самолета започнаха радостно да махат и да викат нещо».

Когато самолетът се върна Джордж пляскаше с ръце и изразяваше с мимики голямото си задоволство. Петимата мисионери бяха щастливи. Те още на самото място вдигнаха главите си нагоре, за да благодарят на своя Бог. С това те искаха да покажат на своите гости, че Господ е на небето.

Мисионерите предлагаха на гостите си лимонада и сандвичи, които последните консумираха, по всяка вероятност, за първи път в живота си. След закуска те им обясниха, че желаят да посетят тяхното село. Забелязаха, че Джордж не прояви никакъв ентусиазъм на това предложение.

Един от мисионерите попита : «Защо Джордж остава мълчалив, когато говорим за посещение в селото? Може би няма специални пълномощия от своя главатар и не му е удобно сам да отправи покана».

Нейт записа в дневника си: «В 4 и 15 решихме отново да летим. Джордж иска да дойде с нас. Ние му казахме: «Не!», а той си носи багажа в самолета, като че ли чува да му казваме «да». Влязохме във връзка с Мери. От другата станция на радиовълната – голяма радост.

Когато се върнахме в лагера решихме да посетим селото само в случай, че ни покани делегация от около 6 души. Тогава ние ще настоим да се построи аеродрум. Другарите ми се трудеха да обяснят на Джордж как трябва да се направи това. Най-напред той разбра думата «дърво». За да демонстрират нагледно своята идея те забиха в пясъка колове, които играеха ролята на дървета. С модел в ръце му показваха как се приземява самолетът. При тези опити, обаче моделът винаги се обръщаше. След това моите другари показаха с ръце своето желание да се махнат дърветата. Експериментът беше повторен отново с тази разлика, че сега всички «дървета» бяха «изсечени», а пясъка – добре изравнен. Този път моделът се спусна благополучно и Мисионерите показаха голяма радост.

Когато денят започна да преваля Далила прояви признаци на безпокойство. По едно време тя скочи и тръгна след Джим Елиот, който се беше запътил за къщичката, но се спря и се завърна замислена при групата».

Нейт и Пит започнаха да се стягат за връщане в Арайуно. Джордж изглежда разбра, че не ще може този път да ни придружи. Преди да излетят те грижливо прибраха бележниците и филмите си, за да ги занесат на сигурно място. Ако се случеше нещо непредвидено, тези скъпоценни материали не биваше да бъдат загубени.

Когато Мисионерите разбраха, че ауките желаят да прекарат нощта на брега, те им предложиха цялото си гостоприемство. Показаха им огъня, съдовете за готвене и всичко останало. Далила, обаче, не беше спокойна. Тя се разхождаше нагоре-надолу по пясъка. Джордж я повика но тя не се обади и все повече се приближаваше към гората. Тогава той стана и тръгна след нея. В това време старата жена седеше до огъня и «разговаряше» с Рой. Така тя прекара по-голямата част от нощта. Когато Джим на другата сутрин дойде да запали огъня, жената си беше вече отишла. Това е станало сигурно призори, защото в огъня имаше още много жар.

Събота, 7 януари. Мисионерите очакваха пълни с надежда поканата от селото на ауките. Но… никой не дойде. Около обяд Джим погледна часовника си и каза: «Добре, момчета, давам им още 5 минути. Ако не дойдат през това време, аз отивам при тях». Нейт и Пит прелетяха над селото. Изненадаха се от признаци на страх. Когато се спуснаха по-ниско, жените и децата побягнаха и се изпокриха по къщите. При втория кръг се появи Джордж с още няколко индианци. Един старец показваше с ръка в посока към «Брега на палмите». При третия кръг страхът беше изчезнал. «Джордж и още един младеж ни се смееха – пише Нейт. Може би и другият иска да лети».

След обяд Ед написа на Мери-Лу следното писмо: «Мила, Сега е 4.30 ч. Още няма никакъв знак от нашите посетители. Ние сме убедени, че ако тази вечер не се обадят, то утре непременно ще сторят това. Отново ти благодаря за одеялото и храната. Добре сме! Струва ни се, че ще бъде необходимо да строим писта, но изчакваме срещата. Ще сторим това с Божието водителство, когато ауките проявят готовност. Пит ще дойде сутринта да ни помогне. Кажи на децата, че ги обичам и скоро ще си дойда! Всичко най-хубаво!

Ед».

През цялата нощ Нейт си мислеше за това, дали бяха направили всичко за задържането на ауките в петък.

Когато в неделя сутринта Пит се сбогува с жените и седна до Нейт в самолета, той извика: «Довиждане. Молете се! Вярвам, че днес ще настъпи решителния час!»
На «Брега на палмите» приятелите закусиха с прясна риба, донесена рано сутринта от дома. След закуска те решиха да проверят какво правят «съседите». Този път Нейт тръгна сам. Кръжейки над селото той забеляза долу само жени и деца. Навярно мъжете бяха на път за река Курари. На връщане той действително забеляза група индианци, която се движеше към «Брега на палмите». Първата дума, която Нейт каза, след като кацна беше: «Идат!» Веднага след това той влезе във връзка с Мери в Шел Мера и накратко обясни обстановката.

Нейт завърши с думите: «Изглежда делегацията ще пристигне тук по време на следобедното богослужение. Молете се за нас!

Пристигат!

Ще се обадя отново в 16.30 ч.!»

следваща глава ТИШИНА