ЕДНО ВЪЖЕ ОТ САМОЛЕТА ДО ЗЕМЯТА

Решено беше да се хвърлят подаръци по метода на Нейт. По този начин те безопасно щяха да установят първите контакти с ауките.

Нейт описва многоочакваната среща по следния начин: «През миналата нощ решихме всяка неделя, редовно да хвърляме подаръци до тогава, докато забележим признаци на любов. 6-ти октомври. Първият подарък беше малка котелка от алуминий. В нея поставихме двадесет пъстроцветни копчета, не за да ги ползват за своите дрехи, защото те изобщо нямат такива, но за да ги познаем по-късно по тях. В котелката сложихме още няколко килограма сол. Знаехме, че ауките не познават солта. Ако те открият, че тя е добро и полезно нещо, сигурно ще придобием по-лесно тяхното приятелство. Значи всичко е готово!

В Арайуно цареше радостно възбуждане, пълно с очакване. Излетяхме. След 15 минути стигнахме над познатата вече поляна. Ед беше вън от себе си от напрежение. След като покръжихме около 15 минути над мястото, заключихме, че това са къщите, които търсим. Бяхме доста високо и не можехме да забележим никакво движение. По всичко обаче личеше, че къщите са обитаеми. Те бяха изградени в правоъгълна форма в стила на всички къщи на племето Дживарос. Около голямата къща бяха изградени няколко колиби покрити със слама. От малките къщички към голямата водеха отъпкани пътеки. Пред голямата къща гората беше изсечена във форма на продълговат, тесен правоъгълник. Откриваше се удобно място за спускане на подаръка.

Намалихме скоростта на 25 км. в час и включихме механизма. Края на въжето, на което беше завързан подаръка, бавно започна да се спуска. Беше малко рисковано. Ами ако подаръка се закачи някъде или въжето се окаже късо?! Тогава всичко щеше да пропадне. Но, слава Богу, всичко вървеше както трябва. Продължихме да кръжим.
Под нас не се виждаше никакъв човек. Шарените панделки, които бяхме завързали за котелката се полюляваха във въздуха. Най-сетне подаръкът достигна височината на дърветата. Много трудно беше да се улучи пясъчната брегова ивица, защото дърветата тук растяха току до реката. На няколко пъти ни се струваше, че въжето се е закачило за клоните на дърветата. Със затаен дъх наблюдавахме как котел­ката се спуска все по-ниско, точно до водата… още по-близо… още по-близо… и… бум. Подаръкът падна на земята на около 1-3 крачки от водата, точно на пътеката, която води до голямата къща. Не беше възможно да не го забележат, защото по всяка вероятност те отиваха до реката за вода.

Сега се появи нов проблем. Струваше ни се че подаръкът не се е откачил от въжето. Как трябва да се вдигнем? След доста опити и страх, да го откачим най-накрая се убедихме, че въжето е свободно. Там долу на земята лежеше първият пратеник на добра воля, любов и вяра, там на две хиляди крачки под нас, върху пясъчния бряг. Това фактически беше първата вест на Евангелието за тези хора. По пространство те не бяха далеч от нас, но по мисловен свят… – много, много далеч.

Какво знаят тези хора? Какво те мислят за широкия свят, от който са видели толкова малко? Знаехме, че те и по-рано са виждали самолет на летището на компанията «Шел», защото по онова време работниците непрекъснато намирали техните следи около къщите си.

Пътят обратно към Арайуно беше кратък и щаст­лив. Всички, които бяхме там знаехме тайната и мно­го искахме да знаем какъв ще бъде изхода на полета. Когато се върнахме в Арайуно, някои се усъмниха в това, дали ауките ще намерят подаръка, след като разбраха, че ние не сме видели никого в селото. Все едно. Важното е, че започнахме.

Петък, 14 октомври. Времето е хубаво. Речните долини все още са покрити с мъгла. Спуснахме се в Арайуно и започнахме да се приготовляваме за «изпращане на подаръци». Този път подаръкът беше една нова кама. Бяхме слушали, че ауките убиват хора, за да им вземат камите и останалото оръжие. Близко е до ума, че хора на такова ниско стъпало на развитие много ценят подобни предмети. Завихме камата и я прикрепихме с въженце. Преди да излетим се помолихме за успех в нашето начинание. И този полет завърши успешно. И вторият вестител благополучно се спусна на земята. Нашият самолет кръжеше над пясъчния бряг, върху който миналата неделя «оставихме» първия подарък. Него вече го нямаше тук. Тази проверка напълно премахна нашите съмнения. Или са го взели индианците или водата го е отнесла. Самолетът спусна втория подарък до втората къща по реда от брега на реката. Помислихме си, че ако хвърляме подаръците си само на едно място ще се получат спорове и завист, които ние на всяка цена желаехме да се избегнат. Пред къщата на брега бяха завързани лодки. А някои разказваха, че ауките не познават лодката. Но, ето сега ние се убедихме в противното, а вече и знаехме, че наблизо има хора.
Спускахме се все по-ниско. Ед наблюдаваше терена през отворената врата на самолета. Изведнъж той извика. Всички погледнахме през вратата. Там, долу ние видяхме първия аука! След малко хората станаха трима. Те стояха пред своята, покрита с листа къща. Сега вече знаехме, че те са получили нашия първи подарък от миналата неделя.
Спуснахме и новия подарък. Ауките го чакаха нетърпеливо. Най-сетне той стигна земята. Индианците го уловиха. Бързо от къщите се събраха 6-8 души, които сега с интерес разглеждаха подаръка. Нашите сърца бяха пълни с благодарност. Повече от месец вече ние се надявахме и мечтаехме да видим подобна картина. Мъчихме се да си представим какво ли те мислеха за нас.

В някои неща се съмнявахме, но в едно бяхме сигурни: ауките са получили нашия първи подарък. Те не се страхуват от нас. Те също като нас са развълнувани, но естествено, по съвсем различен начин.

Когато се върнахме в Арайуно научихме още нещо ново. Помощникът на Ед, индианец, ни разказа, че в близост до къщата, в тревата е открил следи от ауки. Навярно те са се крили там за да видят какво се върши тук. Ед реши да направи малък дървен самолет, украсен с шарени въженца и да го монтира на покрива на къщата. По този начин ауките ще могат да видят и се убедят, че тук живеят хората, които им изпращат подаръците от самолета».

След осем дни Нейт продължава своите бележки: «Излетяхме за нашето трето посещение на «съседите». С цел да избегнем неприятни въпроси оставихме Мери-Лу да занимава децата в училището, а ние с Ед в 11 часа излетяхме. Носихме се над долината на река Курари, за да потърсим някъде удобно място за спускане. Но, такова никъде не можахме да намерим. Нямаше нито едно място, на което да можем да изградим един поне съвсем малък аеродрум.

Залисани в търсенето ние неочаквано се намерихме над селото на ауките. Терена беше пълен с хора. Някои бягаха от своите къщи към голямата, други пък правеха същото в обратна посока. Очевидно беше, че ни чакаха и при това нямаха нито капка страх. Започнахме да им викаме думите, които знаехме на техния език. Викахме до прегракване.

Кръжахме известно време над къщата, до която бяхме видели първия «съсед», а след това се отправихме нагоре по реката. Ауките се затичаха в същата посока. Всеки искаше да бъде по-напред и по-близо до местото, на което ще падне подаръка. Личеше, че долу цари голямо възбуждане. Този път за подарък бяхме вързали една алуминиева кофа, пълна с различни неща. Бяхме сложили и една празна кутия с надеждата, че ауките могат да ни изпратят някакъв подарък. За съжаление механизмът ни този път отказа да задействува. Целият товар падна в джунглата. Не зная дали ауките ще могат някога да го намерят, тъй като те всички бяха на полянката и не можаха да видят къде падна той. Хората продължаваха да гледат нагоре и продължаваха нетърпеливо да чакат. Не биваше да ги разочароваме. На едно най-обикновено въже вързахме една кама с няколко панделки и ги спуснахме долу. С много маневри и мъки успяхме и подаръкът стигна до хората.

Решихме да се спуснем съвсем ниско, за да могат ауките да ни видят и запомнят. Но за съжаление, когато се спуснахме хората се бяха вече пръснали. На края на поляната стояха само двама. У нас имаше още няколко шарени панделки и ние ги хвърлихме когато прелитахме над тях. Те ги уловиха още във въздуха. Извикахме им няколко приятелски думи. Единият от тях ни махаше с ръка и схванахме, че също ни вика нещо. За съжаление не можахме да го чуем.

Въпреки всичко бяхме разочаровани, че хората се плашат от нас, когато ние се спускаме по-ниско. Наложи се отново да се вдигнем и тогава видяхме, че те излязоха от къщите си и навярно сега сами се смееха на своя страх.

На връщане летяхме над речната долина, защото разбирахме, че тук някъде беше местото, на което ако е Божията воля, ще бъде осъществен непосредствен контакт с тези хора.