ТЪРСЕНЕ НА МЯСТО ЗА ЛАГЕР

Въпреки, че подготовката за непосредствената среща с ауките отнемаше цялото време на мисионерите, те не прекъсваха своите посещения на «крайната станция», както на шега бяха нарекли селото на ауките.

В своя дневник на трети декември Нейт съобщава за деветото им посещение: «Напуснахме Арайуно в 3,45 часа сутринта. Времето е хубаво. Носихме с нас нашите фотопортрети, които Ед беше увеличил в естествена големина, за да могат «съседите» да ни познаят, когато ни видят на земята. Бяхме се снимали с украшенията, които те ни бяха подарили. Когато стигнахме къщата, която наричахме № 4, забелязахме, че около нея са изсечени няколко дървета. Миналия път там хвърлихме подарък, за да им покажем нашето желание да ги отсекат. Между отделните къщи останаха само по няколко дървета. Хората ни правеха подготовка за по-лесното спускане на подаръци. И този път хвърлихме една секира между дърветата, за да отсекат и тях. Около къща № 3 стояха 5-6 души. Спуснахме се ниско и едва не изпопадахме от самолета от изненада. На покрива на къщата забелязахме модел на нашия самолет. Може би искаха да имитират модела от къщата на Ед? Във всеки случай това беше израз на добра воля и приветливост, каквато никога не бяхме очаквали от тях, дори и в мечтите си.

След малко летяхме над една нова поляна, но там нямаше никой. Отново спуснахме с въжето една тенджера от алуминий. Въжето се върна с подарък. Този път летяхме към дома по-бавно, за да не загубим подаръка. И този път той се състоеше от украшения от пера и една малка памучна препаска».

През тази нощ Ед писа в своя дневник: «Време е вече да се приближим до ауките по сухо!» Той писа и на Джим: «Размишлявайки върху нашето начинание, убеждавам се, че ще бъде необходимо да се спуснем близо до тях и да чакаме няколко дни. Ако те не се покажат, ние ще отидем при тях. Ако се приеме моя план, той би се осъществил по следния начин: 1. На главите си ще носим украшения от пера, 2. В ръцете малък макет на самолета, като този върху моята къща, 3. Ще носим същите подаръци каквито им спускаме сега, 4. Ще викаме: «Бити мити пунимупа, Аз ви обичам», или други изрази, които са им познати вече от високоговорителя на самолета. Необходимо е да бъдем решителни и смели за да успеем».

10 декември. Дневникът на Нейт продължава: «Индианците от станцията на Ед ни разказаха, че вървели по долината на река Курари и ни видели да прелитаме над тях. Когато чули бръмченето те си хвърлили дрехите и грабнали тоягите като копия, за да помислим, че са ауки. Може би са очаквали да им спуснем подарък.

В този неделен ден след едно съвещание с членовете на експедицията решихме 2 януари да бъде денят на нашето тръгване. Мислихме да отидем до местото за лагер с група индианци, които да ни помагат при изграждането на къщата. По-късно те щяха да се върнат и ние сами ще дочакаме «съседите». Със самолета ще летим над селото на ауките, за да ги викнем за посещение. Знаехме вече как се казва на техния език: «Ела в моята къща на река Курари!» Убедени сме, че ще дойдат.

Решихме, че ще бъде нужно, колкото и неприятно да ни беше, да носим оръжие скрито в джоба. Знаехме, че погрешната му употреба би провалила всичко. Ще го употребим само в краен случай за сплашване при самоотбрана.

Тази сутрин взехме със себе си секири, джобни ножчета и други дреболии. Взехме също и три пакета гипс, оцветен в три различни цвята. С него щяхме да маркираме и размерим мястото за бъдещия лагер, които ние предварително нарекохме «Брегът на палмите». Бяхме направили експеримент и знаехме, че ако летим с бързина 30 километра в час и сипваме прах на всеки седем секунди, ще получим дължина от 190 до 210 ярда, около 200 м.

Започнахме да търсим удобно място. Река Курари по тези места прави множество завои и трудно може да се намери достатъчно дълго и равно място по нейните брегове. Намерихме едно място, което ни се стори удобно и дължината му отговаряше на нашите условия. Но, за съжаление то притежаваше друго неудобство – беше много ветровито, а това щеше да създаде трудности на самолета.

На около половин километър нагоре по реката намерихме друго място. То е по-удобно и изглежда ще стане нашия «Бряг на палмите». Установихме, че тук може да дойде и цялата група, за да изградим набързо дървена къщичка с покрив от алуминий. Това означаваше, че индианци няма да ни бъдат необходими. Ето и основните точки на нашия план:

1. Един петък, сутринта, ако е Божията воля, ще летим продължително време над цялата околност, за да се уверим, че в близост няма ауки.

2. На брега ще слязат Джим и Рой.

3. При следващия полет ще се спусне Ед с алуминиевия покрив.

4. Последен ще дойде Пит с останалите неща.

Джим и Рой още с пристигането си ще започнат да секат дървета и ще изграждат къщата. Когато дойдат и другите ще се започне разширяването на поляната. През цялото време всеки ще носи оръжие, скрито в джоба, за да се даде знак в случай на опасност. Веднага след като къщата бъде завършена, тя ще бъде снабдена с вода, храна и т. н. През нощта ще има назначен пост пред вратата. След като бъде установена радио връзка с Шел Мера самолетът ще може да се върне. През следващия ден с нисък полет по посока на лагера Нейт ще кани «съседите». Модел на самолета непременно трябва да бъде поставен над къщата.

А сега да се върнем при реката. Установихме, че разстоянието от Курари до селото на ауките е около 3-4 километра. Когато стигнахме над къщите видяхме, че навсякъде ни очакват. До къща № 4 дърветата бяха отсечени. В близост беше натрупана пръст и върху нея стоеше младеж, който ни предлагаше нещо, вероятно за замяна. Хвърлихме им няколко снимки с членовете на групата, на които в горния десен ъгъл беше изобразен знака на операцията – малък жълт самолет. Летяхме толкова ниско, че младежът се наведе, за да не го докоснем. И този път ауките отговориха със свои подаръци. Докато те долу разглеждаха нашите снимки, ние изтеглихме нагоре въжето. Какво не бихме дали да видим какво правеха те сега!

У дома побързахме да разгледаме подаръка. Той беше сложен в покрита кошница, в която нещо се мърдаше. Тъй като миналия път ние им спуснахме живо пиле, помислих, че може би ни пращат също някаква птица. Но докато отвързвах кошницата ми мина една мисъл: ами ако е отровна змия? Но, страховете бяха напразни. В кошницата имаше един красив папагал. Беше вързан добре и за път му бяха сложили два банана.

Обядвах у Ед и Мери-Лу. Разказах им за възможностите да се спуснем, след като намерим удобно място. Благодарихме на Бога за тази нова възможност. Отново установихме, че Той чудно се грижи за нас. Вярвам, че скоро ще можем да занесем на тези приятели вестта за Божията милост!»

следваща глава АУКИ НА ПЪТЯ