БЕЗУСЛОВНО ПОСЛУШАНИЕ

Изглежда, че ауките разбраха настойчивостта на белия човек. Всяка неделя все повече и повече хора очакваха новия подарък. Дали не мислят и те нещо да ни подарят?

След четвъртия полет Нейт монтира в самолета високоговорител. Когато мисионерите летяха над селото Джим викаше по микрофона на езика на ауките: «Аз ви обичам! Аз съм ваш приятел! Аз ви обичам!» Продължавахме да спускаме подаръци.

Джим е записал от това време в своя дневник следните мисли: «Когато се спуснахме по-ниско, не видяхме хора. Беше останал само един индианец и той получи кама.

На връщане търсихме отново удобно място за кацане. За съжаление – нищо подходящо Господи, Боже, води ни!»

Когато се върнахме в Арайуно, разговаряхме и решихме, че през следващия месец трябва да осъществим непосредствен контакт с ауките, които бяха пленили нашите сърца».

И Нейт тази нощ нанесе своите бележки в дневника си. «Дано Бог и за в бъдеще държи своята добра ръка над нашето начинание. До сега сме убедени, че Той е с нас. Нека бъде слава на името Му! Дано Господ ни подари поне един аука, който да стои с нас когато се изправим пред Неговия престол! Амин!

Следващото посещение на младите мисионери беше по-успешно. Този път говорител беше Ед. Той викаше: «Аз ви обичам, аз ви обичам! Дойдохме да ви посетим!» Ауките реагираха на тези думи по интересен начин. Те подскачаха и показваха във въздуха камите, които бяха получили по-рано. Блестящият метал пречупваше слънчевата светлина и блестеше. Докато кръжаха ниско Ед се наведе през вратата и протегна двете си ръце. Индианците отговориха по същия начин.

Записките на Ед от този ден гласяха: «Днес не забелязахме никакъв страх, въпреки че самолетът летеше ниско. Никой от стоящите долу не направи опит да се скрие в къщите или гората. Мнозина, вероятно поради горещината, стояха под банановите дървета. О, как желаех самолетът да лети по-ниско и да бъде по-близо до земята. Не видях никакъв знак на враждебност. Ако можеше да се спусне стълба от самолета до земята бих слезнал веднага без страх между тях».

По това време всеки един от мисионерите трябваше да се реши дали е готов да участвува в тази рискована, но благодатна операция. Пит мислеше, че още не е дошъл часът за осъществяването на непосредствения контакт с ауките. Беше още много рано да се предполага, че е премахната вековната омраза към белия човек. Още не знаеха и езика в нужната степен. На свой ред Джим и Нейт бяха готови да напуснат своята работа в Шандия и да се настанят между ауките, при условие, че последните сами пожелаят това.

Да погледнем отново в дневника на Нейт! «12 ноември. Изминаха шест седмици от как всяка неделя посещаваме «съседите». Утрото е чудесно. Излетях с Ед. Носихме със себе си разни подаръци. Най-напред облетяхме цялата околност, за да я опознаем по-добре. Летяхме от една къща към друга. Така стигнахме до тази, която най-често «посещавахме».

Нашата изненада беше голяма, когато видяхме, че зад къщата гората е изсечена и е направена поляна. Най-напред хвърлихме една секира и парче плат. Извикахме им по микрофона: «Сега ще ви пуснем и една котелка!» – и се издигнахме отново. Завързахме обещаната котелка и започнахме да я спускаме. Истинско Божие водителство беше и това, че не я хвърлихме както секирата. Аз, който държах въжето и спусках подаръка усетих, че долу хванаха котелката, отрязаха я и завързаха нещо за него. О, как бързахме да се върнем. Когато стигнахме в Арайуно установихме, че подаръка беше едно украшение за глава от пера. Това беше отговор на нашите молитви, знак за действие. Убеждаваше, че е възможно да се установят приятелски отношения с ауките и че те искат да чуят Евангелието».

На 26 ноември Нейт продължава: «Този път с мен трябваше да дойде Джим. Приготвихме подаръците и ги натоварихме в самолета. Двама индианци внимателно наблюдаваха нашите действия. Един от тях каза: «Защо, вие безумци, хабите тези хубави неща за ауките?» Не знаехме какво да им отговорим. Ясна беше, че нашата тайна не беше вече тайна.

Потеглихме. Летяхме отново от една къща към друга. Навсякъде ни чакаха с радост. На една къща даже хората се бяха качили на покрива. На въжето, с което спуснахме поредния подарък отново завързаха нещо. За съжаление трябваше веднага да се върнем. Мери се обади по радиото, че трябва да бързаме. Едно дете трябваше да бъде пренесено в болница. Увеличихме скоростта и за наше най-голямо огорчение загубихме подаръка».

И Джим през този ден беше водил бележки: «Днес видях нещо, което ме развълнува много. Един човек, който стоеше пред своята къща започна да ни дава знаци с ръце да слезем. Ауките ни канят да слезем. О, Боже! Изпрати ни по-скоро при тях!»

За провеждане на операция «Аука» бяха необходими пет човека. По това време бяха готови само трима: Нейт, Ед и Джим. Въпреки, че Пит беше много заинтересован, той все още не беше взел нужното решение.

Именно тогава Нейт се сети за Роджер. С него той беше работил заедно при изграждането на мисионерската станция. Без съмнение Рой беше способен Христов войник, напълно послушен на своя Учител. Ед и Джим слабо го познаваха, но напълно се доверяваха на Нейт.

По това време Рой работеше в Шел Мера. Нейт го запозна с плана на операцията. Той вярваше, че Род­жер е именно онзи, четвъртият, който беше необходим. Дали ще се съгласи? Да, още в същата минута той се отзова. По това време Рой преживяваше дълбока духовна криза. Нещо, което беше непознато за другите мисионери. За неговите терзания знаеше само жена му Барбара. Въпреки цялата си работа и достигнатите успехи той беше започнал да се съмнява в своите способности за мисионерска работа. Вярно, той беше изучил езика, помагаше на хеваросите, учеше ги, грижеше се за тях, но защо нямаше плод?

Новите мисионери започват своята работа с изучаването на езика. Мнозина от тях мислят, че с това са решени всички условия за добрия успех. Но, скоро се убеждават в противното. Минават ден след ден, а очакваните големи пробуждания не идват. Понякога няма и дори един човек, за когото може да се каже: «Ето, това е един променен живот! Въпреки всички усилия много често голяма част от индианците живее в грях, омраза и убийства. Мисионерът вижда всичко това. Той копнее за плод и неговото сърце кърви.

Рой се намираше сега точно в такова състояние. Той беше писал в своя дневник: «Изглежда, че за нас между хеваросите няма бъдеще. Най-умно е да си отидем. Искам най-напред да говоря с Барбара, за да видя какво мисли тя. Ще прекараме тук и Коледа, ще довършим и болницата в Шел Мера и тогава ще си отидем у дома. Разбирам, не съм способен за мисионер. Не мога да се приближа до хората. Отгоре на всичко и от месец март насам съм загубил и всеки контакт с Бога. Взех своята Библия, за да се срещна отново с моя Господ, който ме новороди преди 11 години. Той чудно ни пазеше и се грижеше за нашите нужди, но нужно е много повече от това. Вярно е, че ние работихме до преумора тук, но какви са резултатите? Мнозина могат да кажат, че много бързо се изморихме. Може. Не искам да обвинявам никого. Сам аз съм виновен. Това е решение лично за мене. Какво ще стане по-късно? Не зная. За сега не мога да намеря задоволително решение. Боря се вече месеци. Няма отговор. Да, не зная по кой път да тръгна, това се случва за първи път в моя живот. Но, от всяко положение има изход.

Барбара днес провежда службата. Чувам как пеят «Пей ми отново думите на живот». Желая във всичко да бъда ръководен от Святия Дух. Желая да извърша волята на Бога. Трябва да чета Библията, за да я разбера. Желая във всичко да й бъда послушен и да я следвам».

Ето, в такова състояние се намираше Рой, когато Нейт му постави своя въпрос. Следващите дни бяха изпълнени с борба за познаване Божията Воля. Той с копнеж очакваше Бог да каже «да» на този план. Рой прекарваше часове на колене. И Бог, който побеждава всичко лошо, го изведе от пропастта на отчаянието. За тези часове разказва Барбара: «Той беше пречистен и готов за делото, което лежеше пред него. Той беше отново щастлив».

На 6-ти декември Рой записа в своя дневник: «Желая да умра за себе си. Ще моля Бога да ме постави на такава служба, чрез която ще мога непрекъснато да живея за Христа, а да умра за себе си. Желая да живея за Бога! О, кога ще се науча да Го любя с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си душа и с цялото си тяло!»

Преди да напусне Макума, за да се присъедини към другите четирима, той писа:

«Копнеех за искрена, свята любов,

гонен в мрачната нощ на душата,

търсещ победа в Христовия зов

да водя слепци в светлината.

И аз я намерих тази любов

и райско щастие клокочи в мен

с Христа съм винаги навсякъде…“

. . . . . . . . . . . . . . . .

Барбара разказваше: «Той не можа да намери дума и рима за последния стих и ми каза: «Барб ще завърша стихотворението, когато се върнем у дома».