СЕПТЕМВРИ 1955

Операция „Аука“ започна през септември 1955 година. Бог втъкаваше в своята работа пет еднакви нишки. Петима млади мъже с напълно различни характери дойдоха по различно време в Еквадор. Въпреки, че представляваха три различни деноминации, те бяха свързани чрез общата си вяра в Библията, като истинно Божие слово. От Библията те получиха заповедта: „Идете!”, а техния отговор беше: „Господи, изпрати ме!”

Мисионерите, които заедно се съгласиха да работят в това мероприятие, започнаха своята подготовка. След наводнението в Шандия, те решиха отново да изградят мисионерската станция там. За тях беше важен изходен пункт в работата им. Имаше и по-малки, пръснати в околността станции. Това беше тактически особено полезно, защото индианците не живеят в големи села, а на малки групи из цялата джунгла.

Те решиха да изградят станция и в Пуйпунги. Джим, Ед и Пит познаваха това поселение на индианците квикуа още от август 1953 г. Там те се бяха срещнали с главатаря на селото – Атанасия, който ги беше поканил да изградят в селото училище за неговите и другите деца. „Защо, за Бога не искате да останете при мен?” – питаше ги той – „Ние се нуждаем много от вас. Аз имам… чакайте малко… тринадесет… четиринадесет… и още едно… да, така е – петнадесет деца. Никое от тях не се е учило. И те искат да се научат да гледат в хартия. Имам и няколко сираци у дома”. Обикновено е много трудно да придобиеш доверието на хората, а на това място!? Тук те биха намерили отворена врата и сърдечни приятели. Тримата мисионери бяха видели в тази покана отговора на своите молитви.

И така, започна се ново прегрупиране. Семейство Маккуили се пресели в Шандия, където усилено започна да се занимава с езика квикуа. Пит, който беше още неженен, отиде заедно с тях, за да им помага. Джим и неговата годеница Елизабет решиха да се оженят и да отидат в Пуйпунги.

„Стигнахме,” – разказва Елизабет, „през ноември 1953 г. Цялото ни имущество беше сместено в 4 канута. Хората ни посрещнаха с усмивки, поклони и други церемонии. Отнесоха нашите неща на едно място, където ни очакваха две жени и голяма група деца.”

Веднага след като Джим завърши строежа на къщата и пистата за кацане на самолета, започнахме да провеждаме събрания с индианците. Можехме вече на техния собствен език за говорим най-дивните думи на света, историята за Божия Син, който дойде на земята, за да плати със собствената си кръв цената на човешките грехове.
Постепенно съзнанието за великата Божия любов обземаше сърцата на тези индианци. Един ден бяхме много зарадвани, когато Атанасия каза на Джим: „Много съм стар, може би прекалено стар, за да разбера добре, но ми се струва, че говорите истината. Аз желая да умра с вашите думи.”

В същото време съпрузите Маккуили напредваха в своята езикова подготовка. Пит Флеминг си изгради малка къщичка. Хранеха се заедно. Пит пише за това време в дневника си: „Изненадан съм от радостта и задоволството, които ми причиниха изграждането на моята малка къщичка. Едва дочаках да се заселя в нея. Чудесно е да живееш тук сам със себе си. Имам креват и стол. Най-хубавото е това, че мога отново да си направя точно разпределение на деня. Сега мога да се моля на тишина. Отново започнах редовно проучване на Новия завет. Планирам своето време. В определени часове ставам и лягам, вечер определям часове за учене, а сутрин за молитва и размисъл.”

Пит наблюдаваше щастливия съвместен живот на младите Маккуили и така сам започна да мисли за своето бъдеще. Той мислеше за своята годеница Олив, красива девойка с мургава кожа, руса коса и сини очи. Той се сгоди с нея чрез писма, когато беше вече в джунглата. Кроткият и вглъбен в себе си Пит се питаше, дали проблема аука няма да представлява свещ за неговата сватба с Олив. Той писа в дневника си: „Миналата нощ Нейт и аз разговаряхме за ауките. Мисля, че отиването при ауките няма да уплаши Олив. Нашият живот върви по един и същ път. Усещам, че Бог няма да ни раздели.”

През 1954 г. Пит замина за дома, за да се ожени за Олив. След неговото заминаване, тук се преселиха Джим и жена му. Мисионерите постоянно посещаваха Пуйпунга, а Шандия с нейното училище, склад и малка радиостанция стана постоянна база за всички техни мероприятия.

След като Джим и Елизабет можеха вече сами да носят отговорността за Шандия, Ед и Мери-Лу започнаха да се подготвят за заселване в друг край, където Евангелието още беше непознато. Те бяха слушали за Арайуно, станция използвана за лагер от компанията „Шел”, която са намираше в непосредствена близост до територията на ауките. Защо да не използват изоставеното малко летище, което компанията беше изградила? Защо да не проповядват Евангелието на индианците, които живеят там? Арайуно се намираше в близост до въглищни залежи. Поради това компанията „Шел” беше изградила малък град, в средата на джунглата, с пътища, дървени къщи, текуща вода и пр. Наистина, всичко това беше напуснато още през 1949 г., но известна част от него можеше да се използва и сега.

Ед посети Арайуно и индианските къщи там. Приемът беше много обнадеждаващ. Той беше успял да ремонтира една сграда и това му позволи след кратко време да се пресели тук с цялото си семейство. Мери-Лу за много кратко време превърна къщата в приятен и уютен дом. Ней инсталира алармена система и електрифицирана ограда. Съществуваха множество опасности, които ги дебнеха на всяка крачка. Къщата се намираше на територията на ауките, на брега на река Арайуно. На същото място преди няколко години били убити няколко работника на компанията. Дори и индианците Квикуа се бояха от ауките. Те непрекъснато напомняха на мисионерите, че ауките могат всеки момент да се появят. Зад къщата често можеха да се видят техните следи по местата където са ходили или лежали.

Оградата, по която протичаше ток, обгръщаше цялата къща в един радиус от 30 метра. Мисионерите носеха винаги на пояса си оръжие. През нощта околността биваше осветявана. Ето, такова беше местото, където Господ изпрати Ед и Мери-Лу. То стана и база за бъдещата операция «Аука».

След известно време в джунглата се завърна и Пит със своята жена. Те бяха прекарали една година в планините на север. Тук Олив беше изучавала испански, а той завършил превода на Святото писание на езика квикуа. През есента на 1955 година Пит и Олив започнаха отново своята работа в Пуйпунга. Пит с внимание и любов започна да учи индианците на новата за тях истина.

Понякога ги обезсърчаваше факта, че индианците пият много. Последиците биваха винаги печални – беда и неволи. Все пак се появиха знаци, че евангелската вест се приема и от тези деца на джунглата. Едно известие на Пит от това време гласи: «Днес и ангелите на небето се радваха над Пуйпунга. Това правехме и ние. Колко е верен Бог! Тази сутрин група индианци се реши да последва Христа. Опитах се да им обясня, какво значи това. Въпреки всичко Бенито, Паскал и много други вдигнаха ръка. Няколко от тези ръце се спуснаха, когато Алейо каза, че да следваш Христа значи да се откажеш от пиенето и неморалния живот. Завършихме с молитва. Поканих тези, които се решиха да ме последват в училището, за да им кажа още няколко думи. Дойдоха дванадесет души. Помолихме се, насърчихме ги и уговорихме нови събирания за изучаване на Божието слово. Има още хора, които са много близо до покаяние. Това е и целта на нашата служба тук. През двадесет и шестте години на моя живот Бог ме е проводил и благославял. Благодарен съм Му, че ме доведе тук!»

Божия зов доведе до септември 1955 година в джунглите на Еквадор пет млади семейства, за да се изпълни неговия план. Те просто бяха избрани от Бога да занесат Евангелието на ауките. Семейство Маккуили беше авангарда на мисионерите в Арайуно, Джим и Елизабет бяха в Шандия, Пит и Олив – в Пуйпунга, Роджер със семейството си – в Макума, а Нейт със своя малък жълт самолет и Мери с радиостанцията останаха в Шел Мера и от там помагаха на приятелите си в джунглите.

следваща глава ОПЕРАЦИЯ «АУКА»