НЕОГРАНИЧЕНА МОЩ

Още от времето на своето следване Джим Елиот и Ед Маккуили мечтаеха един ден да бъдат заедно на мисионерското поприще. Техните мечти започнаха да се осъществяват, когато през декември 1952 година, Ед, заедно с жена си Мери-Лу и тяхното малко синче Стив, пристигна в Кито, главния град на Еквадор. Ед планираше да остане в Кито заедно със семейството си докато добре овладее испански език. След това те, всички заедно щяха да се присъединят към Джим и Пит в джунглата. През юни 1953 година Ед направи кратко посещение на бъдещия си дом. След завръщането си той писа на своите у дома: „Преди малко се върнах в Кито, след като дванадесет дена бях с Джим Елиот и Пит Флиминг между индианците квикуа. През тези 12 дена видях непрекъсната върволица от хора, които търсят лекарска помощ, посетих индиански домове и чух безнадеждният плач на скърбящите. От все сърце съм благодарен на Бога, че ни доведе в тази страна, за да работим между тези хора. Моля се да останем верни на нашето призвание и Бог да ни употребява така, че да можем да доведем при Него мнозина от тези индианци.

Стоях до кревата на едно осемнадесет годишно момче в джунглата. Гледах как то повръщаше кръв и как след няколко минути почина. В този час, докато стоях и гледах неговото мъртво тяло, което лежеше на одъра от бамбукови пръти, сложен на прашния под на колибата, аз разбрах думите на апостол Павел в I Солунци 4:13 „…за да не скърбите както другите, които нямат надежда.“ „Няма никога да забравя отчаяния плач на тези родители, които два дни и две нощи се биеха в гърдите, жалееха и нареждаха. Тази нощ се молих със специална молитва: Бог да запази живота на тези индианци, докато се научим и занесем вестта на надеждата на техния матерен език до техните сърца. Една чудна вест за спасение и вечен живот.“

Ед се беше родил и израснал като най-големия син в семейството, дало много за Божието дело. Неговия баща беше пътувал из страната, за да проповядва Евангелието. Когато Ед отиде да следва и на ум не му беше минавало, че някога ще стане мисионер. Той желаеше и се подготвяше да бъде икономист.

Висок, добре сложен, той скоро стана звезда в лекоатлетическия отбор на университета. Беше много прилежен и го хвалеха навсякъде. Неговия отбор печелеше победа след победа. През следващата година той започна да следва право. През нощта работеше като служител в един хотел, за да може през деня да учи. Но Бог, който води хората съгласно своя избор и ги поставя пред вечното си намерение, имаше други планове за него. За тези Божии планове на 22 септември 1950 година Ед писа на своя приятел и състудент Джим Елиот: „От както започнах да работя, нещо се промени в мен. През свободното си време всеки ден аз четях Библията. Забелязах, че Бог придобиваше все по-голяма власт над мене. Миналата нощ четох книгата на пророк Неемия. Прочетох я цялата и след като я завърших започнах я още веднъж от началото. В тази книга аз срещнах един човек, който изостави своето обществено положение и всичко друго в живота, за да тръгне на път, по който никой не желаеше да ходи. Но когато той отиде в Ерусалим, градските стени бяха изградени отново. Израел се примири с Бога. Всички пречки бяха отстранени и се завърши едно велико дело! Джим, не мога вече да се освободя от тази мисъл. Господ ми говори. Вчера сутринта, след като се върнах от работа направих дълга разходка и дойдох до едно решение, за което зная че е от Бога. От сега нататък желая да живея в пълна преданост на Господа. Нека Бог ми помага! Цялата си сила и енергия ще поставя на Негово разположение. Може би Господ ще ме изпрати някъде, където Неговото име още не е познато. Ще се хвана за Божието Слово и ще се доверя Нему. Моли се за мен! Днес е ден на решения. Писах във факултета, че напускам. Мнозина бяха изумени от моето решение, други хладно ми пожелаха добър път.

Ето преди два дни бях студент по право. Днес не съм нищо. Благодаря ти Джим, за твоите молитви. Не преставай да се молиш за мене! И аз се моля за теб. Колко бих се радвал да тръгна с вас!“

В началото на 1951 година Ед работеше като детски евангелизатор и водеше кратки духовни предавания по радиото. Ед беше най-способния проповедник между петимата мисионери, които по-късно участваха в операция „Аука“.

В една от църквите, в която проповядваше, той се срещна с Мери-Лу Хоболт, която дирижираше хор и свиреше на органа. През юни 1951 година те се ожениха.

Веднага след като Ед реши да стане мисионер, той постъпи в медицинско училище. Една година той грижливо изучава тропическите болести, техния начин на лечение, както и нещо от стоматологията. През декември 1952 година той, заедно с жена си и 18 месечния си син, отплува за Еквадор, страната в която Бог желаеше той да прекара остатъка от живота си.

Пит и Джим с радост очакваха деня, в който и Ед ще се присъедини към тях. Те даже изградиха къща за цялото му семейство. А в това време Ед със семейството си живееше в Кито, за да учи испански език. Това беше за него тежко време, време на безделие за него, който желаеше да работи. Ед и Мери-Лу мечтаеха да притежават къща в джунглата и да работят за Бога между индианците.

Един ден повикаха Ед по радиото: „Ед, ти ли си Ед? Искам да ти съобщя, че всички в къщи в Шандия и изобщо в цялата мисионерска станция са във вода. Джим и Пит желаят да дойдеш веднага, за да им помогнеш.“

Джим остави микрофона. Беше много развълнуван. Той отиде до прозореца, погледна навън и мислите му отлетяха над покритите със сняг върхове на Андите към малката мисионерска станция, която той бе посетил само преди няколко месеца. Плодовете на много работни дни и нощи бяха унищожени от няколко часа вятър, дъжд и наводнение. Наистина личните вещи на Джим и Пит бяха спасени, но обширните бележки върху първия в света речник на езика квикуа бяха отнесени от водата и унищожени.

Мери-Лу, която с готовност прие да остане сама в Кито, насърчи мъжа си да замине веднага, за да помогне на приятелите си.

Веднага след като тримата приятели се събраха, те започнаха да мислят как по-скоро да изградят новата мисионерска станция и къща за Ед и семейството му. Не след дълго всички вече бяха заедно в Шандия.

Дневникът на Ед от това време дава представа за първите дни прекарани в джунглата: „Септември, 1953 година. За сега се разположихме добре. Животът ни тук се състои в работа, четене, запасяване с нафта и усилие да изучим езика. Истинска борба водим за спечелване на време за това, последното. Същото важи и за четенето на Библията и молитвата. Трудно ни е да държим винаги главите си нагоре, трудно е да се радваме винаги, трудно ни е да обичаме тези неугледни индианци. Трудно е, но ние все пак трябва да се стремим нашата основна задача да не бъде заглушена във второстепенни неща.“

Мисионерът трябва да умее да се справя с много неща, като се започне от дискусиите на индиански език, през мъките да се превежда без писменост, от блестящата кариера, изоставена някъде отдавна в Америка до живота в джунглите. Преди да дойде тук Мери-Лу беше диригент на хор и органист в една голяма църква. Сега тя бавно и грижливо учеше индианските деца да пеят малки от два-три реда песнички, който тя и Ед бяха превели на езика кви­куа. Но те бяха готови на всичко това. Техният лозунг беше „Всичко за Христа.“

следваща глава УПОТРЕБЕНИ ЗА ХРИСТА