В МИСИОНЕРСКАТА СТАНЦИЯ ШАНДИЯ

След осемнадесет дневно пътуване Джим и Пит пристигнаха в Еквадор. Бяха много развълнувани. Шепнеха си един на друг: „Пристигнахме!“ В този момент тяхното възхищение намери израз в песента, която те запяха, когато корабът приближаваше пристанището:

„О, вяро на Отца прогонен,

на теб сме верни ний до гроб!“

Корабът спря на кея и двамата приятели побързаха да го напуснат. Град Малакон на река Гиайас се къпеше в топла слънчева светлина. Водите на реката тихо се вълнуваха. На кеевата стена стоеше закотвена бяла, красива яхта, а до нея – безброй лодки и канута. Хората около тях бързаха, носещи багаж, куфари и кошници. Джим и Пит с интерес разглеждаха лицата на тези хора, докато и последния от тях не напусна пристанището. Тогава те пресякоха улицата и се отправиха да търсят къде да пренощуват. Малакон е град с около 100 хиляди жители, един от най-големите и най-модерните в страната. Той има широки и красиви улици и модерни сгради. Улиците са пълни с хора. Малакон е необходимо и важно пристанище за Еквадор. От тук заминават по света произведените в страната банани, кафе, какао и ориз.

След една почти безсънна нощ, изпохапани от москити и страшни комари, двамата приятели отпътуваха със самолет за столицата Кито. Този стар град с високи и прашни стени, тропически дървета, неравна улична настилка и двуетажни къщи стана за шест месеца техен дом. Преди да заминат на юг в джунглата, която беше цел на техните неуморни усилия и планове, те трябваше да научат държавния език в Еквадор.

Живееха в дома на един лекар, който имаше пет деца. Това обстоятелство беше една щастлива възможност за тях по отношение на изучаването на испански език. Децата са истински майстори при намиране на грешки в езика.

През време на тези месеци на ученик Пит писа в своя дневник: „Как силно желая да отида при ауките! Ако Господ ме удостои с тази чест да изявя Неговото име между тях… С радост бих дал и своя живот, за да видя дори само веднъж това племе събрано, за да слави Името на Божия Син. Какво повече може да се предложи на един смъртен човек?!

Бог беше изключително добър с нас. Той ни даде достатъчно средства. Можем да живеем при испанско семейство, където бързо овладяваме езика. Научихме и още много други неща, който ще ни помагат в нашия бъдещ живот“.

Най-после дойде и денят, в който Джим и Пит трябваше да напуснат Кито. Двамата приятели се качиха в един трактор, който щеше да ги отведе до джунглата. Най-после шофьорът извика: „Вамос – напред!“ Веднага след като напуснаха града те попадна? ха в зоната на саваната. От време на време покрай тях профучаваха на коне разни индианци или пък срещаха майки, които носеха в торба на гърба си своите деца и вървейки плетяха. Колкото повече напредваха, толкова повече тревата ставаше по-оскъдна. Пред тях се появиха високите върхове на Андите, предел на вечен сняг и лед. След това отново се спуснаха надолу. Така те преминаха през 2-3 села и най-после достигнаха Шел-Мера, мисионерска станция в огромното зелено море на джунглата. Беше късно след обяд. Мисионерите ги посрещнаха и приеха много любезно.

Определеното за тях място беше малката мисионерска станция Шандия, която лежеше на самия праг на джунглата. Веднага след тяхното пристигане тук, те бяха обиколени от повярвали индианци от племето Квикуа. За тях Пит записа в дневника си следното: „Тези хора ми станаха веднага мили и си помислих в себе си: „Да, аз мога да обичам тези хора.“

Вечерта Джим завърши своите бележки. Той беше написал: „Стигнахме целта за която мечтаехме още през 1950 година. Моята радост е пълна. О, колко съм бил сляп, че не съм виждал Божието водителство през онези дни. Как то изменя моя живот и го обогати с неизмерима радост!“

През тези дни и Пит писа на своята годеница: „Как хубаво ще живеем в една такава, набързо изградена къщичка, изпитвайки радост и съзнавайки, че не живеем напразно. След като се поизмихме и потопихме прашните си крака в хладната действаща като балсам вода на река Напе, се постарахме да огледаме поне отчасти местността. За вечеря имахме супа от ориз. Сега седя на едно дърво и при светлината на свещ ти пиша това писмо. Чувствам се уморен, но изпълнен с благодарност към Небесния Баща. Това не е края, а началото на нашето истинско общение с Бога.“

„ВСИЧКИ СМЕ ХОРА!“

Така в Шандия Джим и Пит станаха истински мисионери. Целта на тяхното идване тук беше благовестието на Христовото Евангелие между племето Квикуа. Тази цел можеше да се постигне само тогава, когато мисионерите спечелят любовта и доверието на тези хора. Сега те живееха между индианците и непрекъснато участваха в тяхната работа. По този начин те поставиха основите на взаимното доверие и опознаване, посредством които се надяваха да отворят сърцата на индианците за Христовото Евангелие. Индианците квикуа са прост народ. Те бяха кротки хора. Отличаваха се от своите съседи – дживаресите, наречени „Ловци на човешки глави“, както и от ауките на североизток, които караха да треперят и самите индианци. Пит и Джим се интересуваха от всичко в живота на тези хора: начина на живот, здраве, обичаи, раждане и смърт. Те лежаха в своята малка колиба нощ след нощ, като се ослушваха в различните гласове и шумове на джунглата. Докато те записваха своите впечатления от изтеклия ден, ревовете и писъците на зверовете се сливаха в един общ, ужасен хор. Различни насекоми и нощни пеперуди, привлечени от светлината кръжаха около лампата и когато крилата им се опърляха от нагрятото стъкло на фенера те падаха върху страниците на мисионерските бележници. Всяка вечер двамата приятели биваха обкръжавани от мургави, засмени лица. Това бяха деца, които наблюдаваха всичко онова, което двамата вършеха.

„Дали някога белите хора ще се уморят от тази хартия?“ – запита веднъж едно дете. „Тези двамата не правят нищо друго, а само гледат в тази хартия и пишат върху нея. Моят баща ми каза, че белите хора миришат на хартия. Той винаги се сърди, когато се връщам от училище, защото казва, че и аз мириша на хартия.“

Писмата от Шандия достигаха до Америка много бавно, но винаги представляваха голяма радост за близките на мисионерите. Ето как Джим описва на своята годеница един работен ден: „Дните започват в 6 часа сутринта. Закуската обикновено се състои от една или две супи от ориз или картофи, един пресен банан и топло кафе. В 7 и 15 ч. всяка сутрин влизаме в радиовръзка с другата мисионерска станция в този край. Разговорът се води на испански език. След закуска четем пророк Данаил на испански и слушаме утринните новини.

Сутринта преминава в лекарска работа и учение. Понякога работим и върху усъвършенстването на нашето жилище. От време навреме се появяват диви свини и тогава ние отиваме на лов, защото те причиняват голяма вреда на нивите.

Нашата стая е много хубава. През големия прозорец нашите погледи се любуват на дивната околност. Два кревата и два алуминиеви стола създават целия комфорт на нашата стая.“

Малко по-малко младите хора свикваха с обстановката и все по-добре овладяваха езика. Никъде не излизаха без своите бележници и моливи. Тъй като местния индиански език още нямаше азбука, те се стараеха да записват всички възприети при говора звуци. С течение на времето, те започнаха да разбират какво означават отделните думи и сега оставаше само да ги запомнят.

Докато от една страна знанията на Джим и Пит по отношение на езика се увеличаваха, то от друга страна се увеличаваше и растеше доверието на джива­ресите към тях. „Вие говорите езика квикуа по-добре от нас“ – им каза веднъж един индианец. „Ние говорим помежду си тихо и бързо и си мислим, че вие не ни разбирате. А вие изведнъж продължавате нашата мисъл и давате отговор на нашите въпроси.“

Наскоро след тяхното пристигане лекарят, който работеше с тях ги напусна и се върна при своето семейство. Пит и Джим останаха сами. Сега те сами трябваше да се грижат за болните, да им дават лекарства и да ги наглеждат. За тази работа те често търсеха помощ в медицинските книги и молитвата. Имаха едно правило – да се отзовават на всяко повикване при болен. През една нощ, един отчаян баща дойде при тях със своето болно дете. „Защо не го бодете с медицината?“ – запита той, след като те не му направиха инжекция. С идването на двамата мисионери между индианците, последните почувстваха целителната сила на антибиотиците в борбата срещу тропическите болести. Сега вече те мислеха, че ако мисионерът не им направи инжекция, той не е направил нищо за тяхното оздравяване. Просто не беше възможно да им се обясни, че инжекциите не помагат на разстроен стомах или например на глисти в червата. За съжаление обаче успоредно с това, което приемаха от мисионерите, те винаги отиваха и при жреца, та заедно с медицината да получат и някое ефикасно средство за изпъждане на злите духове.

Тези и други подобни случаи помогнаха на мисионерите да разберат живота на хората, между които живееха. Те просто бяха роби на страха. Дали Новия Завет ще може да задоволи копнежа на индианците квикуа за свобода от страха, за мир в душата и за освобождение от злите духове? Мисионерите се молеха и много размишляваха върху този проблем. В тези размисли те разбраха едно: те са чужденци и ще останат чужденци. Индианците трябва сами да дадат отговор на всичко това, те сами трябва да приемат Словото и тогава да научат своя народ. Ето защо Джим и Пит създадоха мисионерското училище. Тук младите хора от селото се учеха да четат и пишат, за да могат сами да боравят със Святото Писание.

Имаше и други индианци, които никога до сега не бяха имали възможност да слушат благата вест, която тези деца и юноши слушаха сега ежедневно. Дали Бог ще изпрати Джим и Пит да занесат Евангелието и на ауките? Джим писа по този повод: „Тази мисъл ме плаши, но аз съм готов. Вярвам, че Бог може да върши чудеса, а това включва и ауките. О, Боже, води ни!“

следваща глава НЕОГРАНИЧЕНА МОЩ