ТИШИНА

В 16.30 ч. Мери Сейнт в Шел Мера включи радио? приемника. Ето сега настъпва моментът, в който ще чуе отдавна очакваната новина! Дали ауките не са поканили петимата приятели да посетят селото? Какво ли ще й съобщи сега Нейт?

Тя отново погледна часовника си. Да, точно 16.30. Но от «Брега на палмите» – никакъв глас. Олив и Мери седнаха съвсем близо до радиото. Дали нямаше някаква грешка!? Не, всичко беше в ред. Може би часовникът на Нейт да е останал малко назад!

В Арайуно Мери-Лу и Барбара също отвориха своят радиоприемник. Тишина! Те почакаха няколко минути и след това извикаха Шел Мера.

«Арайуно вика Шел Мера. Не сте ли чули нищо от «Брега на палмите?» Стоп.

Тук Шел Мера. Не, още нищо! Ще ви се обадим».

Никакъв шум не нарушаваше тишината. Дали мисионерите са толкова ангажирани със своите посетители, че са забравили уговореното повикване? Пет минути… десет минути… Не, напълно е невъзможно и петимата да забравят. Това се случваше за първи път откакто Нейт беше пилот в джунглите. Може би неговият предавател не е в ред? Това се случва понякога. Жените се хващаха и за най-малката надежда. Не искаха да помислят, че на брега нещо не е в ред. Тяхното положение беше особено тежко, защото почти никой от другите мисионери приятели не беше запознат с операция «Аука». В Арайуно Барбара и малката Бет се приготовляваха да срещат гост. Беше уговорено, че Рой ще си дойде тази вечер у дома. На неговото място в къщичката на брега ще спи Пит. Навярно скоро над короните на дърветата ще се появи малкия жълт самолет. Те се разхождаха нагоре-надолу и чакаха.

Привечер, след като слънцето залезе зад хоризонта един от лекарите мисионери влезе в стаята с радиостанцията. Апаратът беше настроен на радиовълна, но Мери седеше безмълвна до него с наведена глава.

«Какво се е случило, Мери?» – запита той. -Мери накратко разказа всичко, каквото знаеше за операция «Аука», но помоли лекаря все още да не разказва никому за случилото се. Тя се надяваше да влезе във връзка с «Брегът на палмите».

Нощта не донесе сън и успокоение на жените на мисионерите. В 9 часа сутринта в понеделник, 9 януари, Джони приятелят на Нейт излетя към пясъчния бряг. След неговото завръщане Мери извика по радиото на Елизабет в Шандия: «От вчера на обяд не съм чула нищо за тях. Чакай до апарата! Ще ти предам в 10 часа известия, ако има такива!»

Елизабет разказва: «Знаех напълно ясно, че всичко е пропаднало. Тревогата обхващаше душата и съзнанието ми. Изведнъж в мисълта ми се появи стихът, който получих при пристигането ми в Еквадор: «Когато преминаваш през дълбоки води, аз ще бъда с теб…» Слизах по стълбите на път за училище, за да продължа работата си с децата от станцията и тихо се молих: «Господи, не допускай да ме потопи водата!»

В 9.30 ч. получих известието на Мери. Джони Кинан беше открил на брега останките на разрушения самолет. От мисионерите нямало и следа.

Сега и другите радиостанции бяха запознати с тъжната новина. Скоро по етера се разнесе вестта: «На територията на ауките са изчезнали петима мисионери». По обяд вече всички средства бяха поставени в действие. Те бяха придружавани от молитвите на хиляди хора по света.

Барбара и Мери-Лу бяха прехвърлени от Арайуно в Шел Мера. Те още се надяваха, че някой от петимата е жив и преди да напуснат станцията закачиха на вратата мрежа с храна и лекарства. Ами ако някой от тях се върне ранен или пък всички заедно се доберат до Арайуно след дълго лутане из джунглата…?!

Мери-Лу нямаше мир. Тя реши да се върне и да ги чака. И се върна. Остана в Арайуно още три дни.

В понеделник вечер беше решено да се организира група, която да претърси цялата джунгла. Ръководител на групата щеше да бъде един опитен мисионер, който вече 13 години живееше между индианците в Еквадор. Поканени бяха доброволци. Отзоваха се много мисионери, 13 войници и един лекар.

«Във вторник сутринта – разказва Елизабет – отлетях с Рахел, сестрата на Нейт за Шел Мера. Там вече бяха пристигнали много мисионери. Съобщено беше, че един хеликоптер ще участвува в издирването. Вечерта пристигна още един пилот. Той съобщи, че летейки в 6 часа след обяд на територията на ауките забелязал голям огън без дим. Може би това е някакъв сигнал. Нейт винаги носеше полезни неща със себе си. Това известие беше нова капчица надежда и жените на мисионерите можаха през тази нощ да поспят малко.

В сряда Джони и още един пилот летяха над «Брегът на палмите», но не можаха да забележат признаци на живот. Мери, която от неделя не беше напускала радиостанцията, все още чакаше някаква вест. Изведнъж в тишината се разнесе нейния глас: «Бети, Барбара, Олив!»

Жените се втурнаха през глава надолу по стълбите. Мери стоеше пред радиото с наведена глава и затворени очи. След кратко мълчание тя промълви: «Намерили са един труп!»

Малко по-надолу по реката от разбития самолет Джони забелязал мъртво тяло с лице обърнато надолу към водата. Трупът бил облечен с жълти панталони и бяла риза. Барбара знаеше, че това не е Рой. Той носеше винаги сини панталони.

Късно след обяд се чу бръмченето на самолет. Пристигаха непрекъснато хора, които желаеха да се включат в издирването. Цялата местност се претърсваше систематично по въздуха от няколко самолета.

Мери-Лу, въпреки и в положение, беше забравила за себе си. За всекиго имаше любезна дума, за всекиго готова храна. Трудно беше да се наемат в експедицията туземци. Те живееха твърде близо до ауките и ги познаваха добре. Въпреки това предаността към мисионерите, които бяха работили между тях победи страха и групата, комплектувана и добре екипирана в 10.30 ч. беше готова за път.

След изпращането на експедицията Мери-Лу се обърна към един от мисионерите, който оставаше в Шел Мера с думите: «Всичко е напразно, те са мъртви». Може би мнозина от групата бяха на същото мнение, въпреки това те правеха всичко възможно, за да бъде намерен някъде поне един от мисионерите.

В Шел Мера радиото отново приемаше сигнали. Мери се обади: «Тук Шел Мера».

Джони съобщаваше: «Видях още един труп около 200 метра по-надолу».

Страхотни известия. И отново Бог, който е обещал своята помощ и милост в часове на неволя, беше верен на своето Слово. Нито една от нас не знаеше чий е намерения труп, но едно ние знаехме – «в Кого сме повярвали». Доволно ни беше неговата благодат.

В това време групата беше пристигнала до мястото, където реката Оглан се влива в Курари. Тук бяха изградени палатки и участниците се приготвиха за сън. През цялата нощ над съня на членовете на експедицията бдяха часови.

Във вторник сутринта, преди да продължат пътя си мисионерите се предадоха в силната ръка на Бога. Войниците, които бяха с тях, макар и от различни вероизповедания се молиха заедно с тях. След това те тръгнаха нагоре по река Курари. Те вървяха много предпазливо, защото се опасяваха от засади.

В 6 часа Джони съобщи, че членовете на експедицията са забелязали по реката две лодки пълни с индианци. Пилотът по радиото предупреди ръководителя на групата, че това не са ауки и по всяка вероятност са приятели. Наистина това бяха индианци от племето Квикуа. Преодолели своя страх, те по своя инициатива бяха тръгнали да търсят своя добър «сеньор Едуард», който с такава любов ги бе учил в мисионерската станция Шандия. Сега вече те се връщаха от «Брегът на палмите». Мисионерите и войниците от групата опечалени слушаха разказа на един повярвал чрез проповедта на Ед индианец. Те бяха открили тялото на своя мисионер на брега на реката. Индианецът показа часовник и една голяма обувка, които без съмнение принадлежаха на Ед. Сега мисионерите знаеха кой е един от загиналите. Оставаше надеждата, че може би поне един от останалите се е спасил.

В голямата къща в Шел Мера децата си играеха както обикновено, нахранени и окъпани. Хора идваха и си отиваха, а Мери прекарваше цялото си време в радиостанцията. Всички се молеха непрестанно. В това време групата си пробиваше път по-навътре в джунглата, а самолетите кръжаха непрекъснато. Джони Кинан летеше най-ниско.

След като се убедиха, че е дошло вече времето, един от самолетите кацна на плажа. Пилотът изскочи от кабината. Това бяха страшни минути! Малко по-късно по радиото той съобщи: «Няма нищо!» Самолетите пристигнаха в Шел Мера един след друг. Един от пилотите, майор Нюрнберг, излизайки от самолета си, изглеждаше развълнуван. Той тихо съобщи, че не са успели да открият тялото на Ед. Навярно водата го е отнесла.

Нюрнберг прелистваше бележника си и разказваше: «Намерихме телата на четиримата до реката. Мисля, че труповете няма да могат да бъдат разпознати. Може би един от тях е Ед».

Елизабет пише: «Помолихме Нюрнберг да ни каже цялата истина. Отстранихме децата и отидохме в спалнята. Нюрнберг отвори своя бележник и подробно ни разказа за това, което беше видял. «Веднага ни стана ясно» – каза ни той, «че труповете не ще могат да бъдат идентифицирани. Единият от тях беше прекривен, посечен с нож. Само един голям крак се виждаше със сива обувка над повърхността над водата. На трупа намерихме червен колан от тъкан материал. «Ние четирите отправихме погледите си към петата – Олив Флеминг. «Това е Пит» – каза тя тихо.

Когато майорът завърши своя разказ, още не беше ясно дали по реката е намерен трупът на Ед. Едно съмнение… една надежда. Дано поне един от петимата да се е спасил!

Майор Нюрнберг, войник, който се беше срещал много пъти със смъртта, с наведена глава тихо напусна стаята. Неговия разказ бе посрещнат съвършено мълчаливо. Нито една сълза, нито един упрек, а само едно дълбоко и доверчиво предаване в ръцете на Бога.

През този ден Барбара записа в своя дневник следните знаменателни думи: «Днес майорът ни разказа, че до реката са намерили четири трупа. Един от тях е бил облечен със светла риза и сини панталони. Рой единствено носеше такива. Преди два дни Бог ми даде стих, Псалм 48:14 «Защото тоя Бог е наш Бог до вечни векове; Той ще ни ръководи дори до смърт».

Когато се намерих лице срещу лице с факта, че Рой е мъртъв, моето сърце се изпълни с хвала. Щом като Рой е умрял, това значи, че наистина е било необходимо да отиде У ДОМА. Помогни ми, Господи, да бъда от сега и майка и баща, да зная да имам мъдрост… Снощи чух как малката Бет се молеше за «тати на небето». След това тя ме попита дали татко няма да дойде малко при нея, дали може да му напише писмо. Казах й: «Татко не може да дойде. Той е при Исус», а тя ми отговори: «Но, Исус може да му помогне. Ще го вземе за ръка и той няма да се загуби…»

В сърцето си усещам чуден мир. Зная, че това, което се случи с нас е извършено съобразно Божията воля, която е съвършена. Някои може би ще кажат: «Защо Рой се е забъркал в тази работа, нали той работеше между хеваросите? Защо?! Защото Рой желаеше до смърт да върши волята на Онзи, който го беше изпратил!»

В четвъртък вечер групата по издирването отново спря на лагер. И тази втора нощ беше за мисионерите много тежка. Мъчеше ги мисълта, че скоро ще видят останките на своите приятели, които обичаха като родни братя.

В петък, 13 януари, групата пристигна на «Брега на палмите». Всички бяха под напрежение. Ето, стигнаха! Нямаше и следа от ауките.

Мисионерът Франк описва целия случай: «Първото нещо, на което се натъкнахме беше страхотната миризма. Мисля, че никога в живота си не ще забравя това. Хеликоптерът още не беше пристигнал. Всеки от нас бързо се отправи да изпълни предварително определената му задача. Войниците обградиха цялата околност и се приготвиха за защита от евентуално нападение. Двама индианци започнаха да копаят общ, братски гроб до дървената къщичка. Други тръгнаха по реката, за да търсят останките на загиналите. Едни преглеждаха и фотографираха самолета, други търсеха труповете. Нюрнберг ни показа първия труп намиращ се малко надолу по реката. Мисионерът Фулер го измъкна. Тогава Нюрнберг ни показа тялото на Нейт. Ние тръгнахме с лодка към него. Видях от водата да се показва една ръка. Помъчих се да измъкна цялото тяло. Това не ми се отдаде. Наложи се с общи усилия да го измъкнем. Сега вече три лодки от различни места носеха своя тъжен товар. Четирите трупа лежаха на брега. Петият, този на Ед, не можахме да открием. След дълги усилия успяхме да идентифицираме загиналите по дрехите, копчетата, бележниците и пр. Въпреки, че тук бяха телата само на Джим, Пит, Нейт и Рой вече знаехме, че и петимата са мъртви. Ед беше намерен от индианците от неговата станция, които бяха донесли часовника и обувката му, сигурни доказателства за неговата смърт.

Докато преглеждахме намерените в разбития лагер неща, се повдигна страшна буря. На мисионерите се струваше, че всичките сили на мрака и пъкъла са си дали среща на това злокобно място. Атмосферата беше страшна. Войниците стискаха пушките си и гледаха към джунглата. Никой не питаше «защо?». Дъждът се лееше като из ведро. По едно време забелязах една група, която притичвайки носеше телата на мисионерите към техния общ, братски гроб. Това беше страшна гледка. Те вървяха несигурно по хлъзгавата, разкаляна почва. Мисионерите бяха тъжни и замислени. За последен път виждаха своите приятели. Те сведоха глави за молитва. Стресна ги гласът на майор Нюрнберг, който извика: «Тръгваме!»

Дъждът беше малко попрестанал. Този път пътувахме с лодки. Непрекъснато бяхме нащрек, за да не срещнем ауките. След два часа падна мрак. Около импровизирания лагер поставихме постове. Един мисионер се помоли. Той благодари на Бога, за Неговото водителство, за това, че можахме да намерим и погребем телата на нашите приятели. След това Мисионерът започна да говори за характера и живота на загиналите. Никога няма да забравя този, бих казал, свещен глас през онази нощ. Когато той завърши настъпи тишина, в която се чуваше само лекото пращене на огъня. Тишина на размисъл и духовна преоценка на живота.

През нощта никой не можа да заспи. Всички бяхме будни. Стряскахме се от всеки шум. Плашеше ни ревът на пумата. Бяхме чували от индианците, че ауките са страшни имитатори майстори на човешки и животински гласове. Струваше ни се, като че ли навсякъде около нас гората е пълна с ауки. Когато се разсъмна отново се приготвихме за път».

В събота сутринта капитан Де Вит запита вдовиците, дали желаят да видят гроба на своите мъже. Елизабет е написала следните редове по този повод:
«Самолетът ни понесе. Летяхме над джунглите. Река Курари под нас се виеше като змия в морето от зеленина. Ние бяхме клекнали на пода на самолета и притискахме лицата си към прозорчетата на кабинета. Скоро забелязахме пясъчния бряг – «Брегът на палмите», източникът на нашите надежди и скръб».

Олив Флеминг, по-късно, в своите спомени ни разказа за знаменателните думи, който самата тя беше казала в онази паметна утрин: «…знаем, че ако се развали тази наша земна хижа, имаме от Бога здание на небеса, дом неръкотворен вечен…» а този, Който ни приготвя за това е Бог».

Когато самолетът се връщаше назад към Шел Мера, Мери каза:

«Това е най-красивия гроб на света!»