НЕ МОГА ДА ОСТАНА У ДОМА

Малкият кораб „Санта Хуана“ напускаше пристанището. Нощта беше ясна и тиха, а от небето в мрака се открояваха хиляди звезди. Луната със своята студена и млечна светлина разкриваше красотата на тихата нощна природа. Чуваше се само лекия шум на вятъра и ударите на морските вълни.

В малката кабина беше горещо. В нея Джим Елиот записваше впечатленията си в своя стар, подвързан с кожа дневник. До него стоеше млад човек мисионер, негов добър приятел. Джим пишеше:

„Нощта на 10 февруари 1952 година. Докато гледам как небето от всички страни се среща с морето, пред мен като на филмова лента се явяват мечтите от времето на моето детинство. Спомням си как желаех да плувам по море, още от времето когато бях в основното училище. Много добре си припомням как учех и запомнях имената на корабите, които намирах в енциклопедиите. А сега, ето аз съм на море. Наистина само като пътник, за Еквадор, но все пак на море.

Тази сутрин напуснахме пристанището Сан Педро. Мама и татко стояха на кея и наблюдаваха как кораба се отблъсква от брега. В този момент си спомних дванадесетия стих от Псалм 60: „Чрез Бога ще направим юначество; и Той ще стъпче враговете ни“. Някои плачеха. Не зная, просто не можех да разбера самия себе си, една безгранична радост изпълваше моето сърце. Неизмерима благодарност се надигаше в мен. Бог изпълняваше и щеше да изпълни всичко онова, за което до сега можех само да мечтая. Слава, слава на Бога във висините и на Неговия син – Исус, защото Той е казал: „Няма да те оставя нито ще отстъпя от тебе“. За това мога да кажа: „Не ще се боя“.

Джим остави писалката. Той беше млад човек на 25 години, с гъста къдрава коса и синьо сиви очи. Пътуваше за Еквадор. Това беше Божия отговор на дългогодишните му молитви за Божие водителство в живота му. На мнозина се струваше безсмислено, този младеж с толкова добри изгледи за блестяща кариера, да прекара своя живот в джунглата, между примитивните туземци. Джимовия отговор намираме в неговия дневник: „Божие водителство е за мен да отида в Еквадор, въпреки всички съвети и молби да остана в Америка. Как зная, че това е точно Божия път за мен? „Ще благославям Господа, Който ме е вразумил; Още и в нощно време ме учат вътрешностите ми“. (Псалм 16:7)

Пит, който седеше до него беше малко по-нисък. Той имаше високо чело и тъмна къдрава коса. Познаваха се доста отдавна и това пътуване до Еквадор беше техния общ път. И Пит също беше срещал зачудени погледи и море от въпроси, когато той изяви желанието си да отиде в Еквадор. Пит имаше възможност да стане професор в колежа и да „уреди“ своя живот. Да живее между непознати диваци, това за мнозина беше безумие.

Двамата се бяха срещали и бяха разговаряли с много мисионери, работили в Еквадор. От тях те знаеха за големите трудности, с които предстоеше да се сблъскат. Мисионерите бяха направили много, за да се прекара мост между девствената джунгла и големите градове. Но успехът се беше оказал много труден. Някои от мисионерите бяха работили между дживаресите наречени „Ловци на човешки глави“, между индианците квикуа във високите Анди. До още много племена Евангелието беше вече достигнало. Имаше и голям брой племена, които отбиваха всеки опит на белия човек да влезе в контакт с тях. Между последните бе и племето аука. Това е непобедимо, враждебно настроено към всички скитащо се племе. Печалната им слава се разпространяваше било от плантатори, чиито владения са били опожарени или от такива, които трябвало да бягат за да не бъдат убити. Джим и Пит бяха изучили и запомнили всичко, което можеха да научат за тях. Само при споменаването на името „Аука“, младата им кръв започваше да кипи. Дали на тях някой ден ще бъде позволено да работят за придобиване на ауките за Христа?

Те знаеха, че първия мисионер добрал се до територията на аука през 1667 година е бил убит. Точно 250 години белият човек беше оставил ауките на спокойствие. За голямо съжаление, след този период тук дошли различни авантюристи с цел да експлоатират каучуковото дърво. Те палели села, заробвали хора, измъчвали туземците и вършели страшни насилия. Това продължило около 50 години. Нима е чудно тогава, че ауките мразят белия човек и го убиват, където и да го срещнат. Дали ще може християнската любов да изличи от техните сърца омразата и жестокостта? Пит и Джим се надяваха да успеят да занесат на тези примитивни хора вестта за Божията любов.

Бог още от тяхното детинство им беше отредил тази служба. Той водеше Джим още от времето, когато беше дете. Тогава Джим узна, че Библията е Книга над книгите и че за живота е необходимо да се следва нейното учение. Сега, когато Джим седеше в кабината на кораба, мислите и спомените го водеха към бащиния дом. След закуска баща му всяка сутрин събираше своите четири деца и им четеше от Библията. Той се стараеше да им обясни, че трябва да се живее съгласно тази книга и че един такъв живот е щастлив живот. Децата запомниха това добре. Джим, третия син в семейството, още като юноша прие Исус Христос за свой личен Спасител.

По-късно се занизаха годините на следването му в университета, през които Джим държеше думите на апостол Павел: „Защото не се срамувам от Христовото благовестие“.

През време на своето следване той усещаше, че Бог го призовава за мисионер в Южна Америка. Той трябваше да проповядва „писанието на онези, които никога преди това не са чули за него. Ето защо Джим се зае да изучава испански и гръцки, за да може да превежда библията на езици, на които тя е непозната до сега. Беше много радостен, когато му се отдаде да проповядва за първи път Евангелието, затова той сам пише в дневника си „…как би било по-полезно да се живее тук на земята! Не съм чувал за нещо, което би било по-добре и по-полезно. О Господи, изпрати и мен/“

В края на лятото на 1950 година разбра къде точно трябва да отиде. По това той се бе срещнал с мисионери от Еквадор и беше разговарял с тях за големите проблеми, които чакаха своето разрешение в тази страна. Те му разказаха за ауките. След това Джим усилено се молеше и търсеше Божието уверение за пътя, по който трябва да тръгне. Стана му ясно, че това е Божията заповед за Него. Тогава той писа на своите родители: „Мнозина се чудят и ме увещават да проповядвам тук, където толкова малко се знае за истинското значение на Библейската вест. Аз им отговарям: „Не мога да остана у дома. Аз трябва да проповядвам на индианците. Какво да правя, че църквите в Отечеството имат нужда от съживление? Те имат Словото, Мойсей, пророците и много други неща“.

Джим започна да се моли за другар, с когото може да тръгне на път. Един ден той срещна своя стар приятел Пит, който току що беше завършил университета и търсеше Божието ръководство за своя бъдещ жизнен път. Джим по-късно му писа: „Ще бъда много щастлив ако ти дойдеш с мен, но ако Господарят на жетвата не те призовава, остани с мир у дома. За мен Еквадор е пътя на послушанието. За мен там има място, в това съм убеден. Бог Ще води и теб!“

Надеждите на Джим започнаха да се изпълняват, когато те двамата заедно отплуваха от пристанището Сан Педро.

Пит беше роден през 1928 година. Още от рано той научи, че Библията трябва да бъде водител в живота му. Онези, които го познаваха от детинство, се чудеха на добрите му познания на Святото писание. Той се беше покаял на тринадесет годишна възраст чрез проповедта на един сляп евангелизатор. Въпреки че беше Отличен спортист и капитан на своя отбор, той се държеше вярно за Господа. Веднъж го посети един мисионер, който дванадесет години беше прекарал в Еквадор. Тази среща беше паметна за Пит. По-късно той му писа: „След Вашето посещение аз много се моля Господ да ми покаже дали да отида в Еквадор. Бог ми отговори чрез Своето Слово: „Ето Аз ви изпращам като овци посред вълци…“ и „Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене“. „Който намери живота си, ще го загуби; и който изгуби живота си, заради Мене ще го намери“. Пред мен се отваря врата за Еквадор и аз виждам в нея Божия отговор на моите молитви“.