ОПЕРАЦИЯ «АУКА»

Вечерта на 2 октомври 1955 година, Нейт постави нов лист в своята пишеща машина и започна да пише: «Миналата нощ Ед, Джим, Джони Кинан, моя втори пилот и аз се събрахме в нашата стая. На пода, пред нас се намираше голяма карта на Еквадор. Решихме, че вече е дошло времето и Бог желае да се опитаме да осъществим контакт с племето Аука, което живее някъде на изток от мисионерската станция на Ед – Арайуно. Късно около полунощ след вземането на това решение изпихме по чаша какао и си обещахме целта на това съвещание да остане в тайна. Някой със своята наивна бъбривост може да развали цялата работа».

Когато Ед със семейството си се пресели в Арай­уно, той помоли Нейт да потърси от въздуха селищата на ауките. Те заедно прегледаха цялата речна долина под тях. Докъдето им стигаше по-гледа, обаче те виждаха само безкрайно море от зеленина. Само реката образуваше процеп в тази огромна зелена маса и им напомняше, че летят над джунглата. Само едно опитно око би могло да установи, че въпреки всичко в този пущинак живеят хора. Тънък стълбец дим или малко сечище доказваше на мисионерите това.

Нейт продължава в дневника си: «Първият истински опит да намерим ауките се осъществи на 19 септември, когато летях по обикновения си маршрут към Арайуно, за където пренасях хранителни припаси. Беше около 8 и 30 часа сутринта. Въздухът беше необикновено чист, а видимостта отлична. Малката речна долина, обикновено покрита с мъгла, сега се виждаше ясно. Когато се спусках в Арайуно попитах Ед, дали има желание да посетим «съседите». Ед се въодушеви от предложението ми и половин час по-късно вече летяхме. Нашия въздушен път водеше по протежение на река Напо. За съжаление не можахме да видим нищо. Горивото беше вече към края си, когато забелязахме голямо изсечено в джунглата място, на което бяха построени няколко къщи. Бяхме много щастливи. Дойде времето, за което толкова дълго жадувахме. Бяхме сигурни, че това беше селище на ауките. Не се спуснахме по-ниско, за да не възбудим страх още с първото си посещение. Върнахме се с твърдото решение на всяка цена да сторим нещо за тези хора.

След няколко дни (29 септември) взех със себе си Джим и Пит. Летяхме за Видано, станция около която индианците никога до сега не бяха слушали вестта за Христа. Реших добре да си отварям очите, за да опозная маршрута, по който скоро често ще летим към ауките. При първия полет не забелязахме нищо. При втория полет, на около 15 минути път от Арайуно, видяхме изсечена гора. Индианските преводачи, които бяха с нас също забелязаха това. Ние говорихме на английски, за да не могат да разберат те за какво става дума. Но все пак индианците разбраха една дума «ауки». Въпреки, че за първи път летяха със самолет, те добре се ориентираха и можаха съвсем точно да ни кажат имената на реките.

Видях къщи и се спусках по-ниско. Това бяха шест колиби големи и няколко по-малки. Всички бяхме възхитени. Само на 15 минути полет от станцията на Ед-Арайуно – село на ауките!

Във Видано решихме да запазим за себе си това откритие. Убедихме преводачите да не казват никому за видяното. Всеки от нас беше обхванат изцяло от тази новост. Това се дължеше не само на обстоятелството, че след много безуспешни търсения, най-накрая открихме селището на ауките, но и на това, че Господ открито ни показа, че е време да направим нещо за тях. След няколко дни, когато Джони Кинан връщаше Джим, Пит и техните преводачи от Видано времето се развали и те не можаха да кацнат в Арай­уно. Наложи се да кацнат в Шел Мера. Това беше през нощта, в която ние разтворихме картата и разглеждахме джунглата. Бяхме убедени, че Бог ни води към установяване на контакт с ауките. Докато нощните часове се нижеха един след друг ние пресмятахме нашите възможности, полета, времето и всичко. Мъчехме се да си представим как ще ни приемат хората там.

Един от най-големите проблеми беше езикът. «Как ще се разберем с ауките?» Докато те така размишляваха, Джим намери отговора. Той си спомни, че в плантацията на дон Карлос той беше виждал Дайуна. Тази плантация се намираше на 4 часа път от Шандия. Джим реши да отиде там. Той искаше да помоли Дайуна да му каже няколко израза, които биха могли да му бъдат в помощ, когато се стигне до истински контакт с ауките. Няколко дена по-късно Джим стигна в плантацията. Той се срещна с Дайуна, но беше много внимателен в разговора с нея, за да не се издаде, защо се интересува от езика на ауките. Тя не забеляза нищо. Та нали чужденците имат винаги чудати желания! Тя сметна, че Джим само от любопитство я разпитва за особеностите на езика й. А последния грижливо записваше в бележника си думи и изречения. Например: «Бити мити пунимупаа» това значи «Обичам ви – желая да бъда ваш приятел». След това «Бити винки пунги амупа», което значи «Желая да дойда при вас», или «Да се срещнем».

«Как се казва на вашия език: «Как се казваш?» – питаше Джим на езика квикуа. «Авум ирими» – отговаряше Дайума на езика аука.

По този начин Джим състави един практичен дневник. Една от многото пречки, която стоеше на пътя на мисионерите беше премахната. Може би редовното изпращане на подаръци от самолета след известно време ще убеди индианците в това, че тези бели са техни приятели.