МИСИОНЕРИ МЕЖДУ ИНДИАНЦИТЕ ХЕВАРОС

В Макума, мисионерската станция на юг в джунглите на Еквадор, една от тези които малкият жълт самолет на Нейт посещаваше, живееше Роджер Йодериан със своята жена Барбара и двете си деца Бети и Дже­ри. Макума се намира на територията на индианците хеварос, които живеят на големи родови общини върху едно пространство от около 11 000 квадратни километра в южната част на еквадорската джунгла. Тази мисионерска станция съществуваше и преди идването на Рой. Сега той обаче с голямо усърдие продължаваше делото на своите предшественици.

Роджер, висок и строен младеж, с гъста черна коса беше роден на 21 януари 1924 година в една ферма в щата Монтана, САЩ като седмото дете в семейството на скотовъдци. От своята майка той беше получил грижливо християнско възпитание. Роджер работел активно в църквата и имало изгледи да стане добър певец. Но когато навършил девет години, при един нещастен случай той бил ударен от пони и загубил хубавия си глас.

В гимназията той бил отличен баскетболист, твърде много ценен заради високия си ръст. От гимназията направо той постъпил във факултета по Политическа икономия. През 1943 година бил мобилизиран в армията. Именно през това време, което Рой прекарал в Англия, той се утвърдил във вярата и през 1944 година писал на своята майка: „Най-славният ден в моя живот беше денят, в които приех Исус Христос като свой Спасител. Той беше предаден като откуп и за моите грехове. Аз се моля Той да ми даде сила да прославя Небесния Отец във всекидневния си живот. Да бъда последовател, но и свидетел за Христа. Особено много желая да изследвам Писанието. Едва сега научих колко голяма е силата на молитвата.“

Мисълта да се посвети изцяло на Христа пускала все по-дълбоки корени в душата му, докато през август 1945 година, той писал от Берлин: „Имам да ти съобщя една тайна, мамо. Откакто приех Христа като свой личен Спасител, аз имам желанието да Го следвам и да изпълнявам волята Му. Чувствам вътрешен зов да стана мисионер след демобилизацията ми. За сега не мога да кажа на каква работа ще ме призове Господ, но желая да бъда Негов свидетел и да живея само по Негова воля.“

Роджер се завърнал в Монтана през 1946 година със затвърдено убеждение и свидетелство, че е призван да бъде мисионер. Веднага той постъпил в едно мисионерско училище. Тук се срещнал с Барбара Ортон, тиха девойка с руси коси, която също се подготвяла за работа на мисионерското поле. В своето семейство още от детинство тя слушала истории на мисионери, които посещавали бащиния й дом. Тя сега казва: „Вярвам, че Господ ми говореше още като бях дете. Той вложи в сърцето ми убеждението, че това е истинския път, по който трябва да тръгна.“

През септември 1950 година, Барбара и Роджер вече следвали курса на мисионерското училище. Тук те учили как се намества счупен крак, как се правят инжекции, как се дава първа помощ при нараняване и т.н.

През януари 1953 година, заедно с шестмесечната Бети те отпътували за Еквадор. След определеното за изучаване на испански език време, прекарано в Шел Мера, семейство Йодериан заминало за Макума. Първата мисионерска брачна двойка работеща тук, беше събудила у тях интерес към това място, още когато те били в Америка. По този начин Роджер и Барбара станали мисионери.

Веднага след своето пристигане в станцията те с пълна енергия се отдали на изучаването езика хева­рос. Скоро били вече в състояние да помагат в училището, да четат и да пишат на езика на индианците.

Когато Роджер дошъл да проповядва Евангелието тук, той имал на първо време да научи много неща преди да може да установи контакт с тези първобитни хора. Когато овладял езика, той събрал повярвалите индианци в новоизградения дом и започнал да ги учи на християнски добродетели. Джунглата по тези места расте с неописуема бързина и борбата с нея не трябва да бъде прекъсвана. Рой трябвало да се справя с този проблем. Необходимо било ежедневно да сече и разчиства пространството около къщата. Имало и още много други неща, които трябвало бързо да поправи или да направи сам. Но Рой бил добър дърводелец и стопанин. Скоро той успял да запознае индианците хеварос с Евангелието. Те са кротки, гостоприемни и винаги усмихнати хора. Както квикуа, така и хеварос не се уморявали да притискат своите лица до прозорците на мисионерската къща и да следят всяко движение на обитателите й. След кратко време Рой свикнал и на това и скоро вече го смятал за нещо като в реда на нещата.

Рой изразходвал много време за посещение по къщите на индианците. Той вървял по непроходимите пътища на джунглата. Понякога за миг се спирал очарован от дивния упоителен аромат на тропическите цветове. Но трябвало и да бъде осторожен, защото често срещал най-опасните представители на животинския свят – отровните змии. Обикновено те се криели някъде по пътя, облагодетелствувани от извънредно близката до цвета на листата окраска и били напълно незабележими. Тяхната отрова поразявала централната нервна система и означавала сигурна смърт в срок от 24 до 48 часа, без абсолютно никакви предварителни признаци. Изненадващо горският път се свършвал и Рой се изправял пред полянка. Силното слънце заслепявало очите, навикнали с горския полумрак. Всяка къща на индианците хеварос се строи на отделна полянка. Къщите имат правоъгълна форма с тесен отвор, служащ едновременно за врата и прозорец. Завеса от палмови листа отделя обитателите на къщата от външния свят.

Всеки гост, който прекрачва прага, трябва да се покорява на строгите закони на домашния ред. Най-напред идва дълъг поздрав, който трае понякога десет – петнадесет минути. Това са изрази, които звучат примерно така:

– Дойдох.

– Дойде ли?

– Да, дойдох във вашата къща.

– Добре дошъл.

Рой по-късно забеляза, че новодошлия повтаря този диалог с всички присъствуващи в къщата, независимо от техния брой.

Навеждайки се, за да мине през ниския и тесен вход, той влизал в тъмна стая, в която едва можел да забележи силуета на жена, носеща на гърдите си голо дете, която се криела на другия край. Трамбована земя служи за под. В средата на стаята гори, по скоро дими слаб огън, който едва осветява бедната мебелировка. Къщата на индианците хеварос е строго поделена на две части: първата за мъжете, наречена тангамаш и вътрешната, обитавана изключително от жени. Последните са облечени с дълго парче плат, преметнато през едното рамо. Облеклото на мъжете се състои само от малко препаска. Както квикуа, така и хеварос носят дълга, гарваново черна коса. Тя при жените виси свободно около лицето. Мъжете имат по-различна фризура, като се украсяват със светлочервени, жълти или сини пера от тропически птици. Домакините обикновено поканвали Роджер да седне върху долепен до стената дънер. Срещу него заемал своето място „главата“ на семейството. Ако последният искал да покаже своята власт над всички в къщата, посетителят би присъствал на една петминутна церемония. Една от неговите две или три жени донася стомна с вода. От нея се пият две глътки, без да се гълтат, после се изливат върху ръцете и с тях се измива лицето. След това с достойнство леко се сресват косите. Целият този ритуал се извършва при пълно мълчание, бавно и тържествено. Едва тогава гостът се кани с нова глътка вода. Сега разговорът може да започне.

Роджер прекарвал дълги часове в разговор с индианците, като по този начин той бавно навлизал в тънкостите на техния език и начин на живот. Това бил пътя, по който трябвало да мине мисионерът, преди да може да започне своята проповед за Христа.

Между хеваросите още от ранно детство се вкоре­нявали кръвното отмъщение, омразата и убийствата. Преди да заспят вечерно време, децата трябвало да учат кого да мразят. Размишлявайки за това племе Рой писал: „Те не са виновни. Научили са се на това от страх пред злите духове. По този начин те се надяват да се освободят от своите грехове и да умилостивят духовете. Например един жрец преди няколко месеца дойде в Макума. Той беше от друго племе, живеещо на другия край на джунглата. Поради някакво провинение той проклел една жена. Положението на жената между хеварос е тежко. Тя се счита за собственост на мъжа. Той я купува или открадва. По някакъв начин, жената която жрецът проклел умряла за кратко време. Нейния мъж, баща и братя считали за свой дълг да отмъстят за нейната кръв. Виновен за това бил само жрецът. Тогава те тръгнали да го търсят из джунглата, намерили го в едно съседно племе и го убили по най-свиреп начин. Този случай стана преди няколко месеца. Сега всичко е спокойно, но аз съм сигурен, че скоро ще се чуе за ново убийство. Такъв е обичаят. И така убийствата нямат край. Най-лошото в случая е, че при отмъщението не винаги загива истинския убиец. Духовете се успокояват и тогава, когато бъде убит и някой от неговите роднини.“

Такива били хората, с които Роджер живял повече от година. Той научил техния език. Направил нещо и в областта на писмеността. Много страдал от резултатите на обичая за кръвно отмъщение. Дълбоко се отвращавал от това и с все по-голяма енергия се борил и вървял напред. Тази енергия го накарала и да продължи своята мисионерската работа на друго място. В Макума живеел и още един мисионер. Сега тя била утвърдена и Рой започнал да се моли за бъдеща служба на друго място. Той мислел за думите на апостол Павел, който казва: „И така постарах се да проповядвам Евангелието, не там дето беше известно името Христово, за да не зидам на чужда основа.“

следваща глава ПЪТ ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА