ПЪТ ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА

Между племената, които никога не бяха чували името Исус беше и племето Аука. Ауките са кръвни роднини на хеваросите, но и техни смъртни врагове. Рой, който от известно време се молеше Бог да отвори път за Своето Слово към това племе, често разговаряше с Нейт по тези въпроси. Те знаеха, че Френк първият мисионер в Макума, заедно с един свой приятел работник, преди около 5 години се бяха опитали да влязат в допир с ауките. Те успели да достигнат дори до къщата на вожда. Но тогава при тях дотичало едно момче със следната поръка: „Ако моментално не се върнете ще ви убием!“ Тази заповед била толкова страшна и нямало съмнение, че мисионерите се върнали.

След много размисъл и молитва Роджер решил да се засели по-близо до ауките. На 5 юли 1954 година той напусна Макума и след като пропътува два дни пеш в джунглата, се установи във Вамбини. Тук преди години е бил центъра на компанията „Шел“, която добивала по тези места каучук. От това време във Вамбини бяха останали няколко порутени къщи и изоставено летище. По това време Роджер писа за своето ново местожителство: „Вамбини е важен изходен пункт за работата с ауките. Бог чудно ни помогна, за да можем да се заселим в тази нова станция. Той ни помогна да изградим дом – 6 х 10 метра с покрив, който ни пази от дъжда. Той ни пази и от множество отровни змии (вчера настъпих една) и скорпиони които се въдят тук.“ Нужно беше да се посее само малко трева, за да може летището да стане отново годно и да приеме самолета на Нейт. Последният при един случай сне на магнетофонна лента своите мисли. „Летяхме с Барбара и двете й деца към новата станция. Те се заселват там. Вече започнаха да се грижат за създаване на домакинство. Успоредно с това те изучават езика, занимават се с литературна работа и евангелизират между туземците. Рой започна своята дейност с лечебна работа. Така би постъпил и всеки мисионер на негово място. Болестта, която най-много мъчи индианците се нарича лепшманиасис. Тя напада носната кухина и задната част на гърлото, както и небцето. Това е страшна болест и продължава много дълго. Има и смъртни случаи. Най-страшното за индианците е това, че тя поразява лицето. Те много се боят от тази болест. Преди няколко години един мисионер лекар донесъл тук едно лекарство – „Ренодрал“. Рой разполагаше с известно количество от него и това му помогна да излекува голям брой индианци.

Между хеваросите и атшуаросите съществуват някакви тайни пътища и връзки. Един от племенните вождове на Атшуарос на име Сантияку бил нападнат от тази страшна болест. Той бил вече слушал за лекарството и по споменатите тайни пътища един ден се появил във Вамбини. Това беше свидетелство за Божието ръководство. Та нали ние толкова време се молим вече за връзка с атшуаросите.“ Молитвите ни бяха чути. Рой със своето лекарство успя да излекува вожда. Когато той си тръгваше здрав за дома той покани Рой да го посети в неговото село. Колко отдавна мечтаехме за този миг! Въпреки това Рой не издаде своята радост. Той отговори спокойно: „Добре, ще дойда. Но трябва да ми изпратиш водач, който да ме отведе.“ Не след дълго пратеникът на Сантиаку пристигна и отведе Рой, Френк и още един мисионер на територията на атшуаросите.

Някъде по пътя Рой се изкашлял и индианците веднага се спрели. Те много се страхували да не се заразят от хрема. Независимо от това дали заболяването е простуда, грип или обикновена кихавица, атшуаросите са много неустойчиви на тези болести и лесно умират от тях. На Френк било много трудно да ги убеди, че само си е прочистил гърлото. Той по-късно ни разказваше: „Докато нощувахме край пътя аз отново почувствах, че трябва да се изкашлям и вече не знаех какво да правя. Намерих претекст и отидох далеч в джунглата, за да си прочистя гърлото. Страхувах се да не събудя цялата околност и индианците да ме чуят отново да кашлям“.

Когато стигнали до селото на Сантиаку те видели голяма, просторна къща, около три пъти по-голяма от тези на Хеварос.

Атшуаросите говорят друг диалект, но разбират хеваросите. Изразът на лицето им е също различен. Жените имат тесен ханш, не така широк както на хевароските жени.

Когато стигнали в селото Франк започнал да говори на индианците за Евангелието. Той им разказал за Христовата любов. Това били думи, които те никога до сега не били чували. Франк говорил до прегракване. Той носил със себе си малък магнитофон, на който били записани евангелски песни на езика Хеварос. Поставили го по средата и го пуснал да свири, за да си почине и си възвърне гласа. Най-интересното било това, че след всичко видяно и чуто индианците повтаряли: „Добре, Панчо, разкажи ни още нещо!“ Това продължило три дена. Атшуаросите седели около мисионерите и слушали. Самия Сантияку проявил голям интерес.

Поради особеното положение на Атшуарос и враждебната ситуация между тях и хеваросите, станало ясно, че единствения ключ за работа между тях е въздушната връзка. Френк веднага предложил да се изгради писта. Това било смело решение. Идеята все пак била приета. Бог благословил предложението и индианците проявили готовност да започнат веднага работа. Мисионерите им показали къде трябва да се изсече гората и отбелязали размерите на бъдещата писта. След това се върнали във Вамбини.

След няколко месеца решихме, че вече е време да посетим отново атшуаросите. Излетяхме със самолета, за да видим какво е станало. Констатирахме, че са очистили около 100 метра от пистата. Хвърлихме дрехи за да насърчим индианците и се отправихме обратно, за да се върнем отново тук след няколко месеца. За голямо съжаление видяхме, че гората е изсечена само пред голямата къща и нищо повече не е направено. Никак не е удобно при излитане и кацане да имаш насреща си голяма къща. Изглеждаше, че в това отношение им е необходима помощ. Когато се върнахме направихме малко съвещание. Рой каза: „Добре, струва ми се, че имат нужда от помощ и е време да ги посетим“. Той взе със себе си малък макет на нашия самолет, но за съжаление не се снабди с достатъчно храна. Нае един хеварос, за да го води по пътя и да му помага при носенето на радиостанцията. Рой напусна Вамбини в сряда. През целия следващ ден ние очаквахме по радиото известия от него. Помислихме, че се е спрял някъде по пътя или че още се намира някъде около Вамбини. Но, от него не чухме нищо нито в четвъртък, нито в петък, нито в събота. Бяхме сигурни, че в понеделник ще получим известие, че той е пристигнал в селото на атшуаросите. Но… от него нито звук, нито глас. Той пое този път с един хеварос, а те са познати като убийци. А може и някой друг да го е убил. Индианските племена живеят в непрекъснати вражди. Във всеки случай решихме, че ако не получим вест от него до понеделник, ще отлетим за да проверим на място дали всичко е в ред. Натоварихме самолета със суха храна и медовина. Взехме със себе си и телефонна уредба, за да можем да разговаряме със земята за възможностите за кацане. Излетях с Франк. Вратата на самолета беше отворена, за да можем в случай на нужда да използваме веднага телефона. Когато достигнахме над селото и аз погледнах пистата сърцето ми се сви. Нищо ново не беше направено на бъдещата писта. Аз знаех, че ако Рой е там, не би допуснал такова нещо. Какво ли се бе случило? Трескаво се взирах на земята с надежда, че ще зърна някъде белите панталони на Рой. Това бяха страшни мигове на неизвестност. Изведнъж го видяхме. Не мога да опиша своята тревога докато го търсехме и не знаех дали ще го видя или не. Спомням си колко се тревожехме за него, когато тръгна на път с хевароса с толкова малко храна. Джунглата е пълна с толкова змии. Но, Слава Богу, ето че го видяхме жив! Зарадвахме се много.

Кръжахме на почистеното място. Започнахме да се спускаме все по-ниско и по-ниско, докато ми се отдаде да извикам на Рой да отклони индианците от поляната, за да можем да им хвърлим багажа. За щастие, той ме чу отлично и скоро поляната беше свободна. Хвърлихме долу храната, брадви, дрехи като подарък за индианците. Много ни се искаше да разберем каква е ситуацията долу. За тази цел, с помощта на спиралния кабел спуснахме телефона. След като отвихме около 500 метра кабел започнахме да кръжим. С малко търпение и усилия успяхме да осъществим връзката. Чух гласа на Франк, който викаше по слушалката: „Ало, Рой, ало Рой.“ Разбрах, че вече имаме връзка със земята.

Франк разговаря с Рой близо 15 минути. Той получи от него исканата информация. Започнахме да намотаваме кабела, на чийто край Рой беше закачил своята поща и поръчки до жена му. Махнахме му с ръка за сбогом и отлетяхме“.

Когато Нейт кацна във Вамбини, Франк му подаде молбата на Рой следващия петък да се спусне на новия аеродрум. „Това е невъзможно“ – каза Нейт – „пистата няма да бъде завършена!“ Рой също съобщил че се нуждае от лекарства. Атшуаросите се заразили от хрема от трупа войници, които преминали през тяхната територия. Франк го попитал, защо не се е обадил по радиото. Рой отговорил, че индианеца, който носил предавателя след като чул, че между атшуаросите има смъртоносна болест, отказал да продължи пътя си напред.

„Колкото повече приближаваше петък, толкова по-ясно ставаше каква важна работа ме чака“ – сподели Нейт.

„И ето, петък сутринта дойде. Дъждът се лееше като из ведро. Беше напълно ясно, че не ще можем да летим. Земята бе разкаляна и неудобна за кацане. Поради това решихме да не тръгваме. Приехме обстановката за Божие ръководство и че днес не е ден за полет. Отложихме акцията за следващия ден. На другата сутрин се приготвихме. След закуска Франк и аз отлетяхме за Вамбини. Натоварихме няколко бидона бензин. Самолетът беше претъпкан. Бяхме извадили дори дясната седалка, за да можем на нейно място да натоварим още гориво за всеки случай. Може би ще трябва да кръжим дълго, докато намерим селцето на Сантияку. Трябваше да предвидя бензин и за обратния път. Имах сто на сто резерва“. И Нейт излетя. Той следваше течението на реките Макума и Поатаза. Напразно, обаче той рееше своя поглед по хоризонта, за да намери малък остров в морето от зеленина. Нищо! Изведнъж, точно под себе си, той забеляза малка къща. Направи му впечатление, че около нея джунглата не беше изсечена, както това се прави пред къщите на индианците. „Интересно, помисли си Нейт, навярно тя принадлежи на някой индианец, който е убил и е избягал в джунглата. Аха… ето! След това той извика Мери по радиото и й предаде: „Хенри 56, след 2 минути ще бъда в Сантияку. Хенри 56“.

„Но, чудно продължава Нейт -след две минути вече не можех да намеря никакъв аеродрум. Знаех добре, че селото трябва да бъде някъде наблизо и все пак… не можех да го намеря. Бях подтиснат. Горивото се изчерпваше, а аз все още не можех да намеря целта си. Продължих да летя още на север и непрекъснато мислех какво трябва да направя. Накрая реших да се върна във Вамбини. Към 4 и половина се спуснах на летището. Не бях и мислил да се връщам толкова рано, защото исках да кацна в Сантияку късно след обяд, когато въздуха е по-свеж. При нашите условия това е най-удобното време. Франк беше много изненадан, когато ме видя да се връщам толкова рано. Описах му къщата, която бях видял и той се досети, че и той я бил виждал при първия ни полет. Натоварихме отново гориво и аз излетях в неточна посока. Намерих реката и след това завих на юг“.

Сините очи на Нейт зорко наблюдаваха през самолетното стъкло. Видимостта беше много добра. Той забеляза в далечината стълб от дим, но никъде не можеше да открие признаци на живот. „Продължих на юг. Струваше ми се, че никога до сега не бях виждал тези места. Внезапно забелязах една къща на брега на реката. Беше добре изградена. Забелязах я в момента, когато прелитах над нея. Спусках се по-ниско. Къщата се различаваше чувствително от колибите на квикуа и хеварос. Изпитах чувството, че не съм в най-приятно съседство. Никога до сега не бях летял толкова на юг“.

Въпреки, че Нейт беше много разтревожен за Роджер, той грижливо огледа къщата, записа координатите й и си помисли, че това ще бъде нужно, за да могат и нейните обитатели да чуят за Евангелието, въпреки своята отдалеченост.

„Усетих дълбоко в себе си убеждението, че Бог желае да сторим всичко, което е по силите ни, за да може всеки индианец да чуе за милостта Божия, да познае Името, което стой над всички други имена.

Продължих. Колкото повече навлизах на юг, толкова повече се убеждавах в откъснатостта на тук живеещите хора от целия свят и в мен израстваше желанието да помогна на другите мисионери да донесат тук Евангелието“.

Нейт продължи да лети до момента, когато забеляза, че нивото на горивото е застрашително намаляло. Тогава той се обади по радиото: „Хенри – 56 вика Шел Мера. Прелетях цялата река нагоре и надолу. Не мога още да намеря Сантияку. Сега се обръщам, за да се спусна отново надолу по реката. Чуваш ли, Шел Мера?“.

„Добре, добре“ – чу се гласа на Мери и Нейт продължи да търси дим в джунглата. Ако Рой чуеше шума на мотора, той непременно ще запали огън.

Изведнъж Нейт забеляза това, което търсеше. В близост на югозапад той видя облак дим. Не е ли това отново самоизмама? Нейт си помисли: Понякога човек изпада в положение, както той беше сега, в което не знае какво да прави. Всеки отговор тогава е изненада и радост. Той дойде до практичното заключение: там където има дим, има и огън. А където има огън има и хора.

„Реших да се предам в Божиите ръце и завих в посока към дима. Когато приближих забелязах поляна и малка, скрита в гората, колиба. Накрая, съвсем накрая на поляната се издигаше традиционната голяма къща със заоблен покрив. Пространството пред къщата беше пълно с индианци. Летях много ниско, почти до върховете на дърветата. Сега вече видях и пистата. Бях сигурен, че съм стигнал на Сантияку.

За голямо съжаление, обаче констатирах, че тази поляна изобщо не прилича на аеродрум. Тревожех се, но знаех само, че трябва да взема Рой от тука, защото познавах неговия начин на работа. Той никога не мисли за себе си. Бях сигурен сега, че е преуморен. Знаех още, че той се нуждае от почивка. Желаех да направя всичко, което е в моите възможности, за да му помогна. Ясно ми беше, че кацането тук е невъзможно. Сигурно ще се закача във върха на някое дърво. Чудих се на Рой. Та той не за първи път строеше писта в джунглата! Минаваше ми и друга мисъл: как ще се излезе от тук? Но, нямаше време за колебания. Извиках решително по радиото: „Шел Мера. Готов съм да се приземя в Сантияку“.

Прибрах антената и се спуснах през короните на дърветата. Не мислех вече за нищо, нито за високите дървета, нито за голямата къща, която стърчеше точно срещу ми в края на пистата. Нищо не виждах. Вървях само напред. Сега малко в ляво, малко в дясно и… самолетът се закова точно в средата на пистата.

Първото нещо, което направих още преди да мръдна от креслото си беше да благодаря на Бога за това, че стигнах здрав и читав на земята. След това извадих антената и предадох на моята мила жена известието за щастливото приземяване. Аз знаех, че тя сега седеше при приемника и с молитва на уста чака известие от мен. Наистина много неща ми се случиха в твърде кратко време.

В това време дотича Рой и извика: „Носиш ли лекарства?“ „Да – отговорих му аз – ето ги“ и му подадох чантата. Рой не каза нито дума за поздрав, както правеше това обикновено. Беше небръснат може би от седмица, носеше мръсна риза, почти цялата скъсана. Жалко беше да го гледам слаб и измъчен. Грабна чантата от ръката ми и с нокти и зъби се мъчеше да отвори ключалката. След това започна да вика индианците, които се намираха на другия край на пистата. Викаше колкото му глас държи. Никога не бях виждал Рой такъв. Знаех, че понякога той е доста остър, но в този случай не знаех какво да мисля за това. Хванах здраво ръката му и му казах: „По-спокойно, по-внимателно, Рой, има време“. Той ме погледна остро и каза: „Няма, няма време“. Не желаех повече да го дразня. Той ми подаде две шишета пеницилин и ми каза: „Ето, давай на хората това лекарство!“ Послушах го. А той започна да вика на индианците и да дава нарежданията си, аз си мислех: „Как тези хора могат да го имат за приятел, когато той така се държи с тях“.

Много скоро, обаче разбрах своята грешка. Всички хора, които се намираха на това място бяха болни от грип. Някои изглеждаха така, като че ли след миг ще издъхнат. Започнахме да инжектираме. Правех всичко каквото беше по силите ми, за да помогна на Рой. В това време Сантияку седеше на един пън и се мъчеше да запази спокойното си държане на вожд, но личеше че е много болен. По пътя Рой ми разказа, че вече един от главатарите е починал. Когато той пристигнал тук заварил племето в най-мъчителните часове на епидемията. Състоянието на болните все повече се влошавало. Можете да си представите, как са се чувствали тези хора без лекарска помощ.

Разполагахме в момента само с две малки шишета пеницилин. Колко ценни бяха те сега. Две шишета пеницилин стояха между живота и смъртта на тези хора. Когато първото се изпразни, Рой ми го подаде и каза: „Виж моля те, дали няма още някоя капка в него!“ Майки протягаха своите измъчени деца към Рой и го молеха да им помогне. А той правеше инжекции. Инжектираше всички, които идваха. Ръката му трепереше като лист, брулен от вятъра. На всички казваше: „Направих ти инжекция. Ще ти мине. Сега не се мий известно време“. Всички го слушаха без да кажат дума. Рой беше господар на индианците.

По едно време, когато в шишето беше останало много малко пеницилин, той вдигна погледа си и видя, че към него се приближава Тита, един добър приятел на атшуаросите. Те сега го носеха и то тъкмо навреме, за да получи последната капка пеницилин от спринцовката на Рой. „Слава Богу, невероятно, но все пак имаше още една капка и тя ще му спаси живота“.

За първи път след започването на това необикновено лечение Рой се изправи, погледна Нейт и се усмихна. Камъкът беше паднал от плещите му.

Нейт погледна своя часовник. Беше вече крайно време за връщане. С големи, бавни крачки придружен от Рой той се отправи към самолета. Преди да отлети той искаше да се сбогува с главатаря. Когато се приближи до Сантияку и му подаде ръка, последният го погледна учудено, защото не знаеше какво да прави с тази ръка. Но Нейт грабна неговата и като го прегърна, започна да му говори радостно на английски. Вождът явно не можеше да разбере нищо, защото той говореше английски, колкото и испански. Нейт за последен път извика: „Довиждане, приятели. Щастлив съм, че се запознах с вас!“ и изтича към самолета. Рой, който наблюдаваше сцената се смееше доволно. Той махаше с ръка от отлитащия самолет. „Сега се уверих напълно, че Бог ни помага“ – мислеше си той.

Нейт излетя доста леко. Сега той имаше по-малък товар. По време на обратния път Рой му разказа как още на път за селото се срещнал с болестта и как неговия водач индианец го изоставил и той трябвало да се откаже от толкова ценната радиостанция. По пътя той се натъквал на змии. Веднъж един индианец му извикал: „Пази се, до краката ти има змия! Не мърдай! Рой се вкаменил. Пред себе си на разстояние от две стъпки той видял готова за нападение змия. Индианеца грабнал тояга: „Не прави нищо. Тоягата е къса“ – извикал Рой и с думите: „Господи, помогни ми!“ извадил ножа си и успял да отсече главата на змията.

„Не можеш да си представиш колко много се молих да не дойдеш в петък, както бяхме планирали първоначално“ – разказваше Рой. „След това започнах да се моля да дойдеш в събота. Мислех си как ли ще разберат това. Стана вече 4 часа, а самолетът все още не се виждаше. Бях доста обезсърчен. Най-после той се появи. Чувахме шума на мотора му. За голямо съжаление забелязахме, че ти промени посоката и започна да се отдалечаваш. Жив умрях аз там, на тази поляна. Стана ми страшно. След като целия петък бях работил на дъжда, напрягайки всичките си сили, сега всичко завършваше с разочарование. През целия ден чакахме и се вслушвахме, дали няма да чуем шума на мотора. След около половин час ние отново доловихме звука на самолета, но вместо той да ставаше по-силен, той започна да се отдалечава и заглъхва. Индианците изтичаха към върха на хълма, но могли само да те видят как си отиваш. Извиках всички за молитва. Едва започнахме да се молим и някой извика, че самолета се връща. Човече, знаеш ли само какво означаваше за нас тази малка, жълта птица, която сега летеше ниско над дърветата“.

Така двамата мисионери, които използваха достиженията на техниката от двадесетия век, а същевременно бяха обхванати от християнския дух на първата църква, придвижваха границата на своята вяра с още една крачка напред.

Но не само Роджер и Нейт, носеха в гърдите си възторзите и силата на вярата. Джим, Пит и Ед бяха мисионери – пионери, винаги готови с упование и вяра да гледат на пътищата и страните, по които ги водеше техния Спасител. Пред погледа им сега се намираха ауките. „Един ден ще потърсим и тях!“ – казваше Джим Елиот.

И този ден дойде. Ден съдбоносен за ауките и… за самите тях!

следваща глава АУКИТЕ