ЗАЩО МИСИОНЕРИТЕ ЗАПОЧНАХА ОПЕРАЦИЯ «АУКА»

Времето бързо минаваше. Мисионерите и техните жени прекараха дълги часове в разговори върху плана, за изпълнението на който те бяха мечтали месеци и години. Олив Флеминг си спомня за това, как в дневника на Пит тя е чела за готовността му да даде живота си за спасението на ауките. На Елизабет и Джим също беше пределно ясно, какво можеше да значи това заминаване. Джим често казваше: «Добре, ако това е Божия път, готов съм да умра за спасението на ауките!» Мери-Лу разказва, че всеки за себе си трябвало да реши въпроса. Никой не беше насилван да даде съгласието си. Оставаха още две седмици до започване на операцията. На 23 декември семейството на Елиот и Флеминг отлетяха за Арайуно, за да прекарат там коледните празници. Нейт и Джим отново прелетяха над територията на ауките. «На възвишението до главната къща стоеше човек облечен с дрехи» – пише Джим. «А останалите, можах да преброя 13, бяха голи. С една мрежа им спуснахме бяло одеяло, електрическо фенерче, панталони и други дреболии. Какво не бихме дали, за да видим как се мъчат да се оправят с фенерчето. Подаръка, който ни върнаха беше по-тежък от всички получавани до сега. Бяха ни сложили готвена риба, фъстъци, убити гургулици, един жив папагал, който беше малко нервозен, два банана, къс сварено месо и т.н.

Всички бяхме въодушевени. Джим и Ед изядоха месото, а останалите си хапнаха от фъстъците. След това, въпреки, че не искахме да обиждаме нашите приятели, ядохме от менюто, което Мери-Лу беше приготвила.

Рой и Барбара са още в своята станция в южната джунгла. Жените на мисионерите знаеха много добре какво може да се случи при тази нова работа. Никоя от тях не каза дума. Младежите решиха да се въоръжат с по един малък пистолет, който да употребят само в краен случай с цел да сплашат евентуалните нападатели.

Рой изготви плана на операцията. Джим беше определен да започне изграждането на къщата. След завършването на строежа в нея непрекъснато трябваше да гори петромаксова лампа, с цел да се осветлява и околността. Ед беше задължен да събира дреболии за смяна с ауките. Рой ще бъде «първа помощ». Нейт запазваше за себе си транспорта и радиовръзката. Джим ще се грижи за оръжието и мунициите. Пит ще помага на Нейт в полетите до Арайуно и обратно, както и при тези до селото на ауките. Той ще кани по високоговорителя на самолета индианците на посещение в лагера на мисионерите. Рой начерта на всеки един от участниците карта със знака на операцията.

Думите и изреченията, който Ед и Елизабет събраха и подреждаха, трябваше да бъдат заучени от всеки един от участниците. Мястото на Мери ще бъде при радиоприемника, когато самолетът е на път тя трябва да поддържа връзка с хората на брега в определени часове. Барбара щеше да дойде в Арайуно, за да помага на Мери-Лу при приготовлението на храната, която Нейт ежедневно щеше да пренася до «Брега на палмите».

Идването на ауките в Арайуно, факта, че местните индианци знаеха вече твърде много, успешните полети с хвърляне на подаръци, както и самите метеорологични условия доведоха до решението: Сега или никога!

След един месец започваше дъждовния период, водите на реката ще залеят «Брега на палмите» и ще направят кацането на самолета невъзможно. Най-удобното време за установяване на територията на ауките беше началото на януари. И така денят на тръгването беше определен – 3 януари 1956 година.

«На Рождество в Арайуно се чувствувахме като у дома» – казва Нейт. «Заслугата за това се падаше на Мери-Лу, която беше направила дори и коледна елха, не особено голяма, но все пак истинска украсена елха. Беше чудесно!»

Една вечер жените на мисионерите се бяха събрали и говориха върху възможността да станат вдовици. Елизабет писа за тези часове: «Какво ще стане тогава? Бог даде отговор. Той изпълни сърцето ни с дивен мир и упование. Каквото и да се случи Божието Слово ще ни държи. През този час изпитвахме силното Божие водителство. Всяка една от нас знаеше, че никога няма да стигне до съмнение по въпроса: кое стои на първо място? Бог и Неговото дело заемаха твърдо това първо място в нашия живот. По такъв начин би отговорил и всеки ученик на Христа. Все пак това беше време на душевно изпитание, време на равносметка. Дали това, което привличаше нашите мъже беше желание за авантюри? Не! Техните писма и дневници дават ясна представа, че чувствата им и мислите им далече се различават от тези на хора, които отиват например на лов за лъвове или пък се изкачват, за да покорят върха на някой планински масив. Те тръгнаха, защото ги принуждаваше нещо друго. Всеки от тях беше сключил договор с Бога, признавайки, че е Негов, най-напред по пътя на рождението и второ чрез спасението в смъртта на Неговия Син – Исус Христос. Те желаеха във всичко да следват своя Спасител, т. е. да бъдат послушни във всичко. А Той даваше на всички сили за послушание.

Дойде часът на решението. Божията заповед гласеше: «Идете и проповядвайте Евангелието на всяка плът!»

В неделя след обяд Нейт седна зад пишещата машина и написа нещо за своето решение. Това, което написа той представляваше основата на мислите и на чувствата на всички. «Когато мисля за бъдещето и търся Божията воля, аз не се боя за нашия живот. Ние дълбоко в нас чувстваме викът на хилядите, които се нуждаят от нашата помощ. Бог ни изпраща, за да може да се изпълни частица от пророческите думи, които казват, че хора от всяко племе ще застанат пред Бога в онзи славен ден. През последните дни силно и реално усещаме, че Бог ни зове да отворим вратата на Евангелието пред ауките.

Винаги когато се радваме на тази стара, възвишена рождествена светлина, ние си спомняме за милионите, които пропадат в мрака на суеверието, само защото не познават Бога. Ние трябва да леем сълзи на покаяние за онези, които сме пропуснали да изведем от тъмнината. До ясната картина на Витлеем ние виждаме и мъчителната картина на Голгота. Дано Бог ни подари ново откровение за Неговата воля по отношение на загубените и нашата отговорност за тях. Колко бихме били щастливи да стигнем до тези примитивни хора, които живеят в непрекъснат страх от духове и жреци, които мислят, че всички хора на света са убийци, както са те самите!

О, Господи, дай на моето сърце да познае Твоята свята воля и радост, за да мога да вървя по пътя, които тя ни сочи! Амин.»

следваща глава НЕ СМЕ САМИ!